плувнал в пот и уморен като куче, заварих Ъкридж изтегнат на дивана.
— Здрасти, момко — каза този ведър и общителен човек, като протегна ръка към разхладителната напитка, поставена на пода до него. — Чудех се кога ще се върнеш. Исках да ти кажа, че в края на краищата няма да се наложи да ходиш при леля ми. Оказа се, че Дора имала скътани в банката сто лири и някаква нейна позната, която има фирма за машинописни услуги, й предложила съдружие. Посъветвах я да приеме и сега всичко при нея е наред.
Той отпи голяма глътка от чашата и въздъхна доволно. Настъпи мълчание.
— Кога разбра за това? — попитах аз след известно време.
— Вчера следобед — отговори Ъкридж. — Мислех си да намина и да ти кажа, но ми изхвръкна от ума.
Завръщането на Билсън Тупалката
Моментът беше изключително неприятен, един от онези моменти, които издълбават бръчки по лицето и заради които косата по слепоочията придобива изискан сив цвят. Погледнах кръчмаря. Кръчмарят погледна мен. Компанията наоколо ни следеше без да се намесва.
— Бре! — каза кръчмарят.
Аз съм доста бърз в преценките. Веднага видях, че не изпитва никакво съчувствие към мен. Беше едър, дори тлъст мъж, а очите му създаваха впечатление, че гледа на мен като на лош сън, превърнал се внезапно в действителност. Подвижните му устни леко се присвиха и иззад тях проблесна златен зъб, а мускулите на яките му ръце, здрави като железни обръчи, леко потрепнаха.
— Бре! — каза отново той.
Обстоятелствата, които ме бяха накиснали в настоящото ми пренеприятно положение, бяха следните. Когато пишех своите разкази, почерпани от пълноводната река на живота и предназначени за популярните списания, бях свикнал, подобно на останалите ми братя по перо, да изследвам човешкия род в цялото му многообразие. И така — един ден пълнех колоните с описание на херцозите в техните замъци, а на следващия обратно — захващах се с тънещата в мизерия и дългове част от поданиците на Нейно Величество в бедняшките квартали. Спокойно бих могъл да се нарека разностранен автор. В момента работех върху доста трогателна история за едно момиче на име Лиз, което работеше в магазин за пържена риба на Ратклиф хайуей и ето защо бях дошъл тук да се потопя в местната атмосфера и да събера впечатления. Защото идните поколения можеха да кажат всичко за Джеймс Коркоран, но никога, че е бягал от трудности, лишения и неудобства, когато става дума за неговото Изкуство.
Ратклиф хайуей е интересна оживена улица, но в горещ ден докарва на човек жажда. Ето защо след като обикалях наоколо в продължение на час, влязох в кръчмата „Принцът на Уелс“, поръчах халба бира, пресуших я на един дъх, бръкнах в джоба си за пари и установих, че е празен. Вече можех спокойно да добавя към записките си за лондонския Ийст Енд още едно наблюдение в смисъл, че джебчийството в тази част на града процъфтява и се е превърнало в съвършено изкуство.
— Ужасно съжалявам — казах аз, усмихвайки се извинително, като се постарах да вложа в гласа си любезно обаяние. — Току-що установих, че съм останал без пари.
Именно в този момент кръчмарят каза „Бре!“ и се измъкна иззад тезгяха през летящата врата.
— Мисля, че са ми пребъркали джоба — обясних аз.
— Айде бе! — изрази недоверие кръчмарят.
Останах с впечатление, че е доста озлобен тип. Годините общение с безскрупулни граждани, опитвали се да пият без да си плащат, го бяха лишили от онзи прекрасен младежки ентусиазъм, с който беше започнал кариерата си на кръчмар.
— Най-добре да оставя името и адреса си — предложих аз.
— На кой — студено попита кръчмарят — му трябва твойто проклето име и адрес?
Тези практични мъже направо хващат бика за рогата. Той беше поставил пръст право в сърцето на проблема. На кого са му притрябвали моето проклето име и адрес? На никого.
