— Един ден Уилбърфорс ще бъде богат!
— Е, да. Един ден!
— Ако имах сто лири — обадил се розовият, — още утре можех да стана съдружник в една от най- добрите фирми за разнасяне на мляко в южен Лондон.
— Ако! — рекла жената.
— Ако! — присъединил се Клод.
— Откъде ще ги вземете?
— Откъде? — подкрепил я Клод.
— Откъде? — настояла майката, очевидно доволна от сполучливото попадение. Не желаела да го остави да отзвучи без да го повтори. — Откъде ще ги вземете?
— Там — казал Клод — е въпросът. Откъде ще вземете сто лири?
— Как откъде? — бодро се обадил лорд Икнъм — От мен, разбира се. Откъде другаде?
И пред оцъклените очи на Понго изровил от дълбините на костюма си шумоляща пачка банкноти и им я връчил. Мъката от прозрението, че дъртият пръч през цялото време е разнасял толкова пари в себе си, а той не му издрънкал нито пени, била тъй непоносима, че преди да усети какво става, от гърдите му се изтръгнало пронизително квичене, което отекнало в стаята като вой на настъпено куче.
— Аха! — казал лорд Икнъм. — Ветеринарният иска да ми каже нещо. Да, докторе?
Това като че поозадачило розовия.
— Доколкото си спомням вие ми казахте, че този човек е ваш син.
— Ако имах син — засегнал се лорд Икнъм, — той щеше да изглежда далеч по-добре. Не, това е местният ветеринарен лекар. Може би съм казал, че го имам като мой син и това ви е заблудило.
Той се приближил до Понго и въпросително замърдал с пръсти. Понго зинал насреща му и чак когато една от ръцете на лорда ловко го смушква в ребрата, си спомнил, че е глух и също зашавал с пръсти в отговор. Само не мога да разбера защо, след като не е бил ням, а само глух, е трябвало да ръкомаха, но очевидно в живота настъпват мигове, когато на човек не му остава нищо друго, освен да шава с пръсти. Понго имал чувството, че цяла вечност е подложен на огромно психическо напрежение и следователно не трябва да го обвиняваме за проявената неразговорчивост.
— Не ми стана много ясно какво казва — обявил лорд Икнъм, — защото тази сутрин си изкълчил единия пръст и сега малко заеква. Но, доколкото разбирам, иска да си поговорим насаме. Може би на папагала му има нещо, което не му е удобно да спомене дори с езика на знаците в присъствието на млада неомъжена девойка. Нали ги знаете папагалите. Ще излезем навън.
— Не, ние ще излезем навън — казал Уилбърфорс.
— Да — съгласила се Джулия. — Искам да се поразходя.
— А вие — обърнал се лорд Икнъм към жената, наречена Кони, чието изражение поразително напомняло за Наполеон пред Москва, — ще се присъедините ли към любителите на разходки?
— Аз ще остана и ще си приготвя чаша чай. Надявам се, че няма да ни откажете чаша чай?
— Напротив — любезно отвърнал лорд Икнъм. — Чувствувайте се като у дома си. Стойте тук и се наливайте до пръсване.
Отвън Джулия, която повече от всякога приличала на росна пъпка, здравата се заумилквала около дъртака.
— Просто не знам как да ви се отблагодаря — казала тя.
Розовият също казал, че не знае.
— Няма за какво, мила, няма за какво — отвърнал лорд Икнъм.
— Според мен вие сте направо чудесен. — Ами, ами…
— Наистина, направо сте великолепен.
— Хайде, хайде — рекъл лордът. — Повече не мислете за това.
Той я целунал по двете бузи, по брадичката, челото, дясната вежда и върха на носа, а Понго гледал объркан и гневен. Излизало, че всички освен него целуват това момиче. В крайна сметка унизителната сцена приключила и двамата млади се оттеглили, което най-после, дало възможност на Понго да отвори дума за онази стотачка.
