мисли много. Този човек е толкова претенциозен. Правиш му полезно предложение, а той, вместо да го приеме безрезервно и с желание да съдейства, всеки път си измисля някакво несериозно оправдание. Страшно придирчив е. Снощи бяхме излезли и попаднахме на няколко копача, които се биеха. Яки, мускулести мъжаги, всеки от които можеше да го вкара в болница поне за месец! Казах му да се намеси и да се опита да ги разтърве, а той отказа; било личен спор, който не го засягал и не смятал, че било било оправдано да се намесва. На това му казвам дребнав човек. Слушай какво ти разправям, човече, на този тип не може да се разчита. Абсолютен страхливец. Сбъркахме, като му позволихме изобщо да участва в тегленето на жребия. Трябваше да се сетим, че от такъв човек не можем да очакваме резултати. Без грам съвест. Тесногръд. Не проявява капчица желание поне малко да се напъне за благото на компанията. Намира ли ти се още мармалад, момко?
— Не ми се намира.
— Е, тогава си тръгвам — мрачно обяви Ъкридж. — Пред полагам — добави той, като спря до вратата, — че не можеш да ми заемеш пет шилинга?
— Как позна?
— Слушай какво ще ти кажа в такъв случай — заяви Ъкридж, справедлив и разумен както винаги, — можеш да ме заведеш да хапна довечера. — За миг изглеждаше ободрен от този щастлив компромис, но скоро лицето му отново помръкна. — Като си помисля за всички пари, които този страхливец може да спечели за нас, направо ми иде да се разплача. Да се разплача, човече, като малко дете. Никога не съм харесвал този тип — малодушен е и си къдри косата. Никога не вярвай на мъж, който си къдри косата, стари друже.
Този песимизъм беше обхванал не само Ъкридж. Към края на втората седмица след като на Теди Уийкс не се беше случило нищо лошо освен лека настинка, с която успя да се пребори за един-два дни, всеобщото мнение на останалите му съдружници в начинанието беше, че ситуацията е станала безнадеждна. Нямаше никакви признаци за възвращаемост на огромния капитал, който бяхме вложили, а през това време трябваше да се храним, да плащаме на хазаи и да си купуваме тютюн. При тези обстоятелства четенето на сутрешния вестник се беше превърнало в занимание, което ни изпълваше с меланхолия.
Из целия свят, както установявахме от този добре информиран източник, ежедневно се случваха какви ли не злополуки практически на всички с изключение на Теди Уийкс. Фермери в Минесота попадаха между зъбците на комбайни, селяни в Индия бяха разкъсвани от крокодили, всеки час железни подпорни греди падаха от небостъргачи и се стоварваха върху главите на граждани във всеки град от Филаделфия до Сан Франциско, а единствените хора, които не ставаха жертва на птомаиново отравяне бяха онези, които падаха от скали, забиваха се с мотоциклети в стени, падаха в шахти или съвсем неоснователно предполагаха, че пушките им не са заредени. Имахме усещането, че в изпълнения със злополуки свят единствен Теди Уийкс се разхождаше цял-целеничък и пращящ от здраве. Ситуацията беше от онези мрачни, иронични, безнадеждни, сиви, отчайващи ситуации, които руските писатели така обичат да описват, и не изпитах никакво угризение, когато Ъкридж реши да предприеме директни мерки за овладяване на настъпилата криза. Съжалявах само, че лошият късмет попречи на този отличен план да се осъществи.
Първото прозрение, че той се опитваше да пришпори нещата, ме осени, докато една вечер двамата с него се разхождахме по Кингс роуд и той ме отведе до Маркъм скуеър — мрачно и затънтено място, където преди години държал квартира.
— Какво си намислил? — попитах аз, защото мястото не ми харесваше.
— Теди Уийкс живее тук — осведоми ме Ъкридж. — В старата ми квартира.
Не виждах как това би могло да придаде на мястото някакво очарование. Всеки ден все повече и по- горчиво съжалявах, че бях проявил достатъчно глупост, за да вложа пари, които никак не ми бяха излишни, в начинание, носещо всички белези на абсолютен провал, поради която причина чувствата ми към Теди Уийкс бяха преди всичко хладни и враждебни.
