При тази мисъл силно потръпнах от ужас. Погледнах към човешката винарска изба на паважа с чувство, граничещо със страхопочитание.
— Наистина ли?
— Всяка вечер през последните две седмици. През повечето време бях с него. Аз съм единственият му приятел в Лондон и той обича да съм до него.
— Какви планове имаш за бъдещето му? — поинтересувах се аз. — Искам да кажа, непосредственото му бъдеще. Ще го пренесем ли някъде или възнамерява да прекар нощта тук, под безмълвните звезди?
— Ако ми помогнеш, момко, ще го отнесем в „Карлтън“. Там е отседнал.
— Няма да е за дълго, ако се прибира в това състояние.
— Господ да те поживи, скъпи ми старче, те нямат нищо против. Вчера даде двайсет лири бакшиш на нощния портиер и ме попита дали според мен било достатъчно. Дай една ръка, момко. Да вървим.
Дадох ръка и тръгнахме.
Тази среднощна среща само затвърди впечатлението ми, че като се беше съгласил да действа като агент на мистър Филбрик при покупката на къща, Ъкридж беше попаднал на златоносна жила. Беглите ми впечатления от Ханк ме убедиха, че той не беше човек, който щеше да бъде придирчив към цената. Щеше да плати толкова, колкото му поискаха, без капчица колебание. Ъкридж несъмнено щеше да спечели достатъчно от своя дял от комисионната, за да плати онези сто лири на Дора Мейсън без дори да усети липсата им. Всъщност, за пръв път в живота си той щеше да притежава онзи малък капитал, за който непрестанно говореше с такъв копнеж. Ето защо престанах да се тревожа за бъдещето на мис Мейсън и се съсредоточих върху собствените си проблеми.
На всеки друг те несъмнено биха се сторили дребни грижи, но за мен бяха достатъчно големи, за да ме тормозят. Два дни след срещата ми с Ъкридж и мистър Филбрик на Пал Мал бях получил обезпокоително писмо.
Имаше един „Светски вестник“, за който по онова време работех понякога и от който исках да получавам повече поръчки. Та редакторът на този вестник ми беше пратил покана за предстоящия бал с танци на клуб „Перо и мастило“, като настояваше в замяна да получи колона и половина жив описателен материал. Едва след като се бях нарадвал на приятната мисъл, че от тази неочаквана работа щяха да изпаднат няколко от така нужните ми лири, си дадох сметка защо думите клуб „Перо и мастило“ ми бяха прозвучали познато. Това беше клубът, на който лелята на Ъкридж Джулия беше популярният и енергичен председател и мисълта за втора среща с тази докачлива дама ме изпълни с дълбока меланхолия. Не бях забравил — и вероятно никога нямаше да забравя — сблъсъка ми с нея в гостната й в Уимбълдън.
Аз обаче не бях достатъчно независим във финансово отношение, за да отхвърлям приумиците на редакторите, така че трябваше да поема към своята Голгота; но тази перспектива мачкаше духа ми и аз все още размишлявах мрачно по въпроса, когато силен звън откъм входната врата прекъсна моята медитация. Той беше последван от буботещия глас на Ъкридж, който попита дали съм си дома. Миг по-късно солидните му форми вече бяха изпълнили стаята ми. Изглеждаше обезумял, пенснето му беше килнато под четиридесет и пет градусов ъгъл, а няколко сантиметрова ивица отделяше яката му от копчето й. Целият му вид ясно показваше, че е претърпял солиден ъперкът от злата съдба и никак не се изненадах, когато още първите му думи разкриха неговото естество.
— Ханк Филбрик — започна без предисловие Ъкридж — е дяволско изчадие, прокажен задръстеняк и червей.
— Сега пък какво се е случило?
— Тази слабоумна изтривалка за крака ме провали! В края на краищата се отказа от онази къща в провинцията. Дявол да го вземе, ако в днешно време Канада произвежда хора като Ханк Филбрик, то Господ да пази Британската империя.
След тази канонада аз загърбих моите дребни грижи, защото изглеждаха съвсем незначителни в сравнение с тази величава трагедия.
— Какво го накара да промени намеренията си? — попитах аз.
