твърди, че е в отлична форма, то това беше Уилбърфорс Билсън.
Но в бокса винаги съществува онзи шанс едно на хиляда. Щом се надигна от ъгъла си в началото на петия рунд, изведнъж стана ясно, че нещата с нашия човек не са наред. Някой от онези случайни удари в последната минута на четвъртия рунд трябва да беше попаднал на жизненоважно място от тялото на Тупалката, защото той очевидно беше в лоша форма. Колкото и невероятно да изглеждаше, Билсън Тупалката едва се държеше на крака. Той се тътреше, вместо да пристъпва наперено; примигваше по начин, съвсем обезкуражителен за неговите поддръжници; все по-трудно парираше енергичните усилия на мистър Тод. Из залата се разнесе шепот. Ъкридж отчаяно стисна ръката ми. Дочух гласове, които предлагаха залози за Алф, а в ъгъла на Билсън, протегнали глави през въжетата, онези представители на низшото духовенство, определени за секунданти на нашия човек, бяха пребледнели, обзети от тревожни предчувствия.
Що се отнася до мистър Тод, той беше направо нов човек. В края на предишния рунд той се беше оттеглил в своя ъгъл с унилите стъпки на боксьор, който вижда пред себе си приближаващото поражение. „Мечтая за непостижимото! — сякаш казваше погледът му, забит мрачно в насмоления под. — Поредната разбита мечта!“. И той беше излязъл на ринга за петия рунд навъсен и изпълнен с досада, като човек, който достатъчно дълго е забавлявал дечицата на някое парти и вече му е дошло до гуша. Явно само нормалната учтивост го караше да изпълни този неприятен ангажимент докрай, но вече не влагаше сърце в действията си.
И тогава, вместо гъвкавия като каучук боец със стоманени мускули, който го беше обсипал със силни удари при последния им сблъсък, на ринга се беше появила тази клюмнала човешка развалина. За миг пълната изненада сякаш скова крайниците на мистър Тод, след което той бързо и без всякакви трудности се приспособи към новите условия. Сякаш някой беше присадил маймунски жлези на Алфред Тод. Той скочи към Билсън Тупалката и хватката на Ъкридж върху ръката ми една не ме накара да извикам от болка.
В залата изведнъж се възцари тишина. Напрегната, изпълнена с очакване тишина, защото ситуацията беше кризисна. Тупалката се беше опрял във въжета близо до ъгъла си без да се интересува от добронамерените съвети на своите секунданти, а Алф Тод, чийто бретон сега почти покриваше очите му, финтираше в очакване да намери пролука в отбраната на противника. В хода на събитията, касаещи даден човек, винаги настъпва благоприятен момент, от който, ако се възползваш, можеш да спечелиш цяло състояние и очевидно Алф Тод добре разбираше това. Той развъртя за миг ръце — сякаш се опитваше да хипнотизира мистър Билсън, а после се хвърли напред.
Прозвуча мощен вик. Паството изглежда беше загубило всякаква представа къде се намира. Енориашите скачаха от местата си, после отново сядаха и крещяха отвратително. Защото кризата беше преодоляна. По някакъв начин Билсън беше успял да се измъкне от онзи ъгъл и сега се намираше в средата на ринга, видимо облекчен. Въпреки това той не изглеждаше доволен. Неговото обикновено безизразно лице беше изкривено от болка и недоволство. За първи път през цялата среща той изглеждаше истински развълнуван. Вперил поглед в него, аз забелязах, че устните му мърдат, произнасяйки може би молитва. А когато мистър Тод, отскачайки от въжетата, тръгна към него, той облиза тези устни. Облиза ги злобно, а дясната му ръка се отпусна бавно под коляното.
Алф Тод продължи да крачи към него. Походката му беше наперена, сякаш отиваше на някакъв гуляй или празненство. Това беше краят на един чудесен ден и той го знаеше. Той изгледа Билсън така, сякаш последният беше кана с бира. Ако не се притесняваше от факта, че произхожда от народ, известен със своята сдържаност и спокойствие, той несъмнено щеше да запее. Лявата му ръка се стрелна и се приземи върху носа на мистър Билсън. Не последва нищо. Той вдигна дясната си ръка и за момент я задържа във въздуха почти любящо. Именно в този момент Билсън Тупалката дойде на себе си.
