— Добрият стар Тод! — прозвуча нечий глас. — Млъквай!
— Дами и господа — каза посланикът за трети път. Той притеснено огледа публиката. — С дълбоко съжаление трябва да направя неприятно съобщение. За съжаление, Тод Бингъм не може да се появи пред вас тази вечер.
Тези думи бяха посрещнати от вой, приличен на воя на глутница вьлци, лишени от плячката им или на цял амфитеатър римляни при вестта, че запасът от лъвове е привършил. Започнахме да се гледаме един друг, изпълнени с какви ли не догадки. Възможно ли беше това да се случи, или беше твърде невероятно, за да бъде прието?
— Какво му има? — запита дрезгав глас от балкона.
— Ъхъ к’во му има? — повторихме ние, публиката от по-първа ръка на долния етаж.
Посланикът се запромъква неловко с ламото напред към входа за суфльора. Очевидно си даваше сметка, че в никакъв случай не се радва на всеобщо благоразположение.
— Случило му се е п̀емеждие — заяви той, като от вълнение започна да изпуска всички букви „р“. — По пътя насам за нещастие го блъснал камион и той получил доста натъ̀твания и контузии. Искам да обявя, че на негово място ще излезе П̀офесо̀ Дивайн, който ще имитѝа по п̀ек̀асен начин всевъзможни птички и известни животни. Дами и господа — приключи набързо посланикът, като чевръсто освободи сцената от присъствието си, — благодаря на всички до един.
Завесата се вдигна и на сцената изскочи издокаран индивид с навосъчени мустаци.
— Дами и господа, първата ми имитация ще бъде на добре известен песнопоец, обикновения дрозд. И преди да съм започнал представлението, искам да заявя, че нямам нищо в устата си. Звуците, които издавам…
Аз се измъкнах, като бях последван от две трети от публиката. Зад нас, докато вратите се затваряха, долетя жаловитата песен на обикновения дрозд, която вяло се опитваше да се конкурира с песента на онази много по-голяма и сурова птица, която обитава подобни места за развлечения, където публиката е критична и много докачлива.
Вън, на улицата, групичка младежи от Шордич попиваха всяка дума на един възбуден оратор с износена шапка и омачкани панталони, ушити за доста по-едър мъж. Той очевидно разказваше някаква вълнуваща история, която изцяло беше приковала вниманието им. През шума на уличното движение долитаха откъслечни думи.
— … ’начи. След туй му натресе ощи идин, ’начи. После се почнаха…
— Разотивайте се, вие там! — прекъсна ги един полицай. — Хайде, разотивайте се.
Тълпата оредя и се разпръсна. Аз поех надолу по улицата, съпровождан от притежателя на износената шапка. Въпреки че не се бяхме запознали официално, той изглежда ме сметна за подходящ слушател на своя разказ, след което веднага ме използва като ядро за нова публика.
— … ’начи, идва тоз тип точно когато Тод влиза през задния вход на залата…
— Тод? — попитах аз.
— Тод Бингъм. Идва, ’начи тоз, точно когато влиза през задния вход и вика „Ей!“, пък Тод вика „Ъ?“, и тоз тип вика „Я ги дигни!“, а Тод го пита „К’о да дигна?“, пък типа вика „Ми ръцете“, а пък Тод вика „Кой, аз ли?“ — един такъв изненадан, ’начи. И като почнаха да се млатят право там.
— Но нали Тод Бингъм бил блъснат от камион?
Мъжът с износената шапка ме погледна със смесица от презрение и негодувание, типична за вярващите, когато гледат хората с еретични възгледи.
— Камион! Ни’къв камион ни гу е блъскал. Що си мислиш, чи гу е блъснал камион? Отде-накъде ши гу блъска камион? Нали ти разправям, голям пердах изяде от тоз червенокос тип.
Изведнъж получих просветление.
— Червенокос? — извиках аз.
— Ъхъ.
— Едър мъж?
— Ъхъ.
— И той напердаши Тод Бингъм?