— Искам да го навестя, за да видя как се чувства.
— Да видиш как се чувства? Защо?
— Ами, да ти кажа право, човече, имам предчувствие, че го е ухапало куче.
— Какво те кара да мислиш така?
— О, не знам — неопределено отвърна Ъкридж. — Просто имам такова предчувствие. Нали знаеш как понякога човек го връхлитат предчувствия.
Самата мисъл за такова прекрасно събитие беше толкова вдъхновяваща, че за момент останах безмълвен. Във всеки от десетте вестници, в които бяхме инвестирали, ухапванията от кучета бяха изрично препоръчвани като злополука, която абонатът трябва да претърпи. Те се намираха някъде по средата на списъка с доходоносни злополуки, по-долу от пукнатите ребра или счупен пищял, но по-скъпо струващи от враснал нокът. Бях обзет от щастливо злорадство от картината, която извикаха във въображението ми думите на Ъкридж, когато сепнат от силно възклицание, се върнах към реалностите на живота. Пред очите ми се разкри отвратителна гледка. От другия край на улицата към нас приближаваше познатата фигура на Теди Уийкс, който крачеше най-спокойно, и само един поглед към елегантната му персона беше достатъчен, за да разберем, че надеждите ни са били съвсем безпочвени. Този човек не беше хапан дори от дребен померанец.
— Здравейте, момчета! — каза Теди Уийкс.
— Здрасти — унило отвърнахме ние.
— Не мога да ви обърна внимание — заяви Теди Уийкс. — Трябва да доведа лекар.
— Лекар?
— Да. Бедният Виктор Биймиш. Ухапа го куче.
Погледите, които си разменихме с Ъкридж, бяха изпълнени с досада. По всичко изглеждаше, че Съдбата полага особени усилия, за да си играе с нас. Каква полза от това, че някакво куче беше ухапало Виктор Биймиш? Ухапаният от куче Виктор Биймиш нямаше никаква пазарна стойност.
— Нали знаете онова жестоко псе, собственост на хазайката ми — каза Теди Уийкс. — Онова, дето все снове из двора и лае по хората, когато приближат вратата.
Спомних си кучето. Огромен помияр със злобни очи и оголени зъби, което неотложно се нуждаеше от подстригване. Бях се натъкнал веднъж на него, когато идвах на гости на Ъкридж и само присъствието на последния, който го познаваше добре и за когото всички кучета бяха като братя, ме беше спасило от участта на Виктор Биймиш.
— По някакъв начин успяло да се намърда в спалнята митази вечер. Чакаше там, когато се прибрах. Бях довел Биймиш с мен и още щом отворих вратата, кучето го захапа за крака.
— Защо не захапа теб? — огорчено попита Ъкридж.
— Онова, което не мога да си обясня — каза Теди Уийкс, — е как, по дяволите, псето се е озовало в стаята ми. Някой трябва да го е пуснал там. Цялата история е твърде загадъчна.
— Защо не захапа теб? — отново попита Ъкридж.
— О, аз успях да се покатеря върху дрешника, докато то хапеше Биймиш — отвърна Теди Уийкс. — А после дойде хазайката и го отведе. Ала не мога да остана тук и да си говоря с вас. Трябва да вървя и да доведа лекаря.
Загледахме мълчаливо след него, докато подтичваше по улицата. Видяхме как внимателно спря и се огледа на ъгъла преди да пресече улицата, станахме очевидци и на предпазливия начин, по който се дръпна и изчака да премине един камион.
— Чу ли това? — възбудено възкликна Ъкридж. — Пока терил се върху дрешника!
— Да.
— И видя как избегна този чудесен камион?
— Да.
— Трябва да направим нещо — твърдо отсече Ъкридж. — Трябва да разбудим заспалото чувство за отговорност на този човек.
На другия ден цяла делегация очакваше Теди Уийкс.
Бяхме възложили на Ъкридж да говори от името на всички и той веднага пристъпи към темата с достойна за възхищение прямота.
— Е, какво става? — попита Ъкридж.
— Какво става с какво? — отвърна Теди Уийкс нервно, като се опитваше да избегне обвиняващия му
