Последната забележка била предизвикана от факта, че дъждът, който дотогава се въздържал, внезапно шурнал отгоре им. Без повече приказки, те скочили чевръсто на верандата на вилата, където се подслонили в компанията на сив папагал, провесен в клетка на прозореца. Не че подслонът бил кой знае какъв. Вярно, че отгоре не ги валяло, но затова пък сега водните капки с въртеливо движение нахлували косо под навеса и не на шега ги подмокряли. Понго тъкмо си бил вдигнал яката и се гушел до вратата, когато същата се отворила. На прага стояла жена с вид на прислужница и той се досетил, че вуйчо му е натиснал звънеца.
Жената била облечена в дълъг дъждобран и лорд Икнъм приветливо засиял насреща й.
— Добър ден — излъгал той.
Жената му отвърнала със същата безочлива лъжа.
— Това е вила „Кедрите“, нали?
Да, потвърдила жената, това било вила „Кедрите“.
— Стопаните вкъщи ли са?
Вкъщи нямало никой, рекла жената.
— Ами? Е, няма значение. Дошъл съм — заявил лорд Икнъм и се запромъквал навътре, — да подрежда ноктите на папагала. Това е асистентът ми, мистър Уолкиншоу. Той слага упойката — добавил лордът и посочил Понго.
— Вие от магазина за птици ли сте?
— Откъде другаде? — учудил се вуйчото.
— Никой не ме е предупредил, че ще дойдете.
— Изглежда доста неща крият от вас — съчувствено рекъл лорд Икнъм. — Лошо, лошо.
И продължил да се промъква все по-навътре, докато се добрал до всекидневната. Понго го следвал като на сън, а жената следвала Понго.
— Ами тогава предполагам, че всичко е наред — казала тя. — Тъкмо излизах. Днес е почивният ми ден.
И не след дълго, макар все още да изпитвала известни съмнения, жената се изнесла, а лорд Икнъм запалил газовата камина и придърпал един стол.
— Ето ни и нас, момчето ми — споделил той с Понго. — Малко такт, малко добри обноски и вече сме на сухо и топло, вън от всякаква опасност от бяла смърт. Слушай ме и няма да сбъркаш.
— По дяволите, та ние не можем да останем тук! — възмутил се Понго.
Лорд Икнъм повдигнал вежда.
— Така ли? Да не би да ми предлагаш да изляза на дъжда? Мило момче, ти и представа си нямаш за тежките последствия от подобна постъпка! Тази сутрин на тръгване между мен и вуйна ти възникна жесток спор. Тя твърдеше, че времето е променливо и трябвало да си взема вълнения шал. Аз отвърнах, че времето не е променливо и по-скоро ще пукна, отколкото да си увия вълнен шал около врата. В крайна сметка, упражних желязната си воля и надделях, но те моля, момчето ми, да си представиш какво ще ме споходи, ако се прибера подсмърчащ. Край на доброто ми име и следващия път, когато тръгна за Лондон, ще трябва да мъкна грейка и респиратор. Не! Оставам тук да си препичам краката на този прекрасен огън. Не съм допускал, че газовите камини така добре греят! Целият пламтя!
Същото усещал и Понго. Челото му било оросено от честна пот. Той следва право и макар открито да си признава, че тайните на английското законодателство си остават неразбулени за него, нещо му подсказвало, че да се вмъкнеш в чужда вила под претекста, че ще подрязваш ноктите на папагала, е правонарушение и подлежи на съдебно гонение. Но дори и да пренебрегнем юридическата страна на въпроса, да не забравяме другите усложнения, като известното неудобство. Когато става дума за възпитание и какво не бива да се върши, от Понго по-вещ няма, затова положението, в което изпаднал, го карало да дъвче долната си устна и да се къпе в пот.
— Ами ако се върне собственикът на тази ужасна къща? Нали преди малко ме караше да напрегна въображението си? Защо сега ти не опиташ?
И както става обикновено, още не бил изрекъл тези думи и звънецът на външната врата вече дрънчал.
— Ето на! — огорчил се Понго.
— Не викай „Ето!“, момчето ми — укорил го лорд Икнъм, — защото така казва и вуйна ти. Не виждам повод за паника. Очевидно е неканен гостенин. Данъкоплатецът би използувал собствения си ключ. Надникни внимателно през прозореца и виж дали се вижда нещо.
— Някакъв тип с розови бузи — докладвал Понго, изпълнил заръката му.
— Колко розови?
— Порядъчно.
— Ето, видя ли, аз какво ти казах! Няма начин да е стопанинът. Обитателите на подобни къщи са бледи и изпити, защото по цял ден седят затворени в разни канцеларии. Иди виж какво иска.
— Ти иди виж какво иска.
— И двамата ще идем да видим какво иска — обобщил лорд Икнъм.
И така те дружно отворили вратата, а там, както казал Понго, стоял някакъв дребен, млад, розово бузест индивид с прогизнали рамене.
— Извинявайте — казал, — тук ли е мистър Родис?
— Не — отвърнал Понго.
— Да — опровергал го лорд Икнъм. — Не говори глупости, Дъглас. Разбира се, че съм тук. Аз съм мистър Родис — обяснил той на розовия индивид. — А това, за добро или за зло, е синът ми Дъглас. А вие кой сте?
— Името е Робинсън.
— Чие име?
— Моето.
— О, значи се казвате Робинсън? Най-после се разбрахме. Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Робинсън. Събувайте си галошите и влизайте.
Всички се изнизали към салона, като пътем лорд Икнъм запознал новодошлия с по-забележителните предмети в къщата, а Понго преглъщал като риба на сухо и се опитвал да влезе в крак с настъпилия обрат в сценария. Сърцето му все повече се изпълвало с черна мъка. Не му допадало да бъде анестезиолог на име Уолкиншоу, но още по-малко искал да е Родис младши. С една дума се страхувал от най-лошото. Вече не хранел съмнения, че вуйчо му се гласи да се наслаждава на един голям свой следобед и за кой ли път се питал как ще свърши всичко.
В салона розовият индивид продължил да стои на един крак и да гледа свенливо.
— Тук ли е Джулия? — попитал той и както твърди Понго, възглупаво се ухилил.
— Тук ли е? — обърнал се лорд Икнъм към Понго.
— Не — отвърнал Понго.
— Не — повторил лорд Икнъм.
— Телеграфира ми, че пристига днес.
— Чудесно, значи ще направим четворка за бридж.
Розовият индивид прехвърлил тежестта си на другия крак.
— Предполагам, че никога не сте виждали Джулия. Доколкото разбрах от нея, семейството е доста разтревожено.
— Както винаги.
— Тази Джулия, за която ви говоря, е вашата племенница Джулия Паркър. Или по-скоро племенница на жена ви.
— Всяка племенница на жена ми е и моя племенница — сърдечно отвърнал лорд Икнъм. — В нашето семейство няма мое, няма твое.
— Ние с Джулия искаме да се оженим.
— Ами женете се, де!
— Но те няма да ни разрешат.
— Кой няма да ви разреши?
— Майка й и баща й. И чичо Чарли Паркър, и чичо Хенри Паркър, и останалите. Мисля, че не ме
