издание на „Обетът на Агата“, „Любовта на силния мъж“ и… може би „Мъж за всичко“, тя бе склонна да отложи разговора за „Ливадник“, „Веригите на съдбата“ и останалите си произведения. Но ако той си въобразяваше, че може да яде хляба й и в същото време да отбягва въпроса за „Обетът на Агата“, страхотно беше подценил силата на студените й сиви очи, когато се налагаше да се размажат разни представители на животинското царство на издателите.
Затова, когато лейди Уикъм влезе в стаята, на лицето й грееше щастлива усмивка. Не че пееше, но в интерес на истината, едва се сдържаше.
Ето защо доста се изненада, когато в трапезарията завари единствено дъщеря си Роберта.
— Добро утро, мамо — поздрави Боби.
— Добро утро. Мистър Потър приключи ли със закуската?
Боби се замисли над въпроса.
— Не знам дали е приключил — отвърна тя, — но нямаше вид на човек, който ще продължи да се храни.
— Къде е сега?
— Не знам, мамо.
— Кога излезе?
— Току-що.
— Тогава защо не го срещнах?
— Той излезе през прозореца.
[???] аше вял и отпуснат. Когато най- [???] Лъчезарността се смъкна от лицето на лейди Уикъм.
— Как така през прозореца?
— Според мен защото Клифърд Гандъл беше застанал между него и вратата.
— Какво искаш да кажеш? Къде е Клифърд?
— Не знам, мамо. Той също излезе през прозореца. Когато ги видях за последен път, и двамата препускаха по алеята. — Лицето на Боби придоби загрижено изражение. — Знаеш ли, мамо, тъкмо се, питах дали… Ти наистина ли си убедена, че ако се омъжа за Клифърд Гандъл, ще стана по-уравновесена? Струва ми се малко ексцентричен.
— Нищо не разбирам от това, което приказваш.
— Ами… ексцентричен е. Мистър Потър ми каза, че в два часа през нощта се прехвърлил през прозореца на стаята му, блещил се известно време насреща му, след което отново излязъл навън. Сега например…
— Блещил се е срещу мистър Потър?
— Да, мамо. Сега например, мистър Потър най-спокойно си ядеше закуската, когато Клифърд Гандъл изведнъж силно изкрещя и се нахвърли отгоре му. Мистър Потър скочи през прозореца, а Клифърд Гандъл запрепуска след него по алеята. Според мен, мистър Потър тичаше добре за възрастта си, но не вярвам това да е полезно за него и то след закуска.
Лейди Уикъм рухна върху един стол.
— Нима всички в тази къща са полудели?
— Ако питаш мен, Клифърд Гандъл с положителност. Нали знаеш — има хора, които са били блестящи студенти в университета, а после изведнъж чалдисват. Вчера например, четох за някакъв американец. Взел всички възможни награди в Харвард ли беше, къде беше, и точно когато му предричали блестящо бъдеще, ухапал леля си. Той…
— Иди да намериш мистър Потър — извика лейди Уикъм. — Трябва да говоря с него.
— Ще се опитам, но мисля, че няма да е лесно. Според мен той си замина окончателно.
Лейди Уикъм нададе съкрушен вик на тигрица, на която току-що са отмъкнали плячката.
— Заминал!
— Каза, че има такива намерения. Не можел повече да издържа на преследванията на Клифърд Гандъл. Това беше още преди закуска, така че не вярвам да е променил решението си. Според мен изобщо няма да спре да тича.
От лейди Уикъм се изтръгна въздишка като вой на вятър в пукнатините на разбито сърце.
— Мамо — обади се Боби. — Искам да ти кажа нещо. Снощи Клифърд Гандъл ми предложи да се омъжа за него. Не успях да му дам отговор, защото веднага след предложението си той се хвърли в рова и се опита да удави мистър Потър. Но ако действително си убедена, че ще ме направи по-уравновесена…
Лейди Уикъм страдалчески изхълца.
— Да не си помислила да се омъжваш за него!
— Много добре, мамо — покорно отвърна Боби. Изправи се и се приближи до бюфета. — Искаш ли яйце, мамо?
— Не!
— Малко шунка?
— Не!
— Много добре. — Боби се задържа за малко при вратата. — Как смяташ, дали да не намеря Клифърд Гандъл и да му кажа да си събира багажа? Сигурна съм, че след всичко станало не желаеш повече да го виждаш.
Очите на лейди Уикъм замитаха мълнии.
— Ако този човек само посмее да се върне, ще го… ще го… Кажи му да си върви. Кажи му да се маха и никога вече да не се мярка пред очите ми.
— Много добре, мамо — отвърна Боби.
НЕСРАВНИМИЯТ ДЖИЙВС И НЕГОВИТЕ ПОДОПЕЧНИ ТЪРТЕИ
ПОРЕДНАТА МАГАРИЯ НА БИФИ
— Джийвс — казах, докато се измъквах от старото корито, — ела тук.
— Да, сър.
Ощастливих го с блага усмивка. От две седмици бях в Париж, а в този град има нещо, което винаги ме кара да се чувствувам преизпълнен с еспиегльори, сиреч дяволитост, и жоа дьо вивр, което ще рече жизнерадост.
— Приготви за господаря средно елегантна одежда, подходяща за бохемски гуляи — рекох. — Ще обядвам с един художник от другата страна на реката.
— Много добре, сър.
— И ако някой ме потърси, Джийвс, кажи, че ще се прибера в тихата привечер.
— Да, сър. Докато бяхте в банята, мистър Бифен се обади по телефона.
— Мистър Бифен? Боже господи!
Странно как човек постоянно налита на познати, когато е в чужбина, и то на хора, които не си виждал цяла вечност и можеш да се закълнеш, че са на другия край на света. Париж беше последното място, където очаквах да поникне старият Бифи. Имаше време, когато, като светски момчета, двамата бяхме неразделни. Обядвахме и вечеряхме заедно кажи-речи всеки ден. Само че преди година и половина старата му кръстница умря и му остави имение в Херифордшър, където се беше оттеглил да ходи по гамаши, да ръга кравите в ребрата и изобщо да се прави на провинциален аристократ и едър земевладелец. Оттогава почти не се бяхме виждали.
— Старият Бифи в Париж? Че какво прави тук?
— Не ми се довери, сър — отвърна Джийвс, малко хладно според мен. Човек оставаше с впечатлението, че не харесва Бифи, въпреки че навремето бяха в дружески отношения.
— Къде е отседнал?
— В хотел „Авенида“ на Рю дю Колизе, сър. Уведоми ме, че излиза на разходка и ще намине следобед.
— Добре, ако дойде докато ме няма, кажи му да почака. А сега, Джийвс, ръкавиците, или както казват тук — ме ган, мон шапо и льо бастун дьо мосю! Трябва да изчезвам.
