печалба…
Мистър Никърсън, който пристъпваше от крак на крак с виновен вид, сега извади от джоба си смачкана пачка банкноти, които развълнувано тикна на Ъкридж, който се отказа от тях с презрително махване на ръката.
— Този джентълмен — прокънтя гласът на Ъкридж, като ме посочи със стремителен жест — по една случайност е адвокат. Провървя ми, че избра точно днес да ми дойде на посещение. Проследи ли внимателно всичко, случило се до момента?
Отговорих, че съм следил всичко много внимателно.
— Смяташ ли, че мога да заведа дело?
Казах, че ми се струва твърде вероятно и това мнение на вещ специалист сякаш положи последния щрих към абсолютното рухване на мистър Никърсън. Почти разплакан, той отново се опита да натика парите в ръцете на Ъкридж.
— Какво е това? — високомерно попита Ъкридж.
— Аз… аз си помислих, мистър Ъкридж, че, ако ви устройва, може да склоните да си вземете обратно парите, и… да сметнем този епизод за приключен.
Ъкридж се обърна към мен с повдигнати вежди.
— Ха! — извика той. — Ха, ха!
— Ха, ха! — послушно му запригласях аз.
— Той си мисли, че може да приключи епизода, като ми върне парите. Не е ли забавно?
— И още как! — съгласих се аз.
— Тези кучета струваха стотици лири, а той си мисли, че може да ме компенсира с някаква си смрадлива двайсетачка. Щеше ли да повярваш на нещо подобно, ако не го беше чул със собствените си уши, стари ми друже?
— Никога!
— Ще ти кажа какво ще направя — обяви Ъкридж след известен размисъл. — Ще взема тези пари. — Мистър Никърсън му благодари. — Има още една-две дребни сметки, които трябва да се уредят с местните търговци. Ти ще ги уредиш…
— Разбира се, мистър Ъкридж, разбира се.
— А после… е, ще трябва да помисля. Ако реша да заведа дело, моят адвокат ще се свърже с теб, когато му дойде времето.
След тези думи си тръгнахме, като оставихме този жалък човечец да трепери от страх зад бакенбардите си.
Стори ми се, докато вървяхме по сенчестия път, а после но окъпаното в слънце шосе, че Ъкридж се държи в този изпълнен с нещастия час с достойна за възхищение твърдост. Неговият инвентар, кръвта във вените на предприятието му, беше пръсната из цял Кент, като вероятността да се върне някога беше нищожна, а единственото, което се мъдреше в другото поле на търговския му баланс беше отмяната на неколкоседмичен наем и разплащането с Гуч, бакалина и неговите приятелчета. Подобна ситуация като нищо би сломила духа на някой обикновен човек, но Ъкридж в никакъв случай не изглеждаше обезсърчен, а по-скоро изпълнен с доволство. Очите му блестяха иззад пенснето и той си подсвиркваше игрива мелодийка. Когато след малко започна да пее, почувствах, че е дошло време да насоча вниманието му в друга посока.
— Какво ще правиш? — попитах аз.
— Кой, аз ли? — бодро отвърна Ъкридж. — О, връщам се в града със следващия влак. Нали не възразяваш да потрамбоваме до съседната гара? Намира се само на пет мили оттук. Може да е малко рисковано да потеглим от Шийпс Крей.
— Защо пък рисковано?
— Заради кучетата, разбира се.
— Кучета?
Ъкридж затананика някаква игрива мелодия.
— О, да. Забравих да ти кажа за това. Те са при мен.
— Какво?
— Да. Снощи късно излязох и ги отмъкнах от бараката. — Той се засмя развеселен. — Всичко е толкова просто. Трябва единствено здрава мисъл и самообладание. Намерих една умряла котка и я вързах на връв, прокрадвах се до градината на стария Никърсън по мръкнало, измъкнах една дъска от задната страна на бараката, пъхнах главата си и започнах да подсвирквам. Кучетата се изнизаха едно по едно и аз си плюх на петите, като влачех за връвта полковник Котарак. Страхотно бягане падна, момко. Псетата мигом надушиха миризмата и хукнаха на глутница с петдесет мили в час. Котката и аз през цялото време поддържахме петдесет и пет, разбира се. Мислех си, че всеки миг старият Никърсън ще чуе шума и ще започне да гърми с пушкалото си, но нищо подобно не се случи. С глутницата търчахме двайсет минути през полето без да спрем, настаних кучетата в моята всекидневна и легнах да спя. Дявол да го вземе, доста нагорно ми дойде. Вече не съм толкова млад.
