Устата ми се навлажни. Тъкмо такава бира търсех из страната години наред. Помислих си, обаче, че не е благоразумно да го споделям. Поради някаква причина, която не можех да проумея, моят спътник, който някога обичате бирата не по-малко от всеки друг, очевидно беше изпълнен с новодобита пуританска неприязън към тази напитка. Реших да сменя темата.
— С нетърпение очаквам участието ви в мача довечера.
Той ме изгледа безизразно.
— Мойто?
— Да, в Одфелоус Хол.
Той поклати глава.
— В никакъв Одфелоус Хол няма да се бия — отвърна той. — Нито в Одфелоус Хол, нито нейде другаде ши са бия, нито довечера, нито друга вечер. — Той се замисли дълбоко и след малко, очевидно стигнал до заключение, че последното му изречение може да бъде подсилено с прибавянето на отрицание, добави „Не!“.
И след като каза това, той внезапно спря и настръхна като ловджийско куче, надушило свежа следа. Аз вдигнах логлед, за да видя какъв интересен предмет край пътя беше привлякъл вниманието и забелязах, че стоим под табелата на друга кръчма, на която пишеше „Синия глиган“. Прозорците й бяха гостоприемно отворени и през тях долиташе мелодичното подрънкване на чаши. Мистър Билсън облиза устни с мълчаливо задоволство.
— Прущавай, мистър — каза той и неочаквано ме остави сам.
Единствената ми мисъл в момента беше да намеря Ъкридж колкото може по-бързо, за да го известя за този зловещ развой на събитията. Защото бях дълбоко разтърсен. Нещо повече, аз бях разтревожен и притеснен. При положение, че беше една от звездите в специален, десетрундов мач, който трябваше да се състои тази вечер, отношението на мистър Билсън ми се стори странно, да не кажа обезпокоително. Ето защо, въпреки внезапния трясък и гълчава от вътрешността на „Синия глиган“, които ме приканваха да спра и видя какво става, аз поех бързо напред и нито спрях, нито се ослушах, докато не стигнах до стъпалата пред Карлиън стрийт номер седем. Най-сетне, след като продължителното ми звънене и чукане накара някаква жена в напреднала възраст да отвори вратата, намерих Ъкридж да лежи върху кушетка с дамаска от росхар в далечния ъгъл на всекидневната.
Веднага му разказах обезпокоителните новини. Щеше да бъде загуба на време, ако се опитах да му ги поднеса постепенно.
— Току-що срещнах Билсън — казах аз — и по всичко личи, че е изпаднал в доста странно настроение. Всъщност, със съжаление трябва да кажа, старче, че той остави у мен впечатлението…
— Че няма да се бие довечера? — каза Ъкридж с необяснимо спокойствие. — Точно така. Няма. Преди малко дойде тук да ми каже. Това, което ми харесва у него, е внимателното му отношение към всички заинтересовани. Той не иска да попречи на ничии планове.
— Но какво е станало? Да не би да се оплаква, че ще получи само двайсет лири?
— Не. Той мисли, че боксирането е греховно.
— Какво?
— Това е положението, Корки, мойто момче. Като последни глупаци го изпуснахме от поглед за секунда тази сутрин и той се завлякъл на онова религиозно събрание. Излезе след лека и здравословна закуска да се помотае, както каза, и преди половин час се върна нов човек. Дълбоко загрижен за ближните, проклет да е! С гаден пророчески блясък в очите. Каза ни, че според него боксирането било греховно и после хукна да разнася Словото.
Бях потресен до дъното на душата си. Уилбърфорс Билсън — несравнимият, но своенравен Билсън Тупалкаса, не беше най-идеалният боксьор за менажиране, но досега никога не беше прекрачвал границата. Дребните проблеми, които създаваше на своя мениджър, можеха да бъдат преодолени с търпение и такт. Но не и този. Психологията на мистър Билсън беше за мен като отворена книга. Той притежаваше ограничен ум, способен да побере не повече от една идея в даден момент, а освен това беше неотстъпчив като всеки простодушен човек. Въпреки всички аргументи, той оставаше непреклонен. Всички усилия на здравия разум да проникне в тази твърда глава, оставаха напразни. При това положение на нещата не можех да си обясня странното спокойствие на Ъкридж. Бях удивен от силата на духа, която проявяваше в този труден час.
