право има един боксьор да му е враснал нокътят? А дори и да има враснал нокът на крака, трябва да може — Господи! — да изтърпи половин минута известно неудобство. Истината, момко, е, че боксьорите вече не са това, което бяха едно време. Изродили са се, момко, направо са се изродили. Липсва им сърце. Липсва им смелост. Липсва им самоуважение. Липсва им прозорливост. Старата порода булдози отдавна е изчезнала.
И като кимна унило, Стенли Федърстоунхо Ъкридж изчезна в нощта.
Ъкридж й помага в труден час
Момичето от бюрото за машинопис и стенография имаше кротък, но изразителен поглед. Отначало в него се четеше единствено ентусиазъм и желание да остана доволен. Сега обаче, като се вдигна от огромната тетрадка, в който беше забоден, той срещна моя с израз на раздразнение и озадаченост. На лицето й беше изписана принудена приветливост като на добра жена, която е била несправедливо измамена. Можех съвсем ясно да прочета какво си мисли, сякаш го беше изкрещяла. Смяташе ме за глупак. И тъй като по този въпрос бяхме единодушни, защото през последния четвърт час аз се чувствах точно така, реших, че трябва да сложа край на моето мъчително излагане.
В случая именно Ъкридж ме беше натопил в тази каша. Той беше разпалил въображението ми с разкази за писатели, които успявали да сътворят по пет хиляди думи на ден, диктувайки произведенията си на стенографка, вместо сами да ги записват. И макар в онзи момент да си давах ясно сметка, че той просто се опитва да осигури клиенти на бюрото за машинописни услуги, в което младата му приятелка Дора Мейсън беше съдружничка, тази идея ме привлече. Като всички писатели, аз изпитвах силно отвращение към непрекъснатата работа и това ми се стори приятен изход, превръщащ съчиняването на литература във весел tete-a-tete разговор. Едва когато тези блеснали очи се вгледаха нетърпеливо в моите и този молив се приготви да записва и най-незначителната от моите златни мисли, открих срещу какво съм изправен. През изминалите петнайсет минути аз изпитвах всички многообразни емоции на човек, който, внезапно призован да произнесе реч пред публика, осъзнава твърде късно, че някой му е отнел ума и го е заменил с глава карфиол. И това ме довърши.
— Съжалявам — казах аз, — но се боя, че няма голяма полза да продължаваме. Явно не мога да се справя.
Сега, след като чистосърдечно бях признал собствената си глупост, изражението на момичето се смекчи. Тя затвори всепрощаващо тетрадката си.
— Доста хора не могат — каза тя. — Въпрос на навик.
— Сякаш всичко ми изхвръкна от главата.
— Аз самата често съм си мислила, че трябва да е много трудно да диктуваш.
Двама души, но с една обща мисъл.
Нейната симпатична толерантност, съчетана с облекчението, че мъките ми бяха свършили, предизвикаха у мен желание да бъбря. Човек изпитва същото чувство, когато зьболекарят му разреши най-сетне да стане от инквизиторския стол.
— Вие сте от бюрото на Норфък стрийт, нали? — попитах аз. Глупав въпрос, като се има предвид, че аз изрично им се бях обадил по телефона и бях поискал да изпратят някого.
— Да.
— Това е на Норфък стрийт, нали? Искам да кажа… — бързо продължих аз — питам се дали познавате една мис Мейсън там? Мис Дора Мейсън.
Тя доби изненадан вид.
— Аз се казвам Дора Мейсън.
Аз също се изненадах. Не бях предполагал, че съдружничките в бизнеса с машинописни услуги се унижават дотам, че сами да ходят по подобни поръчки. Освен това усетих как ме обзема предишното чувство на неудобство, смятайки — при това, съвсем неоснователно, тъй като я бях виждал само веднъж в живота си, и то от разстояние — че би трябвало да си я спомням.
— Нямахме достатъчно персонал в офиса — обясни тя, — затова дойдох аз. Но откъде знаете името ми?
— Аз съм голям приятел на Ъкридж.
— Ами да, разбира се! Чудех се защо вашето име ми беше толкова познато. Чувал съм го да говори толкова много за вас.
