Замъкът Бландингс и други истории

— С мен е свършено — отвърна Сипи. Видът му бе на препикано мушкато.

— Хайде, хайде — рекох, — нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нали съобрази да не им дадеш истинското си име. Поне във вестниците няма да пише за теб.

— Вестниците са ми последна грижа. Не ми дава мира единствено мисълта как да прекарам три седмици с Прингълови, броено от днес, когато се налага да гния В затвора, окован във вериги и с топуз на крака?

— Но нали не искаше да заминеш?

— Тук не става въпрос какво искам, тъпако. Трябва да отида. В противен случай леля ми ще разбере къде съм. А разбере ли, че излежавам присъда от трийсет дни без право на обжалване в най-дълбокия зандан под крепостния ров — хм, представяш ли си каква съдба ме очаква?

Схванах мисълта му.

— Този проблем не е по силите ни — рекох мрачно. — Налага се да го поверим в ръцете на висш интелект. Човекът, до когото трябва да се допитаме, е Джийвс.

И след като изкопчих още няколко необходими подробности, аз му стиснах ръката, потупах го по гърба и се понесох към къщи при Джийвс.

— Джийвс — казах, след като гаврътнах живителната течност, предвидливо забъркана още преди пристигането ми. — Трябва да ти кажа нещо важно, което засяга жизнените интереси на човек, когото винаги си възприемал като… абе с една дума мистър Сипърли.

— Да, сър?

— Джийвс, мистър Сипърли е сгазил лука.

— Наистина ли, сър?

— И то благодарение на мен. Аз бях този, който в миг на криворазбрано милосърдие, ръководен единствено от желанието да го развеселя и да вдъхна смисъл на съществуванието му, предложих да свие онази полицейска каска.

— Нима, сър?

— Бъди така добър да вникнеш в същността, Джийвс. Историята и без това е ужасно объркана за човек с моя главобол и ако ме прекъсваш, ще изпусна нишката. Затова, не се обаждай, а просто кимай от време на време, за да знам, че следиш мисълта ми.

Затворих очи и се съсредоточих.

— Като начало, Джийвс, може би знаеш, а може би не, че на практика мистър Сипърли е напълно зависим от леля си Бърта.

— Това да не е мис Сипърли от имението Падок до село Бекли-он-дъ-Муър, в графство Йоркшър, сър?

— Да. Само не ми казвай, че я познаваш!

— Не лично, сър. Но имам братовчед, който живее в същото село и бегло познава мис Сипърли. Описва ми я като властна и избухлива възрастна дама… Извинявайте, сър, трябваше само да кимна.

— Правилно, трябваше да кимнеш. Да, Джийвс, трябваше да клюмнеш. Но сега вече е твърде късно.

И аз клюмнах. Предната нощ не се бях насладил на обичайните осем часа сън и от време на време бях склонен да изпадам в нещо като летаргия.

— Да, сър? — обади се Джийвс.

— Ъ… о,… да — стреснах се аз. — До къде бях стигнал?

— Казвахте, че мистър Сипърли е изцяло зависим от мис Сипърли, сър.

— Така ли?

— Да, сър.

— Прав си, така беше. Е, тогава лесно ще разбереш, Джийвс, че той трябва дяволски да внимава да не си разваля отношенията с нея.

Джийвс кимна.

— Сега забележи: онзи ден тя изпратила на Сипи писмо, в което му съобщава, че трябва да пее на нейния селски концерт. Това било равностойно на кралска заповед, така че за отказ от негова страна и дума не можело да става. Той обаче бил пял и преди на неин концерт и съвсем недвусмислено бил освиркан, затова нямал намерение това да се повтори. Дотук ясно ли е?

Джийвс кимна.

— И какво мислиш направил той, Джийвс? Нещо, което за момента му се струвало хитроумно. Казал й, че макар да е очарован от възможността да пее на селския концерт, по нещастно стечение на обстоятелствата някакъв издател му поръчал да напише серия статии за колежите в Кеймбридж. Това го задължавало веднага да замине за там и да отсъствува за около три седмици. Дотук ясно ли е?

Джийвс отново кимна.

— В резултат на което, Джийвс, мис Сипърли му писала в отговор, че и според нея работата трябва да се поставя пред удоволствието — под удоволствие тя изглежда имала предвид песнопението в Бекли-он- дъ-Муър и осмиването на племенника й от местното селячество, — но щом заминавал за Кеймбридж, непременно трябвало да отседне при нейните приятели Прингълови. Имали къща извън града. После им драснала няколко реда, с които ги уведомила да го очакват на двайсет и осми и те й драснали в отговор, че всичко е окей. Мистър Сипърли обаче е в дранголника и никой не знае как ще свърши цялата работа. Джийвс, това е достойно предизвикателство за огромния ти интелект. Разчитам на теб.

— Ще направя всичко възможно да оправдая доверието ви, сър.

— Действувай тогава. Междувременно спусни завесите, донеси още няколко възглавници и придърпай онова столче, да мога да си вдигна краката. После отиди да размишляваш и ми се обади след… да кажем два или може би три часа. Ако някой ме търси, кажи му, че съм умрял.

— Умрял ли, сър?

— Умрял. Няма да си далеч от истината.

Трябва да наближаваше привечер, когато се събудих с известно скърцане във врата, но иначе общо- взето поосвежен. Натиснах звънеца.

— Надникнах на два пъти, сър — уведоми ме Джийвс, — но и в двата случая спяхте, затова не ви обезпокоих.

— Правилно, Джийвс… Е?

— Сериозно мислих по въпроса, който ми поставихте, сър, и виждам един-единствен изход.

— Един е достатъчен. Какво предлагаш?

— Да заминете за Кеймбридж вместо мистър Сипърли, сър.

Облещих се насреща му. Вярно, че се чувствувах доста по-добре, отколкото преди няколко часа, но това съвсем не означаваше, че вече съм във форма да слушам дивотии.

— Джийвс — скастрих го остро, — стегни се. Дрънкаш врели-некипели.

— Боя се, че не мога да предложа друг план за действие, който да избави мистър Сипърли от тежкото му положение.

— Но помисли! Напрегни си мозъка! Че дори аз, въпреки прекараната нощ и последвалата я мъчителна сутрешна схватка с тъмничарите, съм в състояние да прозра колко е щура идеята ти. Да вземем само тази подробност, че Прингълови не искат да домакинстват на мен, а на мистър Сипърли. Ами че те изобщо не ме познават.

— Толкова по-добре, сър, защото ви предлагам да заминете за Кеймбридж като се представите за мистър Сипърли.

Това вече беше прекалено.

— Джийвс — рекох и не съм съвсем сигурен, че в очите ми нямаше сълзи, — не може да не виждаш, че всичко това са пълни дивотии. Не ти отива да дрънкаш безотговорно пред един болен човек.

— Струва ми се, че предложеният от мен план е крайно осъществим. Докато спяхте, успях да разменя няколко думи с мистър Сипърли и той ме уведоми, че професорът и мисис Прингъл не са го виждали от невръстната му десетгодишна възраст.

— Не са, това е вярно. Казвал го е и на мен. Но дори при това положение те с положителност ще го разпитват за леля ми — имам предвид неговата леля. Какво ще правя тогава?

— Мистър Сипърли беше така добър да сподели с мен някои данни, свързани с мис Сипърли, сър, които