— Този колеблив, нерешителен изверг! Винаги съм имал чувството, че нещо в този човек не е наред. Имаше гаден, измамнически поглед. Нали можеш да потвърдиш това, момко? Не съм ли ти разказвал стотици пъти за неговия измамнически поглед?
— Определено. И защо промени намерението си?
— Не разправях ли непрестанно, че човек не може да му и ма доверие?
— Неведнъж. Какво го накара да промени намерението си?
Ъкридж избухна в горчив смях, който едва не напука стъклото на прозореца. Яката му подскочи като живо същество. Яката на Ъкридж винаги е била нещо като барометър, отразяващ силата на неговите чувства. Понякога, когато духът му бе в границите на нормата, тя стоеше прикрепена към копчето си минути наред; но и най-малкият пристъп на повишено атмосферно налягане я караше да подскача и колкото по- развълнуван беше той, толкова по-високо подскачаше тя.
— Когато дружах с Ханк в Канада — заоплаква се той, — човекът беше издръжлив като вол. Щраусите взимаха уроци при него по добро храносмилане. Но веднага щом се вижда с малко пари… момко — искрено заяви Ъкридж, — когато забогатея, искам да стоиш до мен и да ме наблюдаваш много внимателно. Щом видиш признаци на израждане, незабавно ме предупреди. Не ме оставяй да се изнежвам. Не ми позволявай да издребнявам по отношение на здравето си. Та докъде бях стигнал? А, да. Веднага щом този тип се вижда с малко пари, започва да си мисли, че е едва ли не стайно мушкато.
— Не бих си помислил подобно нещо, ако имам предвид какво ми разказа онази вечер.
— Точно случилото се онази вечер стана причина за всички неприятности. Той, естествено, се събудил с главоболие.
— Не се и съмнявам.
— Да, но, Боже мой, какво главоболие! Едно време щеше да се справи с него с помощта на доза болкоуспокоително и десетина отсечени дървета. А какво става сега? При всички тези пари, дето ги има, не иска да вземе дори едно простичко лекарство против главобол. Не, сър! Отишъл един от онези кожодери на Харли стрийт, който му взел няколко лири, само за да каже: „Е, как сме тази сутрин?“ Фатален ход, момко. Разбира се, кожодерът веднага се захванал да го преглежда. Почукал го тук, смушкал го там, казал, че е изтощен и накрая заявил, че трябвало да прекара шест месеца в сух, слънчев климат. Препоръчал Египет. Египет, можеш ли да си представиш, на човек, който в продължение на петдесет години си е мислел, това е някакъв град в Илинойс. Накратко, замина за Египет. Не иска и да чуе за къща в Англия и искрено се надявам някой крокодил да го изяде. А договорът за наем беше съставен и готов за подпис. Дявол да го вземе, много трудно. Понякога се чудя дали си струва да продължава да се боря.
Двамата потънахме в мрачно мълчание. Ъкридж, премятайки като броеница нерадостните си мисли, опипваше разсеяно яката си. Аз пушех с натежало сърце.
— Какво ще прави сега твоята приятелка Дора? — най-после попитах аз.
— Точно това ме притеснява — печално отговори Ъкридж. — Опитвах се да измисля някакъв друг начин да се сдобия с тази стотачка, но честно да си призная, страшно съм объркан. Не виждам никаква светлина в тунела.
И аз не съзирах нищо окуражаващо. Възможността да се сдобие със сто лири по какъвто и да е друг начин освен чрез обир на Монетния двор, ми се струваше почти невероятна.
— Странно как се стичат нещата — казах аз и му подадох писмото на редактора. — Виж това.
— Какво е то?
— Изпраща ме да напиша репортаж за бала с танци на клуб „Перо и мастило“. Ако не бях се срещал вече с твоята леля…
— И така обърка всичко.
— Нищо не съм объркал. Просто така се случи, че…
— Добре, момко, добре — глухо каза Ъкридж. — Няма да спорим кой крив, кой прав. Факт е, че независимо дали си обьркал всичко или не, планът претърпя неуспех. Та какво казваше?
— Казвах, че ако не бях се срещал вече с твоята леля, можех да се запозная съвсем естествено с нея на този бал.
— Щеше да се въплътиш в Младия почитател — започна да доразвива идеята Ъкридж. — Да й втълпиш, че можеш да й сториш добро, като напишеш някоя и друга добра дума за нея във вестника.