След което двамата наистина се отдадохме на онзи задушевен tete-a-tete, за който си бях мечтал. Тя беше приятно момиче, като единственият видим недостатък в характера й беше нелепото уважение към интелекта и способностите на Ъкридж. Аз, който познавах този враг на човешката раса от момчешките си дни и все още се измъчвах от спомена за онази нощ, когато беше задигнал официалния ми костюм, бих могъл да коригирам преценката й за него, но ми се стори твърде невъзпитано да разбивам момичешките й мечти.
— Идеята за този бизнес с машинописни услуги беше страхотна. Отвори се прекрасна възможност, но ако не беше мистър Ъкридж, щях да я изпусна. Виждате ли, те искаха двеста лири за участие в съдружието, а аз имах само сто. А мистър Ъкридж настоя да ми даде останалата част от парите. Не знам дали ви е споменал, че се чувствал задължен да направи нещо, защото заради него съм загубила работата си при неговата леля. Всъщност, вината изобщо не беше негова, но той не преставаше да твърди, че ако не бях отишла на танци с него, щях да се върна навреме и нямаше да бъда уволнена. Затова…
Мис Мейсън говореше бързо и едва сега успях да вмъкна коментар за удивителното изявление, което тя беше направила в уводната част на своя разказ. Тези няколко думи така ме бяха смаяли, че почти не обърнах внимание на следващите.
— Казахте, че Ъкридж настоял да намери останалите? — ахнах аз.
— Да. Нали е много мило от негова страна?
— Той ви даде сто лири? Ъкридж!
— Гарантира ги — каза мис Мейсън. — Уредих да платя сто лири авансово, а останалите до шейсет дни.
— Ами ако останалите не бъдат внесени до шейсет дни?
— Е, в такъв случай, се боя, че ще загубя моите сто. Но те ще бъдат внесени, разбира се. Мистър Ъкридж ми каза, че не трябва изобщо да се притеснявам за това. Е, довиждане, мистър Коркоран. Трябва да тръгвам. Съжалявам, че не успяхме да постигнем по-добри резултати с диктуването. Мисля, че ще бъде трудно, докато свикнете.
Бодрата й усмивка на тръгване ми се стори една от най-покъртителните гледки, които бях виждал. Бедното дете! Да кипи от такова весело оживление при положение, че цялото й бъдеще зависеше от способността на Ъкридж да събере сто лири! Предположих, че пак разчита на някой пореден безумен утопичен план, който ще му донесе хиляди — „по скромна преценка, момко!“ — и не за пръв път през годините на приятелството ни си помислих, че Ъкридж би трябвало да се намира на сигурно място в някой дом за душевно болни. Прекрасен човек в много отношения, но не и такъв, който с лека ръка можеше да бъде оставен да се вихри на свобода.
Бях все още погълнат от упоменатите тъжни размисли, когато трясването на входната врата, последвано от тропот на стъпки по стълбите и неясен шум отвън, оповестиха появата на обекта на моите мисли.
— Слушай, момко — каза Ъкридж, връхлитайки в стаята, както му беше навик, като североизточен вихър, — Дора Мейсън ли видях да се отдалечава по улицата? Приличаше на нейния гръб. Тук ли беше?
— Да, помолих нейното бюро да изпрати някого да записва и тя дойде.
Ъкридж се пресегна към буркана с тютюна, напълни лулата си, зареди торбичката си, настани се удобно на дивана, нагласи възглавничките и ме изгледа одобрително.
— Корки, мойто момче — каза Ъкридж, — онова, което ми харесва у теб и причината, поради която винаги съм твърдял, че в най-близко време ще станеш велик човек е, че ти умееш да гледаш в Бъдещето. Ти имаш голям, широк, гъвкав поглед върху нещата. Не си надменен и приемаш съвети. Казвам ти: „Диктувай писанията си, това ще ти се изплати“ и ти, дявол да го вземе, веднага го правиш. Никакво спорене, никакво колебание. Просто се захващаш и го правиш. Точно този дух носи успех. Харесва ми да го
