по вкуса му, той би трябвало да благодари само на себе си.
— Говориш глупости, Джийвс, Не по-зле от мен знаеш, че Хонория Глосъп е Наказание Свише. Все едно да обвиняваш някой, че го е сгазил камион.
— Да, сър.
— Естествено, че да! Освен това клетият шаран не е бил в състояние да се съпротивлява. Той всичко ми разказа. Загубил е единственото момиче, което някога е обичал, а ти знаеш какво представлява човек в такива случаи.
— Как е станало това, сър?
— Влюбил се в някакво момиче на кораба на път за Ню Йорк. Разделили се на митницата, като се уговорили да се срещнат на другия ден в нейния хотел. Да, ама нали го знаеш Бифи. Често не помни и собственото си име. Не записал адреса й и той изцяло се изличил от съзнанието му. После се помотал известно време като зашеметен, докато един прекрасен ден се събудил сгоден за Хонория Глосъп.
— Не знаех това, сър.
— Никой освен мен не го знае. Разказа ми го в Париж.
— Предполагам, че е било възможно да направи издирвания, сър.
— Същото казах и аз. Но той забравил името й!
— Това е удивително, сър.
— И аз това му казах. Но е факт. Единственото, което си спомня, е собственото й име — Мейбъл. Е, човек не може да прерови цял Ню Йорк за момиче на име Мейбъл, нали?
— Разбирам затруднението му, сър.
— Е, видя ли сега!
— Разбирам, сър.
Междувременно пред самото изложение бяхме навлезли в гъст поток превозни средства — обстоятелство, което изискваше от мен майсторско кормуване, затова трябваше да прекратим разговора. Най-сетне успях да паркирам и четиримата слязохме. Джийвс се отдалечи, а сър Родерик оглави компанията. Упъти се към Палатата на промишлеността, а ние с Бифи затътрихме крака подире му.
Не си падам много по изложенията. Гражданството като маса винаги ме е отблъсквало и след като се влачих подир множеството около четвърт час, имах чувството, че стъпвам по нажежени тухли. Милиони хора пищят от възторг при вида на препариран морски таралеж или буркан със семена от западна Австралия — но не и Бъртрам Устър. Когато се измъкнахме от Палатата на машиностроенето, всичко говореше в полза на кротка забежка по посока на симпатичния „Бар на Плантаторите“ в павилиона на Антилските острови. Сър Родерик ни беше прекарал покрай него на висока скорост — барът очевидно не докосна струна в душата му. Аз обаче успях да забележа зад тезгяха един жизнерадостен юначага, който смесваше съдържанието на разни бутилки и ги разбъркваше с пръчица във високи чаши, в които май подрънкваше лед. Закопнях да го опозная. Тъкмо се канех да дезертирам, когато усетих, че ме дърпат за ръкава. Беше Бифи с вид на човек нагледал се на всичко.
Има мигове в живота, когато думите са излишни. Аз погледнах Бифи. Бифи погледна мен. Пълно разбирателство. Две души в хармонично съзвучие:
— ?
— !
Три минути по-късно бяхме при Плантаторите. Никога не съм бил в Антилските острови, но авторитетно мога да твърдя, че в разбиранията си за живота са изпреварили съществено нашата европейска цивилизация. Човекът зад тезгяха — по-любезен тип трудно може да се срещне — като че отгатна въжделенията ни в мига, в който влязохме в зрителното му поле. Лактите ни още не бяха докоснали полираното дърво, а той вече подскачаше делово насам-натам, като с всеки подскок сваляше от лавицата нова бутилка. Очевидно плантаторът е човек, комуто не забъркаш ли поне седем вида алкохол в чашата, все една че си го държал на сухо. Е, аз съм последният човек, който ще го упрекне. Барманът ни каза, че питиетата се наричали Зелени коктейли. Ако един ден се оженя и имам син, Зелен Коктейл Устър ще бъде името, с което ще влезе в регистрите — в чест на деня, когато животът на баща му бе спасен в Уембли.
