други поражения. Той се огледа предпазливо нагоре и надолу по улицата и хукна към най-близкия ъгъл. Аз, като се отърсих от замайващите последствия от сблъсъка с кръчмаря, хукнах след него. Бях преизпълнен с благодарност и възхищение.
Исках да настигна този мъж и да му благодаря тържествено. Исках да го уверя в моята вечна признателност. Нещо повече, исках да взема на заем от него шест пенса. Осъзнаването на факта, че той беше единственият човек в целия лондонски Ийст Енд, който вероятно можеше да ми заеме пари и да ми спести ходенето пеш до Ибъри стрийт, сякаш ми даде криле и аз хукнах дваж по-бързо.
Никак не беше лесно да го изпреваря, защото звукът от стъпките ми очевидно караше мистър Билсън да си мисли, че го преследват и да поддържа олимпийско темпо. В края на краищата, когато към препускането си започнах на всяка втора крачка умолително да добавям: „Мистър Билсън! Чуйте, мистър Билсън!“, той очевидно разбра, че се намира сред приятели.
— О, ти ли си? — каза той, като спря.
Очевидно изпита облекчение. Измъкна потъмняла лула и запали. На фона на гъсто стелещия се дим аз произнесох благодарствената си реч. След като ме изслуша, той извади лулата от устата си и в няколко прости думи обясни поуката от цялата история.
— Никой не може да удря моите приятелчета, когат’ съм наблизу — изрече заклинателно мистър Билсън.
— Беше ужасно любезно от ваша страна, че си направихте труда — развълнувано казах аз.
— Нямъ нищу — каза мистър Билсън.
— Сигурно здраво сте ударили онзи кръчмар. Излетя навън с шейсет километра в час.
— Цапнъх гу — съгласи се мистър Билсън.
— Боя се, че е наранил окото ви — съчувствено казах аз.
— Ами, той! — отрече мистър Билсън и презрително се изплю. — Не беше той. Неговите дружки. Шест- седем парчета бяхъ.
— И тях ли цапнахте? — извиках аз, удивен от храбростта на този мъж-чудо.
— Ър! — потвърди мистър Билсън. Той пуши известно време в мълчание, а после добави: — Ама най- много негу бъхтих. — После ме погледна сърдечно с разтърсено из основи доблестно сърце. — Саму кат’ си помисля — възмутено заяви той, — чи такъв… ъ-ъ-ъ бабанка — описанието бе изключително точно и прецизно — мож’ да цапне дрибусък кат’ теб!
Това отношение беше толкова достойно за възхищение, че нямаше как да възразя срещу избора на думи. Нито пък възроптах, че ме наричат „дребосък“. За мъж с осанката на мистър Билсън, предполагам, повечето хора наистина изглеждаха дребосъци.
— Е, много съм ви задължен — казах аз.
Мистър Билсън пушеше мълчаливо.
— Отдавна ли се върнахте? — попитах аз, за да кажа нещо. Макар останалите му качества да бяха достойни за ува жение, поддържането на разговор не беше сред тях.
— Да съ върнъ? — учуди се мистър Билсън.
— В Лондон. Ъкридж ми каза, че отново сте тръгнали да плавате.
— Слушай, мистър — възкликна мистър Билсън, който за пръв път прояви истински интерес към думите ми, — виждал ли си гу скоро?
— Ъкридж? О, да, виждаме се почти всеки ден.
— Опитвах се да гу намеря.
— Мога да ви дам адреса му — казах аз и го написах на гърба на един плик. После, след като се ръкувах с него, още веднъж му благодарих за любезната помощ и взех назаем пари за билет в метрото, за да се върна в Цивилизацията, двамата се разделихме, изразявайки взаимното си благоразположение един към друг.
Следващият етап в развоя на събитията ще нарека „Епизодът с неприятната жена“. Това се случи два дни по-късно.
Когато се върнах в квартирата си на Ибъри стрийт малко след обяд, бях посрещнат в коридора от мисис Бауълс, съпругата на моя хазаин.
Поздравих я с известна нервност. Тази жена винаги предизвикваше пулсиране в слепоочията ми, подобно на нейния съпруг. На нея й липсваше посланическото достойнство на Бауълс, но компенсираше този недостиг с изключително гробовно поведение, което караше дори силни мъже да треперят от страх пред погледа на воднистите й очи. Шотландка по рождение, тя имаше очи, които изглеждаха така, сякаш непрестанно търсеха астрални тела, обвити в савани. Според мен това си е любимо домашно занимание на определени обществени кръгове в Северна Британия.
— Сър — каза мисис Бауълс, — в стаята ви има тяло.
— Тяло! — трябва да отбележа, че това начало на разговора, достойно за Филипс Опенхайм (Едуард Филипс Опенхайм (1866–1946) — английски писател на трилъри. Използвал и псевдонима Антъни Партридж, бел. пр.), определено ме стресна. После си спомних нейната националност. — О, мъж, искате да кажете?
— Жена — поправи ме мисис Бауълс. — Тяло с розова шапка.
Усетих как ме обзема чувство за вина. В този непокварен и скромен дом женските тела с розови шапки очевидно изискваха обяснение. Почувствах, че най-правилният ход от моя страна щеше да бъде да призова небето за свидетел, че тази жена не означава нищо за мен, нищичко.
— Трябва да ви предам това писмо, сър.
Поех плика и го отворих с въздишка. Бях познал почерка на Ъкридж и за стотен път през годините на нашето приятелство бях обзет от тъжното подозрение, че този човек отново ще иска от мен нещо страховито.
„СКЪПИ МИ СТАРИ ДРУЖЕ,
Рядко ми се налага да те моля да сториш нещо за мен…“
Изсмях се саркастично.
„СКЪПИ МИ СТАРИ ДРУЖЕ,
Рядко ми се налага да те моля да сториш нещо за мен, люмко, но сега те умолявам да подкрепиш усилията ми и да се покажеш истински приятел, какъвто винаги си бил. Онова, което винаги съм твърдял за теб, Корки, мойто момче, е, че си верен другар, който никога не разочарова приятелите си.
Приносителката на настоящото — прекрасна жена, ще ти хареса — е майката на Флоси. Пристигнала е на еднодневна екскурзия от Север и е от жизнено значение да бъде обгрижена и изпратена от Хюстън в шест и четиридесет и пет. Аз не мога да се погрижа за нея, тъй като, за нещастие, съм на легло с изкълчен глезен. Иначе нямаше да те безпокоя.
Това е въпрос на живот и смърт, старче, и аз разчитам на теб. Не мога да ти опиша колко важно е тази стара птица да бъде подходящо забавлявана. От това зависят изключително важни неща. Затова слагай шапката си и се хващай за работа, старче, за което Господ ще те възнагради. Ще ти разкажа подробностите, когато се видим.
Р.S. После ще покрия всички разходи.“
Единствено послесловът успя да предизвика у мен слаба меланхолична усмивка, но като го оставим настрана, цялата горна част от неприятния документ ми се стори напълно лишена от положителни емоции. Погледнах часовника си и установих, че беше едва два и половина. Предстоеше ми да се занимавам с
