Няколко минути по-късно кокетна двуместна кола спря пред вратата на Кръфтстови. Седналата зад волана Боби извиси глас:
— Олджи!
Спортно облечената фигура на Олджърнън Кръфтс се появи на един от прозорците.
— Здрасти! Ей сега идвам.
След няколко минути мистър Кръфтс слезе при нея.
— Здравей! Ама ти май не си донесла ракетата, глупчо! — каза той.
— Тенисът се отлага — кратко обяви Боби. — Трябва да закарам Клифърд Гандъл до Хъртфорд. — Тя замълча. — Слушай, Олджи, искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— Но между нас да си остане.
— Естествено.
— Майка ми иска да се омъжа за Клифърд.
Олджи Кръфтс изхълцука сподавено. Толкова силно бе вълнението му, че едва не погълна първите двадесет сантиметра от цигарето си.
— Да се омъжиш за Клифърд Гандъл!
— Да. Страхотно се е навила. Твърди, че под негово влияние ще стана по-уравновесена.
— Кошмар! Послушай съвета ми и прати цялото начинание по дяволите. Нали учих заедно с него в Оксфорд. По-голям натегач светът не познава. Беше председател на студентското дискусионно общество и на куп други ужасии.
— Всичко е толкова объркано. Не знам какво да правя.
— Тегли му един шут и му кажи да върви да се гръмне. Само така трябва да се действува.
— Но толкова е трудно да не изпълниш желанията на мама. Нали я познаваш.
— Да — отвърна мистър Кръфтс, който наистина я познаваше.
— Е, както и да е — каза Боби. — Човек не знае. Винаги съществува възможност тя внезапно да го намрази. Случвало се е така да намразва хората.
— Да — съгласи се мистър Кръфтс. Лейди Уикъм го бе намразила от пръв поглед.
— Остава да се надявам, че внезапно ще намрази Клифърд Гандъл. Но да си кажа правичката, Олджи, нещата в момента никак не са розови.
— Свиркай си — окуражи я мистър Кръфтс.
— И каква полза, тъпчо? — мрачно рече Боби.
Нощта се бе спуснала над Скелдингс Хол. Лейди Уикъм беше в кабинета си и раждаше великите мисли, които впоследствие щяха да й осигурят авторско право на всички езици, включително скандинавските. Боби, успяла след вечеря да се измъкне от мистър Гандъл, се разхождаше из парка. А мистър Гандъл, озадачен, но не и победен, надяна леко сако и излезе с надеждата, че ще намери Боби.
Колкото до мистър Потър, той блаженствуваше в благословена самота в плоскодънна лодка под върбата край крепостния ров.
Хамнлтън Потър се бе влюбил в рова на Скелдингс Хол от пръв поглед. Тук, край върбата, ровът се разширяваше и почти достигаше размерите на езеро; а в отблясъците на звездите върху повърхността му и приспивното шумолене на птиците в дърветата имаше нещо безкрайно успокояващо. Целебният мрак обвиваше издателя като одеяло; прохладният нощен ветрец нежно галеше челото, по-загрято от чудесния отлежал портвайн на лейди Уикъм; и постепенно, умиротворен от заобикалящата го красота, мистър Потър си позволи да потъне в един от бляновете, характерни в подобни мигове за издателите.
Размишляваше за обложки, непродадени екземпляри и методи на разпространение; за хонорари, реклами, каталози и търговска отстъпка. И тъкмо когато разпилените му мисли като хвърчилки на магарешки бодил се закачиха за непрестанно покачващата се цена на целулозата, отнякъде наблизо долетя глас и грубо го върна към действителността.
— О, дано земята не се продъни под краката ми, преди да съм открил онуй, що другите намират тъй прекрасно.
Скромна молба, би си помислил човек, но, независимо от това, тя подразни мистър Потър като ухапване от комар. Защото гласът бе на Клифърд Гандъл.