След третата чаша Бифи блажено въздъхна.
— Къде мислиш, че е сър Родерик? — попита той.
— Бифи, стари приятелю — отвърнах откровено, — въобще не ме интересува.
— Бърти, дърти мошенико — рече той, — и мен.
[???] ше да прекратим разговора. Най- [???] После въздъхна отново и наруши възцарилото се мълчание, за да си поиска от бармана сламка.
— Бърти — обади се Бифи след малко. — Току-що си спомних нещо много странно. Познаваш ли Джийвс?
Отвърнах, че го познавам.
— Та като влизахме тук се случи нещо много особено. Старият Джийвс се приближи до мен и ми каза… Никога няма да се сетиш какво.
— Не, никога няма да се сетя.
— Джийвс каза — добросъвестно започна Бифи, — цитирам думите му буквално — Джийвс каза: „Мистър Бифен“ — обръщаше се към мен, нали разбираш…
— Разбирам.
— „Мистър Бифен“ — каза, — „горещо ви препоръчвам да посетите…“
— Какво? — попитах, когато замлъкна.
— Бърти, стари приятелю — разтревожено отвърна Бифи, — забравих!
Вторачих се учудено в него.
— Хич не мога да проумея — рекох, — как успяваш да се грижиш за имението си дори един-единствен ден. Как, за бога, не забравяш да издоиш кравите и да нахраниш прасетата?
— Имението е лесна работа — наоколо се мотае сума ти народ — ратаи и слуги, нали разбираш, — които вършат цялата работа.
— А! — рекох. — Е, щом е така, дай по още един от Зелените и да се понесем към Луна парк.
Искам дебело да подчертая, че когато изрекох онези скверни слова по адрес на изложенията, нямам предвид тяхната забавна част. И никому не бих позволил да ме вини, задето одобрявам онези институции, които само срещу един шилинг ти позволяват да се пързаляш и люлееш до насита, а на летни кънки съм готов да изпреваря всички за пари, марки или орехи.
Но колкото и искрено да се забавлявам в подобни случаи, не мога да кацна и на малкия пръст на стария Бифи. Дали причината беше в Зелените коктейли, или просто в облекчението, че се е измъкнал от сър Родерик, не знам, но Бифи се хвърли във вихъра на простолюдните развлечения с плам, който почти ме уплаши. С мъка успях да го откъсна от стрелбището, а що се отнася до Влакчето на ужасите, той очевидно смяташе да прекара в него остатъка от живота си. Най-после успях да го измъкна и докато бродеше из тълпата с грейнал поглед и се двоумеше дали да му гледат на ръка или да се повърти на виенското колело, изведнъж ме сграбчи за ръката и нададе пронизителен животински рев.
— Бърти!
— Сега пък какво има?
Той сочеше голям надпис над една постройка.
— Гледай! Дворец на красотата!
Опитах се да го отклоня. Бях започнал да се поуморявам. Пък и не съм вече толкова млад.
— Няма какво да влизаш там — рекох. — Един в клуба разправяше, че не било нищо особено, просто много момичета на едно място. Нали не ти се гледат много момичета?
— Напротив! Гледат ми се! И колкото повече, толкова по-добре! — твърдо отвърна Бифи. — Стотици момичета! Важното е да не приличат на Хонория. Освен това изведнъж си спомних, че Джийвс ми каза на всяка цена да посетя точно това място. Да, всичко си спомних. „Мистър Бифен“ — рече той, — „горещо ви препоръчвам да посетите Двореца на Красотата“. Какво е имал предвид и от какви подбуди се е ръководел не знам, но питам те, Бърти, мъдро ли е, безопасно ли е, разумно ли е да пренебрегваме и най- незначителната думичка, излязла от устата на Джийвс? Влиза се от вратата вляво.
