одобряват.
— Разпуснатият морал на съвременната младеж не е тайна за никого.
— Имам предвид произхода си. Много са надути.
— Че за какво толкова се надуват? Графове ли са?
— Не, не са графове.
— Тогава, защо по дяволите се надуват? — разпалено попитал лорд Икнъм. — Само графовете имат право да се надуват. Защото графовете са надута работа.
— Освен това си разменихме остри реплики. Аз и баща й. От дума на дума се стигна дотам, че го нарекох мухлясал дърт… Олеле! — неочаквано извикал младежът и прекъснал разказа си.
И понеже стоял до прозореца, така чевръсто отскочил в средата на стаята, че Понго, чиито нерви вече били изопнати до скъсване и изобщо не очаквал подобна акробатика, прехапал до кръв езика си.
— Те са тук, пред вратата! Джулия, майка й и баща й. Не знаех, че всички се гласят да пристигнат.
— Нямате ли желание да се срещнете с тях?
— Никакво!
— Тогава гмур зад дивана, мистър Робинсън — посъветвал го лорд Икнъм, а розовият индивид преценил съвета му, намерил го за добър и незабавно го последвал. Тъкмо бил изчезнал и на вратата се позвънило.
Лорд Икнъм отново извел Понго в антрето.
— Слушай! — рекъл Понго и всеки по-наблюдателен събеседник би забелязал, че се друса като желе.
— Слушам те, мило момче.
— Искам да кажа… какво?
— Какво какво?
— Надявам се, че нямаш намерение да ги пуснеш вътре.
— Напротив. Ние Родисови държим вратите си широко отворени. И понеже те очевидно са наясно, че мистър Родис няма син, предлагам ти да се върнем на старата версия. Ти, момчето ми, си тукашният ветеринарен лекар, дошъл да навести папагала ми. Когато се върна, искам да те намеря до клетката. Разглеждай птицата с професионално око, от време на време почуквай с молив по зъбите си и се опитай да миришеш на йодоформ. Това ще те направи особено убедителен.
Понго незабавно се инсталирал до клетката и съсредоточено се вторачил в птицата. Осъзнал, че не е сам в стаята, чак когато чул глас. Обърнал се и видял, че Проклятие номер едно на графство Хампшър се било върнало и довлякло цялата компания.
А тя се състояла от: слаба жена на средна възраст със сурова осанка, мъж на същата възраст и едно момиче. Човек може да разчита на Понговата преценка за жените. Щом като твърди, че момичето било „муцка“, значи е употребил думата в най-точния смисъл. Според него младата дама била около деветнайсетгодишна, с черно таке, тъмнозелено кожено манто, възкъса поличка, копринени чорапи и обувки на висок ток. Очите й били големи и блестящи, а лицето като росна пъпка при изгрев слънце. Това са Понговите думи. Не че някога е виждал росна пъпка по изгрев слънце, защото няма сила, която да го изрита от леглото преди девет и половина и го само за закуска.
— Е — рекла жената, — сигурна съм, че не знаете коя съм. Аз съм Кони, сестрата на Лора. Това е моят съпруг, Клод, а това — дъщеря ми Джулия. У дома ли си е Лора?
— Много съжалявам, но я няма — отвърнал лорд Икнъм.
Жената го гледала така, сякаш не отговарял на очакванията й.
— Мислех ви за по-млад.
— По-млад от какво? — заинтересувал се лорд Икнъм.
— По-млад, отколкото сте.
— За съжаление, никой не може да е по-млад, отколкото е — казал лорд Икнъм, — но правя усилия и трябва да ви кажа, че напоследък отбелязвам добри резултати.
Жената съзряла Понго, чийто вид също не я удовлетворил особено.
— Този пък кой е?
— Местният ветеринарен лекар. Преглежда папагала ми.
— Не мога да говоря пред него.
— Не се безпокойте — успокоил я лорд Икнъм. — Нещастникът е глух като пън.
И като махнал повелително към Понго, най-вече за да му внуши да зяпа по-малко момичетата и повече папагалите, той поканил компанията да седне.
За миг се възцарила тишина, а после се разнесло приглушено хлипане, което според Понго идвало откъм момичето. Той не можел да види, разбира се, защото бил с гръб към тях и гледал папагала, който също го гледал и то много нагло, както само тези птици умеят — с едно око.
Жената подновила атаката си:
— Въпреки, че Лора не благоволи да ме покани на сватбата си, поради което вече пет години не поддържам връзки с нея, днес нуждата ме кара да престъпя прага й. Има времена, когато обидата отстъпва на заден план и роднините трябва да застанат рамо до рамо.
— Много добре ви разбирам — рекъл лорд Икнъм. — На времето и ние на фронта се поддържахме.
— Според мен, каквото било, било. Никога не бих ви обезпокоила, но неволята ме принуди. Слагам черта на миналото и се осланям на вашето милосърдие.
На Понго му замирисало на сълзи и е убеден, че и папагалът си мислел същото, защото премигнал и прочистил гърло. И двамата обаче не познали. Жената продължила:
— Бих искала вие с Лора да приютите Джулия в дома си за около една седмица, докато успея да й уредя друго жилище. Тя учи пиано и изпитът й е след две седмици, затова дотогава трябва да остане в Лондон. Бедата е там, че се е влюбила, или поне така си въобразява.
— Сигурна съм — обадила се Джулия.
Гласът й бил тъй прекрасен, че Понго не издържал и се обърнал да я погледне още веднъж. Очите й, казва, блестели като две звездици, а лицето й било толкова одухотворено, че честно казано въобще не можел да проумее какво, по дяволите, толкова се е залетяла по онзи розов индивид, който дори не бил чак толкова розов. Честно казано, умът му не го побирал и той напразно се опитвал да вникне в тази тайна.
— Вчера пристигнахме с Клод от дома ни в Бексхил, за да изненадаме приятно Джулия. Естествено, отседнахме в нейния пансион, където е вече от шест седмици. И какво мислите открихме?
— Дървеници.
— Никакви дървеници! Писмо! От млад мъж. За мой най-голям ужас установих, че някакъв млад мъж, за когото не знам нищо, се готви да се жени за дъщеря ми. Незабавно й наредих да го извика и заключих, че не е за нея. Той желира змиорки!
— Какво прави?
— Работи в магазин за желирани змиорки.
— Но моля ви — възразил лорд Икнъм, — това говори много добре за него. Според мен, желирането на змиорки изисква забележителна интелигентност. Далеч не всеки е в състояние да върши тази работа. Аз например, знам, че ако някой дойде и ми каже: „Желирай тази змиорка!“, ще изпадна в затруднение. Същото, ако не греша, ще се случи и на Уинстън Чърчил.
Жената не споделяла неговото мнение.
— Тц! — рекла тя. — Какво ще каже братът на съпруга ми, Чарли Паркър, ако се съглася племенницата му да се омъжи за човек, който желира змиорки?
— А-а-х! — въздъхнал Клод, който, преди да продължим нататък, бил висок и унил екземпляр с червеникави мустаци като цедка за супа.
— Или братът на моя съпруг, Хенри Паркър.
— А-а-х! — повторил Клод. — Или братовчедът Алф Робинс например.
— Именно. Братовчедът Алфред би умрял от срам.
Джулия хълцала така сърцераздирателно, че Понго едва се сдържал да не изтича при нея, да сграбчи ръката й и да я потупа утешително.
— Сто пъти ти казах, мамо, че Уилбърфорс желира змиорки само докато намери нещо по- подходящо.