Аз мълчах известно време, обладан от чувство, граничещо с благоговение. Този човек несъмнено беше широко скроен. У Ъкридж винаги имаше нещо, което оставяше моралните скрупули на заден план.
— Е — най-после казах аз, — на теб прозорливост определено не ти липсва.
— Нали? — доволно отбеляза Ъкридж.
— Както и онзи широк, гъвкав поглед към нещата.
— В днешно време, старче, без него не може. Той е в основата на всяка успешна бизнес кариера.
— И какъв е следващият ход?
Наближавахме Уайт Котидж. Вече изгарях от жега под палещите лъчи на жаркото слънце и се надявах, че вътре ще има нещо разхладително за пиене. Прозорецът на всекидневната беше отворен и от него долиташе джафкането на пекинезите.
— О, ще намеря къща някъде другаде — заяви Ъкридж, като изгледа малкия си дом с доза сантименталност. — Няма да е трудно. Къщи колкото искаш наоколо. И тогава ще се захвана сериозно за работа. Ще се изненадаш от напредъка, който вече съм постигнал. След минута ще ти покажа какво умеят да правят тези кучета.
— Виждам, че могат да лаят.
— Да. Изглежда нещо ги е раздразнило. Знаеш ли, момко, хрумна ми страхотна идея. Когато се видяхме у вас, планът ми беше да специализирам в кучета, които изпълняват номера за програмите в мюзикхола — би могъл да ги наречеш кучета професионалисти. Но оттогава доста мислих и сега не виждам защо да не се заема да развивам и талантливи аматьори. Да кажем, че имаш куче — Фидо, домашния ти любимец — и мислиш, че животът вкъщи ще стане по-забавен, ако то може да прави по някой и друг номер от време на време. Е, ти си човек зает, нямаш време да се заемеш с дресировката му. Затова закачаш едно етикетче на нашийника му и го изпращаш за месец в Колежа за кучета на Ъкридж, а след месец си го получаваш напълно дресиран. Никакви грижи, никакви тревоги, изгодни условия. Дявол да го вземе, не съм сигурен дали в обучението на аматьори няма повече пари, отколкото в това на професионалисти. Не виждам защо в края на краищата собствениците на кучета да не започнат да изпращат любимците си при мен като нещо съвсем нормално, по същия начин както изпращат синовете си в Итън и Уинчестър. Господи! Тази идея започва да се развива. Слушай сега — какво ще кажеш, ако започна да раздавам специални нашийници на всички кучета, които са били дресирани в моя колеж? Нещо отличително, което всеки би разпознал. Разбираш ли какво имам предвид? Нещо като почетна значка. Човек с куче, наградено с тази значка, ще може да гледа отвисоко всеки тип, чието куче няма такава. Постепенно ще стане така, че всеки с що-годе прилично положение в обществото, ще се срамува, ако го видят с куче, което не е преминало през ръцете на Ъкридж. Тази мода ще се развие лавинообразно. От всички краища на страната ще прииждат кучета. Ще има повече работа, отколкото бих могъл да поема. Ще се наложи да открия клонове. Планът е колосален. Милиони има в него, момко! Милиони! — Той спря, хванал дръжката на входната врата. — Разбира се — продължи той, — в настоящия момент няма смисъл да си затварям очите пред факта, че съм възпрепятстван и в неизгодно положение поради липса на средства и мога да действам по въпроса само на дребно. В края на краищата, момко, всичко се свежда до това, че трябва да намеря капитал.
Стори ми се, че именно в този момент трябваше да съобщя радостната новина.
