изпод периферията на цилиндъра, си мислеше, че ако в училищата подобни сцени минават за удоволствие, то разбиранията им се разминаваха като два географски полюса. Именно прояви като този „Училищен празник“ разклащаха вярата му в Човека като Висше Творение на Природата.
Почтените овце и говеда, обичайни собственици на този парк, бяха изтикани в неизвестна посока, за да освободят меката тревна шир на деца с ужасяваща жизненост и възрастни, забравили и достойнство и всички ценни добродетели, необходими на човека, за да бъде стопроцентов англичанин. Вижте например мисис Роситър, съпругата на Джон Роситър — „Хранителни стоки и домашни сладка“. През всеки друг ден от годината тя беше кротка, хрисима женица, която почтително се покланяше при среща. Днес, с пламнали бузи и килнато на една страна боне, тя създаваше впечатлението, че напълно е подивяла. Щураше се насам-натам, надигаше шише с лимонада, а когато устата й беше свободна, надуваше пронизителна пищялка.
Лорд Емсуърт беше потресен от всичката тази несправедливост. Та това бе неговият частен парк! С какво право тези хора нахлуват вътре и надават пронизителни писъци? На мисис Роситър щеше ли да й е приятно, ако някой следобед той изведнъж нахълта в спретнатата й градинка на Хай Стрийт и започне да препуска по моравата с надута пищялка?
Да не говорим, че в този ден винаги цареше адска жега. Юли можеше да завърши и със снежна буря. Но първия понеделник на август, когато той трябваше да се напъха в колосана яка, слънцето прежуряше с тропическа ярост.
Разбира се, като човек, уважаващ справедливостта, лорд Емсуърт не можеше да не признае, че всяко зло е за добро. Колкото по-горещ е денят, толкова по-бързо колосаната яка се размекваше и преставаше да реже врата му. Този следобед, например, тя незабавно се превърна в мокър компрес. Колкото и мъчителни да бяха страданията му, милорд се чувствуваше длъжен да признае, че поне тук печелеше по точки.
Властна фигура запълни зрителното му поле.
— Кларънс!
Лорд Емсуърт беше изпаднал в такова умствено и душевно състояние, че дори нашествието на сестра му Констанс не можеше да допринесе кой знае колко за страданията му.
— Кларънс, приличаш на чучело!
— Естествено. Кой няма да прилича на чучело в този карнавален костюм? Защо, за бога, винаги настояваш да…
— Моля те, не се дръж като дете. Не разбирам защо вдигаш такава врява, че един-единствен път в годината си се облякъл като нормален английски благородник, а не като бродяга.
— Да, ама този цилиндър… Много възбужда децата.
— Какво, за бога, искаш да кажеш? Как така възбужда децата?
— Ами например преди малко минах покрай мястото, където играят футбол — господи, футбол в такава жега! — и едно момченце извика нещо непочтително и го замери с черупка от кокосов орех.
— Ако разпознаеш детето — разпалено извика лейди Констанс, — веднага ще наредя строго да го накажат.
— Как, по дяволите — не по-малко разпалено отвърна милорд, — да го позная, като всичките ми изглеждат еднакви? Но ако случайно го позная, да знаеш, че ще му стисна ръката. Момче, което замеря цилиндъра с кокосови орехи, има правилни възгледи за живота. А колосаните яки…
— Колосани ли! Точно затова съм дошла. Твоята е заприличала на пачавра. Прибери се веднага…
— Но, скъпа Констанс…
— Веднага, Кларънс. Как е възможно човек да няма капка усет за външността си! Но ти винаги си бил такъв. Спомням си като деца…
Миналото на лорд Емсуърт не беше чак толкова кристално чисто, че да слуша коментари по свой адрес от една сестра с памет на слоница.
— О, добре, добре, добре — примири се той. — Ще я сменя, ще я сменя.
— Добре, но побързай. Угощението започва.
Лорд Емсуърт потръпна.
— И аз ли трябва да вляза в шатрата?
— Разбира се, че трябва. Не ставай смешен. Кога най-сетне ще проумееш, че ти, като господар на Замъка Бландингс…
Горчивият, тъжен смях на клетия роб, така нелепо охарактеризиран, заглуши края на изречението.
