не се задоволи с отговора ми, че всичко е наред. Настоя да разбуди цялата къща, за да ни идентифицират.
Ькридж замълча, отдаден на спомени, и по изразителното му лице се изписа болезнено изражение.
— И после? — попитах аз.
— Е, бяхме — кратко отвърна Ъкридж.
— Какво?
— Идентифицирани. От леля ми. По пеньоар и с револвер в ръка. Накратко казано, старче, бедничката Дора беше уволнена.
Сърце не ми даде да обвиня леля му за постъпката, която той очевидно считаше за своеволно и тиранично безчинство. Ако аз бях стара мома с най-нормални възгледи, нито за миг нямаше да се възползвам от услугите на секретарка-компанъонка, която се връща в стаята си да спи само няколко часа преди сутрешното мляко на закуска. Но тъй като Ъкридж явно се нуждаеше от съчувствие, а не от сурова оценка на отношенията между работодател и работник, подхвърлих му няколко утешителни слова, които сякаш малко го поуспокоиха. Той се насочи към практическата страна на въпроса.
— Какво да правя?
— Не виждам какво можеш да направиш.
— Но аз трябва да направя нещо. Заради мен бедната душица остана без работа и аз трябва да се опитам да й я върна. Работата й наистина е противна, но й осигурява прилична прехрана. Мислиш ли, че Джордж Тапър ще отскочи да поговори с леля ми, ако го помоля?
— Предполагам, че ще го направи. Той е най-добросърдечният човек на света. Но се съмнявам дали ще успее да направи кой знае какво.
— Глупости, момко — каза Ъкридж. Неговият непобедим оптимизъм храбро се надигна от дълбините на съществото му. — Аз имам абсолютно доверие на стария Тапи. Такъв като него се среща един на милион. Освен това е толкова почтен тип, че може да я завърти на малкия си пръст преди тя изобщо да усети какво става. Човек никога не знае. Да, ще опитам със стария Тапи. Ще отида незабавно да го посетя.
— И аз бих го направил.
— Само ми дай някой грош за такси, синко, и ще успея да стигна до Външно министерство преди един часа. Искам да кажа, дори и нищо да не излезе от молбите, поне ще ме заведе на обяд. А аз имам нужда от нещо укрепващо, момко, неотложна нужда. Тази история направо ми разлюля чарковете.
Три дни след описаните събития, подмамен от приятното ухание на бекон и кафе, аз се облякох бързо и влизайки във всекидневната, установих, че Ъкридж беше наминал да закуси с мен, верен на навика си. Той отново изглеждаше жизнерадостен и действаше енергично с вилицата и ножа, както подобава на човек с неговия неизменно добър апетит.
— Добро утро, стари друже — любезно ме приветства той.
— Добро утро.
— Дяволски вкусен бекон. Най-добрият, който съм опитвал. Бауълс приготвя още за теб.
— Това е добре. Ще пийна чашка кафе, ако не възразяваш, че се разполагам като у дома си, докато чакам. — Започнах да отварям писмата до чинията ми и забелязах, че моят гост ме гледа напрегнато през пенснето си, което според обичая си беше изкривено. — Какво има?
— Как какво?
— Защо — попитах аз — ме гледаш като риба, която има проблеми с белите дробове?
— Така ли те гледах? — Той отпи глътка кафе с пресилено нехайство. — Всъщност, синко, доста съм заинтригуван. Виждам, че си получил писмо от леля ми.
— Какво? — Бях взел последния плик. Той беше адресиран до мен със стегнат женски почерк. Отворих го и разбрах, че Ъкридж беше прав. С вчерашна дата и заглавка „Хийт хаус, Уимбълдън Комън“, то гласеше:
„Уважаеми господине,
Ще се радвам да ви видя на посочения адрес в петък в четири и половина.
Искрено ваша, ДЖУЛИЯ ЪКРИДЖ.“
Нищо не разбирах. Приятна или не, до този момент сутрешната ми поща, доставяща огромна сметка от някой търговец или скромен чек от някой редактор, винаги досега беше ясна, недвусмислена и лесно разбираема. Това съобщение обаче ме озадачи. Откъде лелята на Ъкридж беше разбрала за моето съществуване и защо посещението ми щеше да й бъде приятно, бяха въпроси, на които не можех да отговоря, затова се опитах да разгадая отговорите им като египтолог, който току-що е открил ново йероглифно ПИСМО.
