грееха равнен, бегония, камбанки, напръстничета, млечка, функия, мишорка, слънчоглед, ирис, лиатрис, монарда, флокс, обичниче, пламък, зимзелен и юка. Работата беше там, че откъснеше ли дори едно, Макалистър направо щеше да припадне. Рижавите му бакенбарди пламтяха като огнен меч зад прага на този рай.
Обичайната процедура за отмъкване на някое и друго цветенце от Ангъс Макалистър беше следната. Изчакваш докато шотландецът изпадне в едно от редките си благосклонни настроения, после умело извърташ разговора към темата за украсата на интериора и накрая, след като издебнеш най-подходящия момент, плахо го запитваш дали би се лишил от няколко стръка, за да ги топнеш във вазите. Ала последното нещо, което би ти хрумнало, е да нахълташ в градината и да започнеш да си береш сам.
— Ами, таквоз… — започна лорд Емсуърт.
И замълча. Изведнъж, с ослепителна яркост, той се видя такъв, какъвто беше — безгръбначен, недостоен наследник на деди, които макар и да са имали трески за дялане, с положителност са знае ли как да се справят в подчинените си. „Хей, негоднико!“ и „Мери, ела тук, долна мръснице!“ са били обичайните обръщения на предишните графове Емсуърт. Разбира се, те са имали известни предимства пред него. Когато на теб принадлежи правото да раздаваш висше, средно и дребно правосъдие, това несъмнено облекчава взаимоотношенията ти с прислугата. Или, с други думи, ако главният ти градинар те раздразни, ти незабавно вземаш бойната секира и без повече въпроси го разцепваш на четирима градинари. Но въпреки това лорд Емсуърт съзнаваше, че предците му са били по-истински мъже от него и ако той допусне подлият страх от Макалистър да застане между него и възможността това прекрасно момиче и очарователният му брат да получат всички цветя, които желаят, то той не заслужава да е техен наследник.
Лорд Емсуърт се пребори със страха си.
— Разбира се, разбира се, разбира се — каза той, макар и не без угризения. — Набери си колкото искаш.
И така се случи, че Макалистър, приклекнал в разсадника като кръвожаден звяр в бърлогата си, видя нещо, което първоначално смрази кръвта му, а после я накара да заври. Някакво момиченце с кадифена рокличка подскачаше насам-натам из неприкосновената градина и късаше съкровените му цветя. Но онова, което го доближи с още една крачка до апоплектичния удар, бе фактът, че същото това момиченце преди два дена го беше цапардосало с камък по пищяла. Вечерната тишина се раздруса от силен рев, който избухна като парен котел и Ангъс Макалистър изхвърча от разсадника с четиридесет и пет мили в час.
Гладис не се бави излишно. Тя беше лондонско дете, тренирано от най-крехка възраст да се държи сърцато при всякакви несгоди и нападения. Това нападение обаче бе тъй внезапно, че тя за миг изгуби присъствие на духа. Метна се с ужасен писък към лорд Емсуърт, скри се зад гърба му и се вкопчи в редингота му.
— Оле-ле-еее! — пищеше Гладис.
На самия лорд Емсуърт също не му беше весело. Преди няколко минути ви показахме как черпи вдъхновение от благородството на дедите си и казва: „Така ти се пада, Макалистър!“, но сега правдивостта ни принуждава да признаем, че мъжественото му държане се дължеше до голяма степен на убеждението, че главният му градинар се намира поне на четвърт миля оттук, сред люлките и въртележките на Празненството. Видът на яростно връхлитащия го шотландец с пламтящи очи и настръхнали бакенбарди го накара да се почувствува като английски пехотинец в битката при Банокбърн. Коленете му се разтрепереха и душата му едва се побра в петите.
В този миг стана нещо, което преобърна всичко наопаки. Само по себе си, то не беше нищо особено, но имаше рядко стимулиращо въздействие върху духа на лорд Емсуърт.
А случи се това, че Гладис, която търсеше по-сигурна защита, пъхна малката си топла ръчица в неговата.
И лорд Емсуърт реши да бъде достоен за този безмълвен израз на доверие.
— Той идва — възбудено прошепна Комплексът му за малоценност.
— И какво от това? — храбро отвърна лордът.
— Дай му да се разбере! — шепнеха дедите му в другото ухо.
— Оставете го на мен — отвърна лорд Емсуърт.
