— И все пак спомените ми за вас никак не са избледнели, мистър Устър.
— Това е чудесно — отвърнах. — Старият Бифи ме покани да споделя трапезата му.
Той зашава с вежди насреща ми.
— Вие да не сте приятел на Чарлс Бифен?
— Ами да, ние сме стари приятели.
Сър Родерик рязко си пое дъх и разбрах, че акциите на Бифи чувствително са спаднали. Очите му се заковаха в пода, където бяха изпопадали вещите от преобърнатата масичка.
— Случило ли се е нещо? — попита.
— Нищо сериозно — обясних. — Старият Бифи току-що получи пристъп и събори масичката. А може да беше и припадък.
— Пристъп!
— Или припадък.
— Друг път получавал ли е такива пристъпи?
Тъкмо се канех да отговоря, когато Бифи нахлу задъхан в стаята. Беше забравил да се среши, което му придаваше обезумял вид. Видях как дъртият изпитателно впи поглед в него. Реших, че така наречената подготвителна работа е извършена задоволително и изобщо не трябва да се съмнявам в успеха на добрата стара помпичка. Влезе прислужникът на Бифи с първия поднос и тримата седнахме да обядваме.
Отначало по всичко личеше, че обедът ще премине в ледено мълчание — нещо, което неминуемо се случва на човек, който постоянно обядва навън. Бифи, изключително слаб домакин, не допринасяше с нищо за духовното извисяване на гостите си, освен с някое и друго изхълцукване, а всеки път, когато се опитвах да пусна някое остроумие, сър Родерик ме приковаваше с такъв поглед, че думите замръзваха на устните ми. За щастие обаче второто беше пилешко фрикасе с такива неописуеми вкусови качества, че дъртият, след като изгълта порцията си, подаде копаня да му сипят повторно и почти се разнежи.
— Днес съм дошъл при теб, Чарлс — започна той почти сърдечно, — с нещо, което би могло да се нарече мисия. Да, мисия. Това пиле е изключително.
— Радвам се, че ви харесва — измънка старият Бифи.
— Извънредно вкусно — потвърди сър Родерик и си допълни чинията. — Та както ти казах, мисия. Знам, че вие младите днес се задоволявате да живеете в центъра на най-красивата столица, която светът е виждал, слепи и безразлични за многобройните й чудеса. Ако бях човек ла хазарта, само че не съм, щях да заложа значителна сума, че никога в живота си не сте посетили дори такава историческа забележителност като Уестминстърското абатство. Прав ли съм?
Бифи смънка нещо в смисъл, че отдавна се канел да отиде.
— Нито Тауър?
Не, оказа се, че тъкмо се канел да посети и Тауър.
— А в същия този миг на не повече от двайсет минути път с такси от Хайд Парк Корнър се намира възможно най-интересната и поучителна колекция от предмети, както одушевени, така и неодушевени, събрани от четирите краища на империята. Имам предвид Британското имперско изложение в Уембли.
— Вчера ми казаха един виц за Уембли — обадих се, за да допринеса за бодрия тон на разговора. — Ако сте го чували, кажете. Някакъв се приближава до един глух, застанал пред вратите на изложението, и го пита: „Това Уембли ли е?“ „Ъ?“ — рекъл глухият. „Това Уембли ли е?“ — повторил оня. „Ъ?“ — отвърнал глухият. „Това Уембли ли е?“ — пак попитал оня. „Не, четвъртък14“ рекъл глухият. Ха-ха, к’во ще кажете, а?
Веселият смях замръзна на устните ми. Сър Родерик само шавна с вежда и веднага ми стана ясно, че дрънкам врели-некипели. Не съм срещал друг човек, който така ловко да те кара да се чувствуваш като боклук.
— Ходи ли вече в Уембли, Чарлс? — попита той. — Не? Така и предполагах. Е, точно това е и мисията, с която съм дошъл тук днес следобед. Хонория иска да те заведа в Уембли. Казва, че това ще обогати културата ти — мнение, което напълно споделям. Тръгваме веднага, щом се наобядваме.
