Това изявление предизвика яростното неодобрение на Ъкридж. Великият мъж никога не напускаше постелята преди да стане обяд, а веднъж, когато една хвърлена по невнимание кибритена клечка беше прогорила дупка в единствения му чифт панталони, беше стигнал дотам да остане между чаршафите в продължение на четиридесет и осем часа, ала леност в подобни величави мащаби истински го шокира.
— Мързелив млад дявол! — строго отбеляза той. — Позволяваш си да прахосваш златните часове на младостта, вместо да запретнеш ръкави и да си създадеш име.
Фреди възрази, че се чувства обиден от подобно обвинение.
— Претърпях злополука — обясни той. — Паднах от велосипеда си и си навехнах глезена.
— Лош късмет — беше всеобщото мнение на присъстващите.
— О, не съм сигурен — каза Фреди. — Почивката не ми се отрази никак зле. И, разбира се, онази петарка в добавка.
— Каква петарка?
— Получих петарка от „Уийкли Сайклист“ затова, че си навехнах глезена.
— Ти… какво? — извика Ъкридж дълбоко разтърсен както винаги от всеки разказ за лесно спечелени пари. — Да не искаш да ми кажеш, както си седиш тук, че някакъв проклет вестник ти е изплатил пет лири само защото си навехнал глезена си? Я се стегни, старче. Такива неща не се случват.
— Това е самата истина.
— Можеш ли да ми покажеш петарката?
— Не, защото ако го сторя, ти ще поискаш да ти я заема.
Ъкридж пренебрегна тази злостна забележка с изпълнено с достойнство мълчание.
— На всеки ли, който си изкълчи глезена, плащат петарка? — попита той без да се отклонява от темата.
— Да, ако е абонат.
— Знаех си, че има някаква уловка — унило заяви Ъкридж.
— Доста от вестниците със седмични издания започват да използват този номер — продължи Фреди. — Плащаш зa едногодишен абонамент и това ти дава право на застраховка срещу злополука.
Това предизвика интереса ни. Историята ставаше в дните преди всеки вестник в Лондон да започне луда надпревара с конкурентите си по отношение на застраховките, като предлага щедър подкуп на гражданите, за да си строшат вратовете. В днешно време вестниците плащат цели две хилядарки за истински труп и пет лири седмично за най-обикновено сецване; по него време обаче идеята беше нова и притежаваше доста голяма притегателна сила.
— Колко от тези парцали предлагат подобно нещо? — попита Ъкридж. По блясъка в очите му си личеше, че мозъкът на този велик мислител бръмчи като динамо. — Десет?
— Да, така си мисля. Точно така, десет.
— Тогава, ако някой се е абонирал за всички, а после си навехне глезена, ще получи ли петдесет лири? — попита Ъкридж с присъщата му проницателност.
— И повече, ако нараняването е по-сериозно — каза Фреди, който минаваше за специалист. — Имат си истинска тарифа. Толкова за счупена ръка, толкова за счупен крак и прочее.
Яката на Ъкридж изскочи от копчето, което я държеше на място, а пенснето му се разклати като пияно, когато той се обърна към нас.
— Колко пари можете да съберете, момчета? — попита той.
— За какво ти трябват? — попита Робърт Дънхил, пред пазлив като истински банкер.
— Скъпи ми старче, нима не виждаш? За Бога, та на мен ми хрумна идеята на столетието. Бог ми е свидетел, това е най-златоносният план, измислян някога. Ще съберем достатъчно пари и ще направим едногодишен абонамент за всеки един от тези проклети вестници.
— Че каква полза от това? — заяви Дънхил със смразяваща липса на ентусиазъм. Разбира се, в банките учат служителите да не дават израз на чувствата си, за да могат да отказват превишаване па кредитите, когато станат управители. — Съществува голям шанс никой от нас да не претърпи злополука и тогава парите ще бъдат напразно похарчени.
— Пресвети небеса, ама че си магаре — презрително изсумтя Ъкридж, — да не си мислиш, че предлагам да оставим всичко на шанса, а? Слушайте! Ето какъв е планът. Ще се абонираме за всички тези вестници, после ще теглим жребий и онзи, който изтегли фаталната карта или каквото решим, излиза, чупи си крака и получава всички мангизи, а ние ще си ги поделим и ще си живеем в лукс. Говорим за стотици лири.