— Роберта — продължи гласът и мистър Потър отново си пое дъх. Бе се примирил с факта, че онзи го е открил и се обръща именно към него. Сега обаче разбра, че присъствието му не е разкрито. — Роберта — продължи мистър Гандъл. — Не мога да допусна, че си сляпа за силата на моите чувства. Не мога да допусна, че не си се досетила как именно от любов…
Хамилтън Петър се превърна в парче смразена от ужас материя. Подслушваше предложение за женитба!
Всеки чувствителен човек, попаднал в подобно положение, не може да не изпита неудобство; и колкото е по-чувствителна душата му, толкова по-голямо е неудобството. Мистър Потър, който като всички издатели по душа бе същинско венчелистче на ранена теменуга, едва не припадна. Черепът му изтръпна, ченето му увисна, а пръстите на краката му започнаха да се отварят и затварят като клапани на парен двигател.
— Сърце мое… — каза мистър Гандъл.
Мистър Потър се разтърси в конвулсия. Това стана причина прътът, подпрян на ръба на лодката, да изтрака като картечен откос.
Възцари се напрегната тишина. След малко мистър Гандъл рязко се обади:
— Има ли някой там?
Съществуват положения, при които един издател може да действува само по строго определен начин. Като се повдигна безшумно, мистър Потър се изхлузи встрани от лодката и се спусна във водата.
— Кой е там?
С нечовешко усилие мистър Потър затвори уста, която се мъчеше да издаде страдалчески вопъл. Той никога не бе допускал, че водата може да е толкова студена. Безшумно се отправи към отсрещния бряг. Единственото, което действуваше като балсам на душата му в тези черни мигове, бе споменът за дълбочината на рова. Лейди Уикъм му беше казала, че не надвишава метър и двайсет.
Беше пропуснала обаче да му съобщи, че на някои места има триметрови дупки. Ето защо за мистър Потър бе голяма изненада когато, след като прецапа около шест метра, се случи точно онова нещастие, което мистър Гандъл в доскорошните си молби така пламенно желаеше да избегне. След поредната крачка земята се продъни под краката му.
— Ъ-ъ-ъ! — изхълца мистър Потър.
Клифърд Гандъл бе човек с невероятна интуиция. Чувайки вика и придружаващите го силни плясъци, той само с един гениален проблясък на интуитивната си мисъл стигна до заключението, че някой е паднал във водата. Спусна се по брега и откри лодката. Скочи в нея. Боби Уикъм направи същото. Мистър Гандъл грабна пръта и насочи лодката в открити води.
— Още ли сте там? — поинтересува се той.
— Бълбук! — откликна мистър Потър.
— Виждам го — каза Боби. — Малко по-наляво.
Мистър Гандъл избута спасителния съд още по-наляво и тъкмо да вкара отново пръта във водата, когато мистър Потър, който изплуваше на повърхността за трети път, го забеляза. Привързаността на удавниците към сламката е пословична; като обществена прослойка обаче те са хора с много широки възгледи и с еднаква охота биха се вкопчили във всеки попаднал им прът. Мистър Потър сграбчи пръта и силно го дръпна; а Клифърд Гандъл, който в този миг се бе облегнал с цялата си тежест върху него, не бе обезопасен срещу това, което в крайна сметка се оказа официална покана. Миг по-късно той се присъедини към мистър Потър в дълбините.
Боби Уикъм улови пръта, който вече се отдалечаваше по течението, и се взря в мрака. Под нея обстановката бе доста неспокойна. Клифърд Гандъл бе сграбчил мистър Потър. Мистър Потър бе сграбчил Клифърд Гандъл. Всичко това поразително й напомняше за една картина, която бе виждала в детството си. Наричаше се „Борещи се алигатори в реката Хугли“. Тя вдигна пръта и с най-добри намерения го мушна сред масата от тела.
Действията й се оказаха резултатни. Прътът сполучливо се заби в стомаха на Клифърд Гандъл и го накара да пусне мистър Потър. От своя страна мистър Потър, който внезапно установи, че отново е в плитки