Често, когато си мислеше за тези забавления, на лорд Емсуърт му се струваше, че августовската вакханалия в Замъка Бландингс достига най-отблъскващата си точка в мига, когато в голямата шатра започваше угощението. След това страданията му понамаляваха, за да се увеличат още веднъж, щом стъпеше на платформата, прочистеше гърло и започваше да се чуди какво, по дяволите, се беше приготвил да каже на облещената насреща му тълпа. След това отново затихваха до следващия август.
Условията по време на така нареченото угощение — при положение, че шатрата цял ден се е пекла под безмилостните слънчеви лъчи — бяха от такова естество, че африканските пустини можеха да почерпят доста опит. Лорд Емсуърт, който се бе позабавил, за да оправи тоалета си, влезе по средата на угощението и със задоволство усети как и втората му яка незабавно взе да разхлабва желязната си хватка. Това обаче беше единственият лъч на щастие, който щеше да го споходи. Веднъж влязъл в шатрата, на опитното му око бе нужен само миг, за да установи, че настоящият ужас засенчва всички предишни оргии.
На младите възпитаници от училището в Бландингс Парва бе свойствена по-скоро жизненост, отколкото неудържима разюзданост. Всяко село, разбира се, имаше своя печен екземпляр — в случая с Бландингс Парва човек веднага се сеща за Уили Дрейк и Томас (Плъха) Бленкирон, но много рядко местните деца можеха да предложат нещо, което да не е по силите на помощник енорийския свещеник. Ала онова, което придаваше на настоящето пиршество поразителна прилика със сборище на санкюлоти в разгара на Френската революция, бе присъствието на младите лондончанчета.
Лондонското дете, израснало сред консервените кутии и зелевите кочани на Друри Лейн и Клеър Маркет, притежава онова жизнерадостно нехайство, с което селският му събрат не може да се похвали. Дългогодишните словесни размени с раздразнени родители и близки са го излекували и от всякакви зачатъци на свенливост. В резултат на това, когато иска нещо, то просто си го взема, а когато е развеселено от някоя съществена особеност във външния вид на представител на управляващата класа, то ни най-малко не се затруднява да облече мнението си в слова. Насядали по дългите маси, лондончани вече бурно обсъждаха кривогледите очи на помощник-енорийския свещеник, а предните зъби на една от учителките се бореха за второ място по популярност. Като правило мълниеносни прозрения рядко навестяваха лорд Емсуърт, но в този миг го осени мисълта, че ще е по-благоразумно да свали цилиндъра си преди гостенчетата да го забележат и да оценят по достойнство хумористичния му потенциал.
Това обаче се оказа излишно. Едва бе вдигнал ръка и една корава курабия изсвистя като снаряд и събори цилиндъра от главата му.
С това чашата на търпението преля. Дори лейди Констанс с цялото си неблагоразумие не можеше да очаква от него да стои там и блажено да се хили на гостите си при такива условия. Очевидно всички условности на Цивилизацията бяха отишли по дяволите и в шатрата царствуваше Анархията. Помощник- енорийският свещеник полагаше сетни усилия да състави временно правителство от себе си и двете учителки, но единственият мъж, който можеше да се справи успешно с положението — цар Ирод — за съжаление не беше сред присъствуващите. Чувствувайки се като аристократ от стария френски режим, измъкващ се от народното недоволство, лорд Емсуърт се добра заднешком до изхода и се оттегли.
Извън палатката, светът беше по-ведър, но само относително. Онова, за което жадуваше лорд Емсуърт, бе усамотението, а в целия огромен парк очевидно имаше само едно място, което можеше да му го предложи. Това бе навесът, покрит с червени керемиди на брега на малкото езерце, където в по-щастливи времена подслоняваха добитъка. Милорд забърза натам и тъкмо започна да блаженствува в прохладния, ухаещ на кравешка тор полуздрач, когато от единия тъмен ъгъл неочаквано долетя тихо подсмърчане и го накара да подскочи и да си прехапе езика.
Лорд Емсуърт се обърна. Това определено беше преследване. След като ги бяха оставили да вилнеят из целия парк, защо това изчадие дяволско се бе завряло в единствената тиха обител? Милорд заговори остро и гневно. Той бе наследник на славни воини и кръвта на дедите закипя в жилите му.
— Кой е там?
