аз се оттеглих на балкона да пуша в самота. Гостите ми танцуваха щастливо, но това удоволствие бе недостъпно за мен. Чашата на обидата преля, когато компанията изостави за малко темата за нафталинения ми ореол и насочи разгорещените си подигравателни коментари към кадифената ми яка. Затова сега стоях свит в усамотено ъгълче на балкона, заобиколен от изгнаници, на които не беше позволено да слязат на долния етаж, защото не бяха подходящо облечени, дъвчех пурата си и наблюдавах апатично веселбата. Дансингът беше претъпкан и двойките или се въртяха предпазливо, или безцеремонно си проправяха път с бльскане, като използваха партньорите си като тарани. Между онези, които се блъскаха безцеремонно, се открояваше едър мъж, който доста реалистично имитираше парен локомотив. Той танцуваше решително и енергично и когато настъпеше някого, на потърпевшия му се налагаше да се отстрани от пътя му.
От самото начало нещо в този мъж ми се беше сторило познато, но поради странния му маниер да танцува изгърбен, който очевидно беше отработил по подобие на стила на боксиране на мистър Джеймс Дж. Джефрис, не успях веднага да огледам лицето му. Но след малко, когато музиката спря и той се изправи, за да ръкопляска за бис, пред мен се разкриха отвратителните му черти.
Това беше Ъкридж, дявол да го вземе, с моя официален костюм, който му прилягаше толкова добре и му стоеше без нито една гънка, сякаш беше слязъл от корицата на някое модно списание. До този момент никога не си бях давал точна сметка за значението на израза „безукорен вечерен костюм“. Като извиках възбудено, аз скочих от мястото си и придружен от нафталинената си аура, се завтекох към стълбите. Също като Хамлет аз исках да съсека този човек, заситен с всички негови престъпления, излезли наяве като зеленина през май, като пиене, ругаене или заради някоя постъпка, която не носеше в себе си никаква утеха за избавление.
— Но, друже — каза Ъкридж, когато го притиснах в един ъгъл на фоайето, встрани от тълпата, — прояви малко благоразумие.
Аз освободих гърдите си от огромно количество взривоопасна смес, насъбрала се в последния час там.
— Откъде бих могъл да се досетя, че тези дрехи ще ти дотрябват? Постави се на мое място, старче. Познавах те, момко, като истински добър приятел, който с удоволствие би заел на приятел официалния си костюм по всяко време, когато няма нужда от него, и тъй като ти не си беше у дома, когато се отбих, нямаше как да те питам, затова аз, естествено, просто го взех. Това е едно от онези дребни недоразумения, които се случват понякога. А както за щастие се оказва, ти си имал резервен костюм, така че в края на краищата, всичко е наред.
— Нали не мислиш, че този противен маскараден костюм е мой, а?
— Не е ли? — изумен каза Ъкридж.
— Той е собственост на Бауълс. Бауълс ми го зае.
— И изглеждаш направо прекрасно с него, момко — каза Ъкридж. — Дявол да го вземе, изглеждаш като някой херцог или нещо подобно.
— И мириша на магазин за дрехи втора ръка.
— Глупости, скъпи ми синко, глупости. Просто едва доловим намек за някакъв доста приятен дезинфектант. Нищо повече. На мен ми харесва. Действа освежително. Честно, старче. Наистина е забележително какъв вид ти придава този костюм. Изискан. Точно за тази дума се опитвах да се сетя. Всички момичета казват същото. Току-що, докато идваше насам да приказваш с мен, чух как едно от тях прошепна: „Кой е този?“ Това показва колко си ги заинтригувал.
— По-вероятно да е било: „Какво е това?“.
— Ха-ха! — разсмя се гръмогласно Ъкридж, като се опитваше да ме поласкае с подмазваческо веселие. — Много добре казано! Страхотно казано! Не „Кой е този?“, а „Какво е това?“. Чудя се как ти идват наум тези неща. Господи, ако имах ум като твоя… Но сега, синко, ако не възразяваш, наистина трябва да се връщам при бедната малка Дора. Тя ще започне да се чуди какво ли е станало с мен.
Значимостта на тези думи ме накара да забравя за момент справедливия си гняв.
— Ти си тук с момичето, което онзи следобед беше завел на театър?