Следващата забележка обаче ми даде нужното обяснение.
— Ще използваме заместник.
Изпитах облекчение.
— О, значи имате заместник? Извадили сте късмет. Къде го намерихте?
— Всъщност, момко, реших довечера да изляза аз.
— Господи!
— Това е единствената възможност, мойто момче. Няма друг начин.
Изгледах го втрещен. Дългогодишното ми приятелство със С. Ф. Ъкридж ме беше имунизирало срещу всички безумства, които би могъл да направи, но това ми дойде твърде много.
— Нима искаш да ми кажеш, че сериозно възнамеряваш да излезеш на ринга довечера? — извиках аз.
— Абсолютно нормално делово начинание, старче — решително отвърна Ъкридж. — Аз съм в отлична форма. Бях спаринг партньор на Билсън всеки ден, докато тренираше.
— Да, но…
— Истината, момко, е, че ти нямаш никаква представа за моите възможности. Вярно е, че напоследък се поотпуснах и дори, може да се каже, позагубих предишната си енергия, но, дявол да го вземе, докато пътувах с онзи товарен кораб, не минаваше седмица без да се сбия сериозно с някого. Всичко беше позволено — каза Ъкридж, припомняйки си с удоволствие безгрижното си минало — с изключение на хапане и удари с бутилки.
— Да, но сега става дума за професионален боксьор!
— Е, за да бъда съвсем точен, момко — каза Ъкридж, като изведнъж изостави позата на герой и заговори поверително, — срещата ще бъде предварително уредена. Изи Превин се срещна с мениджъра на онзи Томас и се разбраха по джентълменски. Мениджърът, първокласен кръвопиец, настоява да платим на неговия човек още двайсет лири след срещата и просто няма как да откажем. В замяна на това Томас е съгласен да манкира усърдие в продължение на три рунда, в края на който период, момко, ще ме удари леко по главата и аз ще падна в нокаут като истински губещ. Освен това аз имам право да го ударя здраво — веднъж — стига да не е по носа. Виждаш, значи, как с малко такт и дипломация всичко се подрежда и няма недоволни.
— А какво ще стане, ако публиката си поиска парите обратно, когато разбере, че ще гледа заместник?
— Скъпи ми стари друже — запротестира Ъкридж, — нима предполагаш, че човек с делови ум като моя е пропуснал тази възможност? Разбира се, че аз ще се боксирам като Билсън Тупалката. Никой в града не го познава. Аз съм здрав, едър мъж, тежка категория като него самия. Не, момко, колкото и да ровиш, не можеш да откриеш слабо място в плана.
— И защо не можеш да го удариш по носа?
— Не знам. Понякога хората имат странни капризи. А сега, Корки, мойто момче, мисля, че е по-добре да си тръгваш. Трябва да си почивам.
Одфелоус Хол беше започнал да се пълни, когато пристигнах там същата вечер. Всъщност, по всичко личеше, че любителите на спорта в Луниндно ще я препълнят до покрива. Наредих се на опашката пред касата и след като извърших необходимата транзакция, влязох и се отправих към съблекалните. Най-накрая, след продължително обикаляне из лабиринт от коридори, открих Ъкридж, пременен за ринга и загърнат с познатата жълта мушама.
— Залата ще бъде пълна — казах аз. — Народът приижда на тълпи.
Той прие тази информация с учудваща липса на ентусиазъм. Погледнах го загрижено и се разтревожих от отчаяния му вид. Това лице, което сияеше победоносно при последната ни среща, беше бледо и безжизнено. Тези очи, в които обикновено светеше пламъка на неугасим оптимизъм, изглеждаха унили и изтерзани. Докато го наблюдавах, той сякаш се разбуди от унеса, в който беше изпаднал, протегна ръка към ризата си, която висеше наблизо па една кукичка и започна да я облича през глава.
