Денят беше един път, а свободно време — бог дал, затова при Сорбоната слязох от таксито и реших да продължа пеша. Но не бях изминал още три крачки и половина, когато на тротоара пред себе си съзрях не кой да е, а стария Бифи. Ако бях довършил последната си крачка, щях да връхлетя отгоре му.
— Бифи! — извиках. — Виж ти!
Той се опули, като премигваше глуповато. Досущ като херифордшърска крава от имението му, неочаквано ръгната в ребрата, както си преживя обяда.
— Бърти! — изхълцука всеотдайно. — Слава богу! — И се вкопчи в ръкава ми. — Не ме изоставяй, Бърти. Загубен съм!
— Как така, загубен?
— Излязох на разходка и изведнъж разбрах, че изобщо не знам къде се намирам. Вече няколко часа обикалям в кръг.
— Защо не попита някого?
— Не знам дума френски.
— Добре де, защо не повика такси?
— Установих, че съм оставил всичките си пари в хотела.
— Можеш да вземеш такси и да му платиш чак в хотела.
— Да, но съм забравил и името на хотела.
Ето, това е накратко Чарлс Едуард Бифен и надали някога се е раждал по-завеян лентяй от него. Господ ми е свидетел, а леля Агата ще го подкрепи, че и аз не съм мъдрец, но в сравнение с Бифи съм велик мислител и същински Соломон.
— Бих дал цял шилинг — замечтано каза Бифи, — само да можех да науча името на този хотел.
— Дължиш ми го. Хотел „Авенида“, Рю дю Колизе.
— Бърти! Това е невероятно. Как, за бога, разбра?
— Този адрес си оставил сутринта на Джийвз.
— Вярно. Бях забравил.
— Ела да пийнем по нещо. После ще те кача на едно такси и ще те изпратя по живо, по здраво. Канен съм на обяд, но имам много време.
Преместихме се в едно от кафенетата, с които улицата изобилствуваше, и аз поръчах подкрепление.
— Какво, за бога, правиш в Париж? — попитах.
— Бърти, стари приятелю — тържествено отвърна Бифи, — дойдох, за да забравя.
— Виждам, че си успял.
— Нищо не разбираш. Работата е там, Бърти, че сърцето ми е сломено. Ще ти разкажа цялата история.
— О, не! — запротестирах. Но вече никой не можеше да го спре.
— Миналата година — започна Бифи, — тръгнах за Канада да половя пъстърва.
Поръчах си още едно. Ако историята се окажеше рибарска, имах нужда от сериозна подкрепа.
— В парахода за Ню Йорк се запознах с едно момиче.
Бифи преглътна някак особено, като булдог, който бърза да погълне половин котлет, за да е готов за другата половина.
— Бърти, стари приятелю, не мога да ти я опиша. Просто не мога.
Тук поне имах късмет.
— Тя беше прекрасна! Разхождахме се по палубата след вечеря. Беше човек на изкуството или нещо подобно.
— Какво значи „нещо подобно“?
— Ами, позирала на художници, била е и манекен в големите модни къщи, такива работи, нали разбираш. Както и да е, спестила някоя и друга лира и тръгнала за Ню Йорк да види дали не може да си намери работа там. Разказа ми всичко за себе си. Баща й бил млекар в Клапам. Или май беше в Крикълуд. Но така или иначе, беше или млекар, или обущар.
— Лесно е да ги объркаш.
— Това, което се опитвам да ти внуша — рече Бифи, — е че момичето произхожда от добро, солидно и почтено семейство. В нея нямаше нищо префърцунено. Съпруга, с която всеки мъж ще се гордее.
— И чия съпруга беше?
— Ничия. Там е цялата работа. Исках да стане моя и я загубих.
— Скарали сте се, искаш да кажеш?
— Не, не сме се скарали. Загубих я в буквалния смисъл на думата. За последен път я видях на митницата в Ню Йорк. Бяхме зад една купчина сандъци и аз тъкмо й направих предложение за женитба, тя тъкмо прие и всичко беше прекрасно, когато един нахален тип с фуражка дойде да ме разпитва за някакви цигари, които открил на дъното на куфара ми и бях забравил да декларирам. Междувременно беше твърде късно — акостирахме чак след десет и половина, затова казах на Мейбъл да се прибере в хотела си, а аз ще мина на другия ден да я заведа на обяд. Оттогава не съм я виждал.
— Нима я нямаше в хотела?
— Може би е била там, но…
— Само не ми казвай, че ти не си отишъл.
— Бърти, стари приятелю — изнервено рече Бифи, — не се опитвай да ми внушиш какво да кажа! Остави ме да ти го разправя със свои думи, защото ще се объркам и ще трябва да започна отначало.
— Разкажи го със свои думи — побързах да се съглася.
— Та, с една дума, Бърти, забравих името на хотела. След един час сложни пререкания за тези цигари, в мозъка ми цареше пустош. Въртеше ми се из главата, че някъде съм записал името, но явно не съм, защото го нямаше по хартийките из джобовете ми. Нямаше смисъл да търся. Тя беше изчезнала.
— Защо не предприе издирване?
— Там е работата, Бърти, че бях забравил името й.
— О, не, по дяволите! — извиках. Това ми се видя прекалено дори и за Бифи. — Как си могъл да забравиш името й? Освен това ти ми го каза само преди една минута. Мюриел или нещо подобно.
— Мейбъл — хладно ме поправи Бифи. — Бях забравил фамилното й име. Затова зарязах всичко и заминах за Канада.
— Чакай малко — рекох. — Ти трябва да си и казал твоето име. Щом ти не си могъл да я откриеш, тя е можела да открие теб.
— Точно така. Затова всичко изглежда така дяволски безнадеждно. Тя знае и името ми, и къде живея, но изобщо не ми се обади. Предполагам, че е изтълкувала неявяването ми в хотела като деликатен намек от моя страна, че съм променил решението си.
— И аз това предполагам — рекох. Не виждах какво друго можех да предложа. — Е, май не ти остава друго освен да се развъртиш и да опиташ да изцериш раната. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да заседнем в „Абе“, или друго подобно местенце?
Бифи поклати глава.
— Няма да ми помогне. Вече опитах. Освен това, заминавам с влака в четири часа. Утре съм се уговорил да вечерям с един човек, който проявява интерес към имението ми в Херифордшър.
— Нима се опитваш да го продадеш? Мислех, че ти харесва.
— Харесвах го. Но мисълта, че ще продължа да живея в онази огромна самотна къща след всичко, което се случи, ме ужасява, Бърти. Затова, когато сър Родерик Глопсън се появи…
— Сър Родерик Глопсън! Дали не е оня, дето лекува откачени?
— Прочутият невролог, да. Защо, познаваш ли го?
Денят беше топъл, но аз потръпнах.
— Една-две седмици бях сгоден за дъщеря му — отвърнах приглушено. — При спомена за това как се измъкнах на косъм винаги ми прималява.
— А, дъщеря ли има? — разсеяно попита Бифи.
— Има. Чакай да ти разправя…
— Не сега, старче — рече Бифи и стана. — Трябва да се връщам в хотела да си стягам багажа.
След като бях изслушал цялата му история, това бе доста подло от негова страна. Но с течение на