Последва дълго мълчание. После Дънхил отново заговори. Той беше по-скоро здравомислещ, отколкото бързо-загряващ.
— Ами ако не може да си счупи крака?
— Господи! — извика Ъкридж, който беше изгубил търпение. — Та ние живеем в двайсти век, разполагаме с всички средства на модерната цивилизация, с възможности за чупене на крака, които се откриват пред нас на всяка крачка и ти ми задаваш такъв глупав въпрос! Разбира се, че може да си счупи крака. Всеки малоумник може да си счупи крака. И още как! Всички здравата сме го закършили — аз поне. Ако Фреди не ми заеме част от тази петарка до събота, трудно ще изкарам седмицата. Всички отчаяно се нуждаем от пари и въпреки това, когато излагам този великолепен план да се сдобием с известно количество насъщни, вместо да ме похвалите за невероятната съобразителност, вие седите и ми възразявате. С този дух нищо няма да постигнете. Това не е духът на победата.
— Щом си толкова закъсал — възпротиви се Дънхил, — как ще дадеш своя дял от общата сума?
В очите на Ъкридж се появи обидено, почти изумено изражение. Той се втренчи в Дънхил през килнатото на една страна пенсне, като човек, който се чуди дали слухът не го мами.
— Аз ли? — извика той. — Аз? Това ми харесва! Дявол да го вземе, това е страхотно! Проклет да съм, ако на този свят има справедливост, ако в проклетите ви гърди има капчица приличие и искрица добросърдечност! Очаквам да ми позволите да участвам безплатно заради това, че ви предложих тази идея. Ама че работа! Не стига, че ви давам акъл, ами искате и пари да ви кихна. Божичко, не очаквах това. Заболя ме, ей Богу! Ако някой ми беше казал, че ще чуя подобни думи от стар приятел…
— Добре де, добре — вдигна ръце Робърт Дънхил. — Добре, добре, добре. Едно нещо ще ти кажа обаче. Ако жре бият се падне на теб, това ще бъде най-щастливият ден в живота ми.
— Няма да ми се падне — отвърна Ъкридж. — Нещо ми подсказва, че няма да ми се падне.
И наистина не му се падна. Когато в тържествената тишина, нарушавана само от далечния кряк на някакъв сервитьор, който се караше с готвача по тръбата за разговори, приключихме с тегленето, избраникът на съдбата се оказа Теди Уийкс.
Предполагам, че дори през пролетта на Младостта, когато счупените крайници изглеждат по-дребен проблем, отколкото на по-късен етап в живота, не би могло еднозначно да се твърди, че е приятно да излезеш на някоя обществена пътна артерия и да се опиташ да претърпиш злополука. При такива обстоятелства мисълта, че по този начин ще облагодетелстваш своите приятели, носи твърде малка утеха. По всичко личеше, че на Теди Уийкс тя не донесе никаква утеха. За това, че не беше особено склонен да се жертва в името на общото благо, говореше фактът, че дните си минаваха, а той все още се разхождаше наоколо в отлично здраве. Ъкридж изглеждаше видимо разтревожен, когато ме посети, за да обсъдим въпроса. Той се отпусна тежко на стола до масата, на която тъкмо започвах скромната си закуска и след като изпи половината от кафето ми, въздъхна дълбоко.
— Господи — простена той, — започвам да се отчайвам. Напъвам си ума да измислям планове, които ще донесе на всички ни по някоя лира тъкмо в момента, когато най-много се нуждаем от пари, и когато ми хрумва идея, която плаче някой да се възползва от нея, този мерзавец Уийкс си взема шапката и хваща пътя, като бяга от отговорност. Ама че късмет имам — тъкмо той да изтегли жребия. А най-лошо от всичко, момко, е, че щом сме започнали с него, трябва така да продължаваме. Не можем да съберем достатъчно пари, за да платим годишни абонаменти на който и да било друг от нас. Положението е такова — Уийкс или никой друг.
— Предполагам, че трябва да му дадем малко време.
— И той така разправя — навъсено изсумтя Ъкридж, като отчупи парче от препечената ми филийка. — Казва, че не знаел как да го направи. Като го слушаш, ще си помислиш, че да си организираш една най- обикновена дребна злополука е най-деликатната и сложна работа, която изисква години проучване и специална подготовка. Ами че едно шестгодишно дете може да го направи само за пет минути, без да му