— Какво иска тя? — попита Ъкридж.
— Иска да я посетя в четири и половина утре следобед.
— Прекрасно! — извика Ъкридж. — Знаех си, че ще клъвне.
— За какво, дявол да го вземе, говориш?
Ъкридж се пресегна и приятелски ме потупа по рамото. Това му движение беше съпроводено от събаряне на пълна чаша кафе, но предполагам, че човекът беше съвсем добронамерен. Той отново се отпусна на стола и нагласи пенснето си, за да ме вижда по-добре. Моята личност изглежда го изпълваше с искрена радост и съвсем неочаквано човекът се впусна във въодушевена възхвала на качествата ми, досущ като някой едновремешен минестрел, който произнася импровизирана възхвала на своя господар и работодател.
— Момко — изрече патетично Ъкридж, — ако у теб има нещо, на което винаги съм се възхищавал, това е готовността ти да помагаш на приятелите си. А това е едно от най-благородните качества, което малцина на този свят притежават. Ти си направо уникален в това отношение. Случвало се е при мен да идват хора и да ме питат: „Що за човек е той?“. „Един от най-свестните! — отговарям им аз. — Човек, на когото можеш да разчиташ. Човек, който по-скоро би умрял, отколкото да те предаде. Човек, който би минал през огън и вода, за да стори добро на приятел. Човек със златно сърце и железен характер.“
— Да, аз съм чудесен човек — съгласих се малко озадачен от тези хвалебствия. — Продължавай.
— Продължавам, стари друже — каза Ъкридж леко укорително. — Опитвам се да кажа, че бях сигурен, че с радост ще свършиш тази дребна работа за мен. Нямаше нужда да те питам. Аз
В този миг ме обзе мрачно предчувствие за ужасната участ, която ми беше подготвил, както често се беше случвало и преди в общуването ми с него.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш в каква волска история си ме накиснал този път?
Ъкридж снизходително махна с вилицата си в знак на протест срещу моето раздразнение. Той продължи да говори успокояващо и с подкупваща убедителност. Всъщност направо загука.
— Истинска дреболия, момко. Направо дреболия. Просто дребна проява на доброжелателност. Ще ми бъдеш благодарен, че съм ти предоставил тази възможност. Както трябваше да предвидя от самото начало, от този глупак Тапи нямаше никаква полза. По онзи въпрос за Дора, знаеш. Не успя да постигне никакъв резултат. Отишъл да се види с леля ми онзи ден и я помолил отново да вземе Дора, но тя се заинатила и отказала. Не съм изненадан. Никога не съм имал доверие в Тапи. Беше грешка, че изобщо го пратих. Няма полза да се отива на фронтална атака в подобна деликатна ситуация. Трябва да помислиш коя е слабата страна на врага и да го атакуваш оттам. Е, коя е слабата страна на леля ми, момко? Слабата й страна, коя е тя? Помисли. Поразсъждавай, стари друже.
— Ако съдя по гласа й от онзи единствен път, когато я доближих, тя няма такава.
— Точно тук допускаш грешка, синко. Отрупай я с ласкателства за отвратителните й романи и тя ще се размекне като восък. Когато Тапи се провали, запалих лулата си и добре помислих. И после изведнъж се сетих. Отидох при един мой приятел — абсолютно порядъчен тип — ти не го познаваш. Някой ден трябва да ви запозная — и той написа писмо на леля ми от твое име, като я запита дали можеш да отиидеш и да я интервюираш за „Женски свят“. Това е седмечен вестник, който, по една случайност знам, че редовно си купува. Слушай сега, момко. Не ме прекъсвай за малко. Искам да схванеш дяволската хитрост в цялата тази работа. Отиваш, интервюираш я и тя се разтапя от кеф. Страшно е доволна. Е, ти, разбира се, ще трябва да се престориш на Младия последовател, но не виждам какво против можеш да имаш. Ласкаеш я известно