— Да. Спечелих малка сума на надбягванията в Дерби, та си помислих, че ще бъде чудесно да я поканя на вечеря и танци. Нейният живот е толкова еднообразен.
— Сигурно, след като толкова често те вижда.
— Е, това вече е твърде лично, стари друже — укорително отбеляза Ъкридж. — И малко злобничко. Но знам, че ти не го мислиш наистина. Ти имаш златно сърце, честно. Няма да се уморя да го повтарям. Винаги го казвам. Сурова външност, но златно сърце. Точно така казвам. Е, довиждане засега, момко. Ще намина утре да ти върна костюма. Съжалявам за недоразумението, но утешителното в случая е, че помогнах на тази бедна изтормозена душица, която има толкова малко удоволствия, да се поразведри.
— Само една последна дума — казах аз. — Една последна забележка.
— Да?
— Седя в онзи ъгъл на балкона, ей там — казах аз. — Споменавам този факт, за да се пазиш. Ако се озовеш, танцувайки, под мен, ще пусна върху теб някоя чиния. И ако те умъртви, още по-добре. Аз съм бедна изтормозена душица, която има малко удоволствия.
Поради сладникаво-сантименталното уважение, което питая към условностите, и за което непрестанно се упреквам, аз всъщност пропуснах да направя тази услуга на човечеството. С изключение на една франзела, с която го замерих, но не успях да го уцеля, не предприех никакви наказателни мерки спрямо Ъкридж тази вечер. За щастие обаче улучих онзи гнусляр от моята компания, който беше душил с най- неприкрито нахалство нафталинения ми костюм. Но видът на Ъкридж, когато на другия ден се появи у дома, не би могъл да е по-смачкан, отколкото ако бях изпуснал половинкилограмово блокче олово върху дебелата му кратуна. Той нахлу във всекидневната ми навъсен като лондонското небе през януари. Приличаше на човек, който в схватка със Съдбата е получил съкрушителен ритник. Тъкмо се чудех с коя от хапливите реплики, които се вьртяха из ума ми, да го посрещна, но видът му на скашкано пюре ме трогна до такава степен, че се въздържах. Словесната атака щеше да бъде равносилна на танц върху нечий гроб.
— За Бога, какво се е случило? — попитах аз. — Изглеждаш като настъпана жаба.
Той се отпусна тежко на стола и запали една от моите пури.
— Бедничката Дора!
— Какво е станало с нея?
— Уволнена е!
— Уволнена? От леля ти, това ли имаш пред вид?
— Да?
— За какво?
Ъкридж въздъхна тежко.
— Страшно неприятна история, стари друже, и до голяма степен по моя вина. Мислех си, че няма никаква опасност. Разбираш ли, леля ми си ляга в десет и половина всяка вечер, затова си помислих, че ако Дора се измъкне в единайсет и остави някой прозорец отворен, ще успее да се промъкне обратно без проблеми, когато се върнем от заведението на Марио. Но какво се случи? Някакъв проклет досадник — продължи Ъкридж с искрен гняв — затворил дяволския прозорец. Не знам кой го е направил. Подозирам иконома. Той има отвратителния навик да се разхожда из къщата нощем и да затваря разни неща. Дявол да го вземе, животът е толкова труден! Защо хората не оставят нещата както са си и не престанат да дебнат…
— Какво се случи?
— Ами, бяхме оставили отворен прозореца на черната кухня и когато се върнахме в четири часа сутринта, проклетото нещо беше затворено плътно като бисерна мида. Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но Дора си спомни, че прозорецът на нейната спалня бил винаги отворен, затова малко се успокоихме. Стаята й е на втория етаж, но аз знаех къде има стълба, затова отидох и я взех и тя тъкмо беше започнала да се изкачва, когато някакъв идиот ни освети с фенер. Оказа се полицай, който искаше да знае какво става. Целият проблем с полицаите в Лондон, момко, и по-точно онова, което ги прави предмет на присмех и освиркване, е, че си врат носа навсякъде. Предполагам, на това му казват усърдие. Никак не мога да разбера защо просто не си гледат собствената работа. Непрестанно стават убийства, а единственото, което този тип прави, е да си стои, да размахва проклетия фенер и да пита какво ставало. На всичко отгоре
