Ето, приключи Симпатягата, такъв е Понговият вуйчо Фред от провинцията и сигурно вече се досещаш защо пристигането на телеграмата, оповестяваща неизбежната му поява в големия град, кара Понго да бледнее и да се тресе.
Цялата работа, казва Понго, била много сложна. Погледнато от една страна, добре че човекът живее в провинцията през по-голямата част от годината. В противен случай непрекъснато щял да бъде край него. От друга страна обаче, като живее в провинцията, той акумулира, така да се каже, запас от щуротии, който се отприщва със страхотна сила по време на редките му посещения в Лондон. В крайна сметка ето до какво се свежда всичко — дали е по-добре да имаш смахнат вуйчо, чиято смахнатост църцори тънко, но непрестанно, или пък друг, който си кротува в далечно имение триста и шейсет дни в годината, но пък здравата си наваксва, когато дойде в Лондон през останалите пет? Дяволски въпрос, разбира се, и Понго до ден днешен не му е намерил отговор.
Естествено, най-добре би било, ако някой завърже дъртата напаст и от първи януари до трийсет и първи декември я държи там, където и да иска не би могъл да напакости — сиреч при селяните и мотиките. Но това, признава Понго, е утопична мечта. Никой не е преследвал тази цел по-упорито от вуйна му Джейн, а тя до ден днешен не е успяла.
БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ
Свидетелските показания бяха изслушани. Машината на закона се беше задействувала без засечка и съдията, след като закачи на клюна си пенсне, което всеки миг щеше да се плъзне надолу, се прокашля като заболяла овца и сподели с нас лошата вест:
— Подсъдимият Устър — каза той и как да ви опиша срама и мъката на Бъртрам при подобна характеристика? — ще плати глоба от пет лири.
— Разбира се! — извиках. — На всяка цена! Като едното нищо!
Бях дяволски щастлив, че се отървах на такава разумна цена. Взрях се в така нареченото море от лица, докато съзрях Джийвс, седнал на последния ред. Браво, беше дошъл да крепи морално младия господар в часа на несгодата.
— Хей, Джийвс — пропях, — имаш ли петарка, че съм позакъсал.
— Тишина! — изрева някакво служебно говедо.
— По-спокойно — рекох, — просто уреждах финансовата страна на въпроса. — Платежоспособен ли си, Джийвс?
— Да, сър.
— Ти си голяма работа!
— Приятел ли сте на задържания? — попита клюнестият.
— На служба съм при мистър Устър, ваша милост, в качеството на личен камериер.
— Тогава платете глобата на чиновника.
— Много добре, ваша милост.
Клюнестият кимна хладно в моя посока, колкото да покаже, че вече могат да свалят белезниците от ръцете ми; и след като отново окачи пенснето, метна към клетия Сипи един от най-мръсните погледи, отправяни някога в полицейския съд на Бошър Стрийт.
— Случаят със задържания Лев Троцки — име, за което — каза той и отново впи поглед в Сипи, — имам основания да храня подозрението, че е фиктивно — е по-сериозен. Обвинен е в разпуснато поведение и оказана съпротива на полицията. Според показанията на полицая, задържаният го ударил в корема, с което му причинил силна болка като и по други начини му пречил да изпълнява служебните си задължения. Знам, че през нощта след ежегодното състезание по водни спортове между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, властите по традиция се отнасят по-благосклонно към лудориите на младежите, но прояви на грубо хулиганство, като тези на подследствения Троцки, не могат да бъдат пренебрегвани или омаловажавани. Ще излежи присъда от трийсет дни със средна степен на затворнически режим без право на обжалване.
— Не, ама слушайте… хей, как така… по дяволите! — запротестира клетият Сипи.
— Тишина! — изрева същото служебно говедо.
— Следващият! — рече клюнестият и с това въпросът приключи.
Цялата история беше крайно злополучна. Спомените ми не са кристално бистри, но доколкото успявам да събера две и две, случи се горе-долу следното:
Аз съм общо-взето умерен човек. Има обаче една нощ в родината, когато отлагам всички други ангажименти и съм склонен да се поотпусна и да си припомня отминалата младост, така да се каже.
Става дума за нощта след ежегодното състезание по гребане между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, или с други думи нощта след „Гребните Гонки“.
Ако изобщо някога Бъртрам попада изцяло във властта на алкохола, това е тази нощ. Честно си признавам, че в нашия случай яко се бях натряскал. Така че когато налетях на стария Сипи при кино „Емпайър“, от мен струеше добрина и милосърдие. В подобно състояние сърцето ми не можеше да не се преобърне при вида на Сипи — обикновено един от най-дейните гуляйджии. Сега той беше далеч от обичайното си слънчево разположение на духа. Имаше вид на човек, разяждан от скрита мъка.
— Бърти — каза той, докато вървяхме към площад Пикадили, — „Сърцето, що от мъка е сломено, от най-плахата надежда е окрилено“. — Сипи си пада малко поет, макар че насъщният му зависи от дотациите на старата му леля, която живее в провинцията. Това оправдава възвишения тон на речта му. — Бедата е там, — продължи той, — че за мен няма надежда, нито плаха, нито някаква друга. Здравата закъсах, Бърти.
— В какъв смисъл, момчето ми?
— Утре трябва да замина, за да прекарам три седмици с някакви дол… не, ще отида по-далеч и ще ги нарека низши твари, или приятели на леля ми Бърта. Тя е уредила всичко и дано проклятието на племенника й настигне и последната розова пъпка в градината й.
— Кои са тези дяволски изчадия? — попитах.
— Някои си Прингъл. Не съм ги виждал от десетгодишната си възраст, но си спомням, че дори тогава ми правеха впечатление на видни английски досадници.
— Кофти късмет. Нищо чудно, че нямаш настроение.
— Целият свят ми е черен. Как да се отърва от тази страшна орисия?
Тогава ме осени една от онези гениални идеи, които спохождат човека щом наближи 12 часът в нощта на „Гребните гонки“.
— Всъщност, стари приятелю, имаш въпиюща нужда — казах, — от полицейска каска.
— Наистина ли, Бърти?
— На твое място просто щях да прекося улицата и да си взема онази там.
— Но под нея има някакъв полицай. Съвсем ясно го виждам.
— Че какво от това? — учудих се аз. Направо не разбирах за какво ми го казва.
Сипи потъна за миг в размисъл.
— Мисля, че си прав — най-после каза той. — Интересно как не съм се сетил досега. Ти наистина ли ми препоръчваш да взема каската?
— Разбира се!
— Тогава ще я взема — каза той с променено, далеч по-ведро настроение.
Ето как стоят нещата и вече сигурно ви е ясно защо, напускайки подсъдимата скамейка като свободен човек, вътрешно ме разяждаха угризения. На двадесет и пет години, когато целият живот беше пред него и прочие, Оливър Рандолф Сипърли бе заврян в пандиза и то по моя вина. Аз бях този, който завлече на дъното едва напъпилата негова юност, така да се каже, и сега изникваше въпросът как да изкупя вината си.
Преди всичко трябваше да вляза във връзка със Сипи и да разбера какво е последното му желание. Пообиколих насам-натам, поразпитах и скоро се озовах в малка тъмна стаичка с бели стени и дървена скамейка. На скамейката седеше Сипи, стиснал глава в ръце.
— Как си, друже? — продумах приглушено, както се говори на болник.