На Алф Тод това сигурно се беше сторило като възкресение. През последните две минути той проверяваше по всеки известен на науката начин теорията си, че мъжът пред него не притежава и следа от сила, и теорията му изглеждаше напълно доказана. Ала ето че сега противникът му се държеше като беснееща вихрушка. Преживяването беше доста обезпокоително. Въжетата се блъснаха в кръста на Алф Тод. Нещо друго го трясна в брадичката. Той се опита да се отдръпне, но една не толкова мека ръкавица се стовари върху подобния на гъба израстък, който беше свикнал със смях да нарича ухо. Друга ръкавица установи контакт с ченето му. И това сложи край на срещата за Алф Тод.
— Билсън Тупалката е победител — напевно произнесе викарият.
— А-а-а! — извика паството.
— Пфу! — въздъхна Ъкридж в ухото ми.
Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но старата фирма беше успяла да се спаси на финала.
Ъкридж се завтече към съблекалнята, за да удостои Тупалката с мениджърските си поздравления. След малко аз напуснах залата и се прибрах у дома, тъй като последвалият мач се оказа доста безинтересен след цялото трескаво напрежение на предшестващия го. Пушех последната за вечерта лула преди да си легна, когато силен звън на входната врата прекъсна мечтателното ми настроение. Този звън беше последван от гласа на Ъкридж в коридора.
Бях леко изненадан. Не очаквах да видя Ъкридж отново тази вечер. Намерението му, когато се разделихме в „Юнивърсъл“, беше да възнагради мистър Бил сън с вечеря и тъй като Тупалката изпитваше силно смущение, когато се налагаше да влезе в някоя кръчма в Уест Енд, това предполагаше пътуване до Ийст Енд, където в обстановка, близка до сърцето му, бъдещият шампион щеше да изпие голямо количество бира и да изяде толкова твърдо сварени яйца, колкото не бихте могли да повярвате, че е възможно. Фактът, че домакинът в момента с гръм и трясък изкачваше стъпалата към квартирата ми, показваше, че гощавката очевидно се е провалила. А щом гощавката се беше провалила, значи нещо се беше объркало.
— Налей ми нещо за пиене, стари друже — каза Ъкридж, като нахлу в стаята.
— Какво, дявол да го вземе, става?
— Нищо, стари друже, нищо. Аз съм разорен, това е всичко.
Ъкридж трескаво се понесе към гарафата и сифона, които Бауълс беше оставил върху масата. Наблюдавах го загрижено. Една обикновена трагедия не би могла да го промени до такава степен — човекът, който се сбогува с мен на изхода на „Юнивърсъл“, беше преизпълнен с радост. Хрумна ми мисълта, че Билсън Тупалката може да е бил дисквалифициран, но миг по-късно я отхвърлих, защото се сетих, че никой не дисквалифицира боксьори след обстоен размисъл половин час след края на срещата. Но какво друго би могло да доведе моя приятел до това изтерзано състояние? Според мен, именно днешният случай беше повод за тържествено празненство.
— Какво става? — отново попитах аз.
— Каква става ли? Ще ти кажа какво става — изпъшка Ъкридж. Той наля сода в чашата си. Трябва да кажа, че в този момент много ми заприлича на крал Лир. — Знаеш ли колко ще получа от срещата тази вечер? Десет лири! Десет проклети жалки златни лири. Ето това става.
— Не разбирам.
— Наградата беше трийсет лири. Двайсет за победителя. Моят дял е десет. Десет, можеш ли да си представиш! Какво, дявол да го вземе, им е хубавото на десет лири?
— Но ти спомена, че Билсън ти казал…
— Да, знам. Каза ми, че щял да получи двеста. Но този малоумен, потаен, подмолен син на Белиал не ми обясни, че ще ги получи, ако падне!
— Ако падне?
— Да. Щял да ги получи, ако падне. Някакви типове, които искали да спечелят от залозите, го придумали да продаде мача.
— Но той не продаде мача.
— Знам това, дявол да го вземе. Там е цялата работа. И знаеш ли защо не паднал? Ще ти кажа. Точно когато бил готов да се остави да го нокаутират в петия рунд, другият тип случайно го настъпил по врасналия нокът на крака и това така го вбесило, че забравил за всички уговорки, нахвърлил се върху него и му смачкал фасона. Можеш ли да си представиш, момко! Обръщам се към теб като към разумен човек. Чувал ли си някога за подобна глупава, идиотска, малоумна постъпка? Да се откажеш от цяло състояние, дяволски голямо състояние, само и единствено, за да задоволиш някакъв моментен каприз! Да се откаже от такова невероятно съкровище, за което не е помислял и в най-смелите си мечти, само защото някакъв тип го настъпил по врасналия нокът на крака. Неговият враснал нокът! — Ъкридж се изсмя дрезгаво. — Какво