Той изопна рамене и намести пенснето си. Чувствуваше се изпълнен с хладна решимост. Ако е намислил да подава проклетата си оставка, да я подава!
— Да, Макалистър? — студено каза лорд Емсуърт, свали цилиндъра и го отърка в ръкава си. — Какво има, Макалистър? — Отново постави цилиндъра на главата си. — Изглеждаш ми развълнуван, Макалистър.
И войнствено тръсна глава. Цилиндърът падна. Той го остави да лежи на земята. Освободен от противната му тежест, милорд се почувствува истински господар. Изглежда точно това е било необходимо, за да се представи в най-добрата си форма.
— Тази млада дама — продължи лорд Емсуърт, — получи моето позволение да набере колкото цветя си пожелае, Макалистър. Ако мнението ти по въпроса се разминава с моето, Макалистър, уведоми ме, за да обсъдим как ще постъпим за по-нататък, Макалистър. Тази градина, Макалистър, принадлежи на мен и ако ти… ъ-ъ-ъ… недооценяваш този факт, несъмнено ще успееш да си намериш друг работодател… ъ-ъ-ъ… който споделя възгледите ти. Високо ценя способностите ти, Макалистър, но няма да се оставя да ме командват в собствената ми градина, Макалистър. Ъ-а-ъ… таквоз! — добави милорд и изпорти цялото впечатление.
Последва дълъг миг, в който Природата замря бездиханна. Замряха равнецът, бегонията, камбанките, напръстничето, млечката, функията, мишорката, слънчогледът, ирисът, лиатрисът, монардата, флоксът, обичничето, пламъкът, зимзеленът и юката. Далеч някъде откъм парка долитаха щастливи крясъци на деца, които вероятно рушаха нещо, но дори и те звучаха приглушено. Вечерният ветрец бе стихнал.
Макалистър стоеше и гледаше кръвнишки. Държеше се като сериозно объркан човек. Навярно така би изглеждала ранобудната птичка, ако набелязаният за закуска червей неочаквано се обърне и понечи да я захапе. И през ум не му бе минало, че господарят ще му предложи да си търси друга работа и сега, след като го бе сторил, това определено не му допадна. Замъкът Бландингс беше влязъл под кожата му. Навсякъде другаде би се чувствувал като на заточение. Макалистър опипа бакенбардите си, но и от тях не получи подкрепа.
Тогава взе решение. По-добре да не е Наполеон, отколкото Наполеон на св. Елена.
— Хм! — рече той.
— Ах, да, между другото, Макалистър — каза лорд Емсуърт. — По въпроса за чакълената настилка на тисовата алея. Обмислих предложението ти и не го приемам. За нищо на света. Да съсипеш прекрасния ми мъх с този отвратителен чакъл? Да превърнеш в отвратителна грозотия най-прекрасното кътче в една от най-красивите и най-стари градини в Кралството? Категорично не. И дума да не става! И не забравяй, Макалистър, докато работиш в градините на Замъка Бландингс, че не строиш увеселителни площадки нейде в Глазгоу, Това е всичко, Макалистър. Ъ-ъ-ъ… таквоз… това е всичко.
— Хм — каза Макалистър.
Обърна се. И си тръгна. Разсадникът го погълна. Природата отново си пое дъх. Полъхна и вечерният ветрец. Из цялата градина птичките, които бяха замлъкнали, продължиха репертоара си.
Лорд Емсуърт извади кърпичка и попи чело. Беше разтърсен, но неизпитаното до днес чувство, че и той е мъж, го въодушеви. Може да беше перчене, но дори му се прииска — да, по дяволите, прииска му се, докато е в такава мъжествена форма отнякъде да се появи сестра му Констанс и да започне да му нарежда нещо.
Желанието му бе изпълнено.
— Кларънс!
Аха, ето я и нея, върви забързано насреща му по пътеката. И тя като Макалистър изглеждаше развълнувана. Очевидно бе намислила нещо.
— Кларънс!
— Престани да повтаряш „Кларънс“ като малоумен папагал — високомерно я сряза лорд Емсуърт. — Какво, по дяволите, искаш, Констанс?
— Какво ли? Ти знаеш ли колко е часът? Знаеш ли, че всички те чакат, за да чуят речта ти?
Лорд Емсуърт твърдо срещна погледа й.
— Не знам — отвърна той. — И не ме интересува. Няма да произнасям никаква проклета реч. Щом