— Здравата гу напердаши. Чак се наложи с такси да съ прибира, Тод. Интересна работа, що чувек като тоз тип, дето може да се бие, не му идва на ъкъла да се качи на сцената и да спичели някоя и друга лира от туй. Тъй де.
От другата страна на улицата една електрическа лампа хвърляше наоколо студените си лъчи. В светлината й крачеше мъж, облечен с жълта мушама. Светлината хвърляше отблясъци по пенснето му и придаваше ужасяваща бледност на застиналото му в неподвижна маска лице. Това беше Ъкридж, който се оттегляше като Наполеон от Москва.
— И други хора се питат същото — казах аз.
След което поех бързо през улицата, за да предложа, макар и слаба, но все пак някаква утеха. Има моменти, когато човек се нуждае от приятел.
Първа помощ за Дора
Тъй като през цялото ни дългогодишно и задушевно познанство не бях получил доказателство за обратното, винаги бях считал Стенли Федърстоунхо Ъкридж, моят приятел от момчешките дни, за мъж абсолютно безразличен към прелестите на нежния пол. Мислех си, че подобно на толкова много финансови гиганти, той също няма време за пилеене в празни флиртове с жени — други, много по-сериозни въпроси, предполагах аз, щъкаха непрестанно из този велик ум. Ето защо за мен беше изненада, когато една сряда следобед през юни в часа, когато публиката на матинетата напуска салоните, както се разхождах по Шафтсбъри авеню, го съзрях да помага на момиче в бяла рокля да се качи на омнибуса.
Удивих се от начина, по който Ъкридж успя да придаде на тази най-обикновена церемония внушителността на царско изпращане. Поведението му беше смесица от изисканост и преданост. И ако цветът на мушамата му беше с един нюанс по-убито жълто, а шапката му една идея по-нова, той щеше да изглежда съвсем като сър Уолтър Райли. (сър Уолтър Райли (1552–1618) — пътешественик и откривател, предприел няколко експедиции до Северна Америка в търсене на Елдорадо. бел. пр.)
Омнибусът потегли, Ъкридж помаха с ръка, а аз пристъпих към проучване на тази история. Имах чувството, че ставащото живо ме засяга. Стори ми се, че вратът му определено беше готов за надяване на брачен хомот, а перспективата да издържам мисис Ъкридж и да снабдявам цял рояк малки Ъкриджчета с чорапи и ризи силно ме разтревожи.
— Коя беше тази?
— О, здрасти, момко! — каза Ъкридж, като се обърна. — Откъде изскочи? Ако беше дошъл минутка по- рано, щях да те запозная с Дора.
Автобусът бавно се движеше към Пикадили съркъс и всеки момент щеше да се скрие от погледа ни, затова фигурата на горния етаж се обърна и махна с ръка за последен път.
— Това беше Дора Мейсън — каза Ъкридж, след като размаха огромната си лапа в отговор. — Тя е секретарка и компаньонка на леля ми. Виждахме се понякога, докато живеех в Уимбълдън. Старият Тапи ми даде два билета за това представление в „Аполо“, затова си помислих, че ще бъде любезно да я поканя. Жал ми е за това момиче. Жал ми е за нея, стари друже.
— Че какво й има?
— Сив живот живее. Няма почти никакви развлечения. За мен е проява на милосърдие от време на време да й доставям малко радост. Помисли! Няма какво друго да прави по цял ден освен да сресва пекинезите на леля ми и да печата противните й романи.
— Леля ти романи ли пише?
— Най-отвратителните на света, момко, най-отвратителните на света. Затънала е до уши в литературата откакто я помня. Наскоро я избраха за председател на клуб „Перо и мастило“. Всъщност, именно нейните романи ме довършиха, когато живеех при нея. Имаше навика преди да легна вечер да ми връчва по един от проклетите си романи и да ме препитва по него на закуска. Изобщо не преувеличавам, момко, на закуска. Кучешки живот беше и се радвам, че свърши. Бедното ми тяло не можеше да издържа на напрежението. Е, като познавам леля си, честно мога да ти кажа, че сърцето ми се къса за бедната Дора. Знам колко й е