Бифи ме изгледа с отчаяна молба.
— И ти ще дойдеш, нали Бърти?
В очите му имаше толкова страдание, че само миг се колебах. Приятелят си е приятел. Освен това подозирах, че ако помпичката оправдае големите надежди, които й възлагах, веселият излет неминуемо ще отпадне от програмата.
— Да, разбира се — рекох.
— Няма защо да злоупотребяваме с доброто сърце на мистър Устър — каза сър Родерик с кисела физиономия.
— Няма нищо — великодушно го успокоих аз. — И без това отдавна се канех да посетя изложението. Ще отскоча до вкъщи да се преоблека, а после ще дойда да ви взема с колата.
Настъпи мълчание. Бифи беше онемял от облекчение, че няма да му се налага да прекара следобеда насаме със сър Родерик, а сър Родерик мълчаливо неодобряваше. В същия миг погледът му се спря на букета до чинията на Бифи.
— Ааа, цветя — каза той. — Благовонни секирчета, ако не греша. Прекрасно растение — удоволствие както за окото, така и за обонянието.
Погледнах към Бифи. Очите му се бяха изцъклили и в тях проблясваха странни пламъчета.
— Обичате ли цветя, сър Родерик? — изхриптя той.
— Изключително.
— Помиришете тези.
Сър Родерик завря нос в китката и задуши. Пръстите на Бифи бавно се сключиха около помпичката. Аз затворих очи и стиснах здраво масата.
— Много приятно — чух гласа на сър Родерик. — Наистина много приятно.
Отворих очи. Бифи се беше облегнал назад с мъртвешка физиономия, а букетът лежеше на покривката до него. Разбрах какво се е случило. В този кризисен за живота му миг, когато цялото му бъдеще зависеше от едно стягане на пръстите, това клето безгръбначно Бифи беше изгубил самообладание. Гениалната ми идея беше отишла по дяволите.
Когато се прибрах, Джийвс се въртеше край сандъчетата с мушкато на перваза на прозореца.
— Красива гледка, нали сър? — каза той и ги изгледа бащински.
— Не ми говори за цветя — рекох. — Джийвс, сега вече знам как се чувствува един пълководец, когато планира големи маневри, а войниците му го подведат в последната минута.
— Наистина ли, сър?
— Да — отвърнах и му разказах какво се случи. Той замислено ме изслуша.
— Мистър Бифен е колеблив и непостоянен млад джентълмен — беше заключението му, когато завърших. Ще имате ли нужда от мен до довечера, сър?
— Не. Отивам в Уембли. Дойдох само да се преоблека и да взема колата. Намери ми някакви поносими дрехи, които да издържат натиска на многолюдието, Джийвс, а после се обади в гаража.
— Много добре, сър. Смятам, че костюмът от сив шевиот ще е подходящ за целта. Ще бъде ли твърде нахално, ако ви помоля да ме вземете в колата, сър? Аз също бях решил да ходя днес следобед в Уембли.
— Ъ? Да, разбира се, заповядай.
— Много ви благодаря, сър.
Облякох се и отидохме до апартамента на Бифи. Те двамата със сър Родерик седнаха отзад, а Джийвс се настани на предната седалка до мен. Настроението на Бифи бе толкова неподходящо за следобедни развлечения, че сърцето ми се раздираше, като го гледах. Направих последен опит да размекна душата на Джийвс.
— Трябва да ти кажа, Джийвс — рекох, — че съм дяволски разочарован от теб.
— Съжалявам да го чуя, сър.
— Да, така е. Дяволски разочарован. И мисля, че трябва да се притечеш на помощ. Видя ли лицето на мистър Бифен?
— Извинете, че ви го казвам, сър, но ако мистър Бифен се е нагърбил с брачни обещания, които не са