— Ще изпратя… — започнах аз, когато изведнъж моят опонент от думи премина без предупреждение към дела. Една очевидно опитна ръка ме сграбчи за врата, друга ме хвана за дъното на панталона, усетих как вятърът гали лицето ми и в следващия момент вече се търкалях по паважа в посока на влажната и зловонна канавка. Кръчмарят, истински гигант на фона на мръснобялата фасада на кръчмата, ме гледаше зловещо.
Мисля, че ако се беше ограничил само до поглед — колкото и обиден да беше — аз нямаше да се задълбочавам повече в проблема. В края на краищата правото беше на негова страна. Как бих могъл да очаквам от него да прозре в душата ми и да забележи нейната снежнобяла чистота? Но докато се надигах, той не можа да устои на изкушението да сложи сол в раната.
— Тъй ти се пада, като се опитваш да пиеш без пари — каза той с непоносимо, както ми се стори, самодоволство.
Тези груби слова ме засегнаха дълбоко и бяха причина да пламна от благородно възмущение. Хвърлих се към кръчмаря. Изобщо не ми дойде наум колко лекомислено е от моя страна да нападам този Колос. Съвсем бях забравил, че той може да ме обезвреди с една ръка. Миг по-късно той вече ми беше напомнил този факт. Още докато летях към него, един огромен юмрук се появи изневиделица и се стовари в слепоочието ми. В резултат на което отново седнах.
— Ей!
Смътно усещах, че някой ми говори, някой, който не беше кръчмарят. Този атлет вече ме беше отписал като слаба ракия и се беше върнал към професионалните си задължения. Вдигнах поглед и видях пред себе си огромна човешка фигура, загърната в голямо количество син шевиот, а после някаква сила ме вдигна без всякакво усилие на крака.
Главата ми вече беше започнала да се избистря и аз успях да огледам по-подробно моя симпатизант. И докато го оглеждах, започна да ми се струва, че съм го виждал някъде и преди. Тази червена коса, тези блестящи очи, тези внушителни форми — това не можеше да бъде никой друг освен моя стар приятел Уилбърфорс Билсън — Билсън Тупалката, бъдещият шампион, когото за последен път бях видял да се боксира в „Уандърлънд“ под ръководството на личния си мениджър Стенли Федърстоунхо Ъкридж.
— Цапнъ ли тъ? — попита мистър Билсън.
Този въпрос не представляваше никаква трудност за мен. Колкото и разстроени да бяха умствените ми способности, на този въпрос можех да отговоря без всякакво колебание.
— Да, цапна ме — потвърдих аз.
— Ър! — изхърка мистър Билсън и мигом хлътна в кръчмата.
Не успях да схвана веднага значението на този ход. Отначало разтълкувах внезапното му оттегляне като желание да употреби нещо ободряващо, уморен от моята компания. Едва когато през вратата започнаха да долитат откъслечни звуци от разговор на висок тон, аз започнах да подозирам, че приписвайки му подобна безчувственост, може би незаслужено съм оскърбил този човек със златна душа. Внезапната поява на кръчмаря превърна подозрението в увереност. Моят екзекутор профуча навън, сякаш тласнат от могъща сила и затанцува заднишком по паважа нещо много наподобяващо фокстрот.
Кръчмарят, както подобава на мъж, практикуващ този занаят на Ратклиф хайуей, беше замесен от кораво тесто. Той не беше страхливец. Веднага щом успя да спре трудно контролируемия си пирует, той опипа внимателно дясната си скула, измърмори нещо под нос и се втурна обратно в кръчмата. Може да се каже, че повторното затваряне на вратата след него отбеляза началото на истинските събития.
Бях твърде омаломощен, за да вляза и да видя какво точно се случваше в кръчмата. Звуците, които се разнасяха отвътре, приличаха на шум от земетресение, при това доста силно земетресение. Стори ми се, че цялата стъклария на света започна едновременно да се троши, населението на няколко града крещеше в един глас и почти си представих как стените на сградата се тресат и огъват. В този момент прозвуча полицейска свирка.
В звука на полицейската свирка има нещо магическо Той действа като масло на най-бурните води. Този спецално предизвика мигновено спиране на врявата. Чашите престанаха да се трошат, гласовете притихнаха и миг по-късно мистър Билсън излезе в доста по-различен отколкото на влизане вид. Носът му леко кървеше, а по лицето му се мъдреха началните признаци на насинено око, но иначе по него нямаше