— Откъде — рекъл, — имаш толкова много пари?
— Наистина, откъде? — потънал в размисъл лорд Икнъм. — Спомням си, че вуйна ти ми ги даде за нещо. Но за какво? Сигурно да платя някоя сметка.
Това поободрило Понго.
— Тя ще ти даде да се разбереш — казал той с огромно задоволство. — За нищо на света не бих желал да съм на твое място, когато кажеш на вуйна Джейн — убедено, продължил Понго, защото добре познавал емоционалния характер на вуйна си, — че си връчил цялата й пачка на някакво момиче, и обясниш, защото ще се наложи да обясниш, че момичето е било като картинка. Мисля, че ще откачи от стената някое наследствено бойно топорче и ще те халоса с него по кратуната.
— Не се вълнувай, мило момче — отвърнал лорд Икнъм. — Познавам доброто ти сърце и разбирам твоята загриженост, но не се вълнувай. Ще й кажа, че съм бил принуден да ти дам парите, за да откупиш пачка компрометиращи писма от една испанска куртизанка. Едва ли ще й даде сърце да ме обвини, задето съм отървал любимия й племенник от лапите на опасна авантюристка. Е, отначало може да ти се поразсърди и ще се наложи да изчакаш да мине време, преди отново да се веснеш в Икнъм, но понеже и без туй няма да ми потрябваш, преди началото на акцията за унищожаване на плъховете, всичко е наред.
В този миг до портата на „Кедрите“ дотопурка едър червендалест мъжага. Тъкмо се канел да влезе, когато лорд Икнъм го повикал.
— Мистър Родис?
— А?
— С мистър Родис ли разговарям?
— Да, аз съм мистър Родис.
— Аз съм мистър Булстроуд. Живея малко по-надолу — рекъл лорд Икнъм. — Това е Пърси Фрешнам, девер на сестра ми. Занимава се с внос на свинска мас.
Червендалестият казал, че му е много приятно да се запознаят. Попитал Понго дали търговията с мас е оживена, Понго отвърнал, че всичко е наред, а червендалестият му рекъл, че се радва да го чуе.
— Ние не се познаваме, мистър Родис — продължил лорд Икнъм, — но мисля, че като съсед съм длъжен да ви уведомя, че преди малко забелязах в къщата ви две подозрителни лица.
— В моята къща? Че как, по дяволите, са влезли?
— Несъмнено през някой заден прозорец. Приличаха ми на крадци. Ако надникнете предпазливо, може би ще ги видите.
Червендалестият отишъл да надникне предпазливо и като се върнал, не че бил запенен в устата, но малко му трябвало.
— Прав сте. Седят си в салона ми, сякаш са си у дома, лочат чая ми и нагъват препечени филии с масло.
— Така си и мислех.
— И са отворили буркан сладко от малини.
— Е, така по-лесно ще ги хванете на местопрестъплението. На ваше място бих извикал полиция.
— Непременно ще го сторя. Благодаря ви, мистър Булстроуд.
— Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга, мистър Родис — отвърнал лорд Икнъм. — Трябва да тръгвам, че ме чакат. Много е приятно след дъжда, нали? Хайде, Пърси.
И той забутал Понго пред себе си.
— Ето така, момчето ми. По време на моите отскачания до столицата винаги си поставям за цел да пръскам благост и радост. Оглеждам се наоколо — дори в такава мръсна дупка като Мичинг Хил — и се питам как бих могъл, когато си тръгна от тази мръсна дупка, тя да бъде една по-добра и по-щастлива мръсна дупка? И видя ли възможност, вкопчвам се в нея. Ето го и нашият автобус. Скачай вътре, момчето ми, а по пътя ще нахвърлям планове за вечерта. Ако старата „Лестър Грил“ още съществува, можем да надникнем вътре. Сигурно има двайсет и пет години, откакто за последен път ме изхвърлиха оттам. Интересно кой е новият им бияч.
