Ъкридж

поглед.

— Кога ще направиш нещо по въпроса?

— А, имаш предвид онази история със застраховката?

— Да.

— Мисля по въпроса — каза Теди Уийкс.

Ъкридж загърна мушамата, която носеше и на открито, и на закрито във всякакви атмосферни условия, по-плътно около себе си. В движението му имаше нещо, което напомняше за член на Римския сенат, който се кани да заклейми враг на държавата. По съвсем същия начин трябва да е изшумоляла тогата на Цицерон, когато е поел дълбоко дъх преди да се нахвърли върху Клавдий. Ъкридж повъртя разсеяно в ръката си телта от капачка на джинджифилова лимонада, която придържаше пенснето му на място и се опита неуспешно да закопчае яката си отзад. В моменти на емоции яката на Ъкридж започваше да проявява темпераментна нервност, която нито едно копче не успяваше да укроти.

— Крайно време беше да започнеш да мислиш — строго прогърмя гласът му. Ние се размърдахме одобрително по местата си — всички, с изключение на Виктор Биймиш, който беше отказал стол и стоеше прав до камината. — Бог ми е свидетел, крайно време беше да започнеш да мислиш. Даваш ли си сметка, че инвестирахме в теб огромна сума пари с изричната уговорка, че разчитаме на теб да изпълниш задължението си и да получим бързи резултати? Трябва ли да стигнем до заключението, че си толкова страхлив и нерешителен, та искаш да избегнеш изпълнението на своите благородни задължения? Имахме по-високо мнение за теб, Уийкс. Бог ми е свидетел, имахме по-високо мнение. Смятахме те за силен, предприемчив, стопроцентов мъжага, който би защитавал приятелите си докрай.

— Да, но…

— Всеки човек с чувство за лоялност, оценяващ какво означава това за нас, останалите, би запретнал ръкави и отдавна би намерил някакъв начин да изпълни дълга си.

Ти дори не се възползваш от възможностите, които се изпречват на пътя ти. Вчера видях как се дръпна назад, когато беше достатъчна само една крачка на пътя, за да те блъсне идващия насреща камион.

— Е, не е толкова лесно да се оставиш някакъв камион да те блъсне.

— Глупости. Просто се иска малко най-обикновена решителност. Използвай въображението си, човече. Опитай ге да си представиш, че на улицата е паднало малко дете — малко златокосо дете — каза Ъкридж, дълбоко развълнуван. — И насреща му се носи голямо такси или нещо друго. Майката на детето стои на тротоара безпомощна, стиснала страдалчески ръце. „Дявол да го вземе — вика тя — никой ли няма да спаси моето сладурче?“. „Да, за Бога! — викаш ти. — Аз ще го спася“. И скачаш. Всичко приключва за половин секунда. Не знам какво толкова има да му мислиш.

— Да, но… — каза Теди Уийкс.

— Разправят, освен това, че никак не боляло. Нещо като тъп удар, това е всичко.

— Кой разправя?

— Забравих. Някой.

— Е, можеш да му кажеш от мое име, че е глупак — грубо отвърна Теди Уийкс.

— Добре. Ако не искаш да те блъсне камион, има много други начини. Но, Бог ми е свидетел, съвсем безнадеждно е да ти ги предлагам. На теб, изглежда, ти липсва всякаква предприемчивост. Вчера, след като си направих труда да вкарам куче в стаята ти, и то куче, което щеше да свърши цялата работа, а от теб се искаше само да стоиш без да мърдаш и да го оставиш то да прецени какво да прави — какво стана? Ти си се покатерил на…

Виктор Биймиш се намеси с глас, дрезгав от насъбрала се емоция.

— Ти ли вкара това проклето псе в стаята?

— А? — каза Ъкридж. — Ами да. Но можем да си погово рим за всичко това по-късно — бързо продължи той. — Въпросът сега е как, дявол да го вземе, да убедим този безгръбначен червей да получи парите от застраховката за всички ни. По дяволите, аз си мислех, че ти ще…

— Всичко, което мога да кажа… — започна гневно Виктор Биймиш.

— Да, да — прекъсна го Ъкридж, — някой друг път. Сега не трябва да се отклоняваме от въпроса. Та казвах — продължи той, — че ти ще изгаряш от желание да свършиш тази работа най-вече заради теб самия. Постоянно се оплакваш, че нямаш дрехи, с които да впечатлиш театралните агенти. Представи си само за миг всичко онова, което ще можеш да си купиш с твоя дял от парите, щом събереш малко най- обикновена решителност и свършиш работата. Помисли за костюмите, за ботите, за шапките, за гетите. Непрекъснато говориш за твоята проклета кариера и как всичко, от което имаш нужда, за да те ангажират в някоя от трупите на Уест Енд, са хубавите дрехи. Ами ето ти възможност да се сдобиеш с тях.

Неговото красноречие очевидно подейства. В очите на Теди Уийкс се появи копнеж, какъвто вероятно се е появил и в очите на Мойсей на връх Писга. Дишането му се учести. Ясно беше, че човекът мислено върви по Корк стрийт и сравнява достойнствата на един прочут шивач с друг такъв.

— Ще ви кажа какво ще направя — внезапно проговори той. — Няма смисъл да ме карате да правя подобно нещо на трезва глава. Просто не мога да го направя. Липсва ми самообладание. Но ако вие, момчета, ми дадете довечера вечеря с много шампанско, мисля, че това ще ми помогне да се настроя подходящо.

В стаята се възцари абсолютна тишина. Шампанско! Думата прозвуча като погребален камбанен звън.

— Как, по дяволите, ще успеем да си позволим шампанско? — попита Виктор Биймиш.

— Това е положението — отсече Теди Уийкс. — Можете да се съгласите или да откажете — ваша работа.

— Господа — каза Ъкридж, — изглежда компанията се нуждае от още капитал. Какво ще кажете, момчета? Хайде да подходим искрено и делово, да сложим картите на масата и да видим какво може да се направи. Аз мога да участвам с десет шилинга.

— Какво! — развика се цялата насъбрала се компания удивено. — Откъде?

— Ще заложа едно банджо.

— Ти нямаш банджо.

— Нямам, но Джордж Тапър има, а аз знам къде го държи.

Започнали по този енергичен начин, доброволните вноски продължиха да се сипят. Аз участвах с табакера, Бъртрам Фокс беше на мнение, че хазайката му може да почака още една седмица за наема, Робърт Дънхил имаше чичо в Кенсингтън, който, ако бъдеше обработен подобаващо, щеше да се раздели с цяла лира, а Виктор Биймиш заяви, че ако шефът на рекламния отдел на „Пианиста О-толкова-лесно“ е дотам стиснат, та да му откаже аванс в размер на пет шилинга срещу бъдещи негови контрибуции, то тогава Виктор, за жалост, жестоко се е излъгал в него. Накратко, само за няколко минути компанията успя да събере впечатляващата сума от две лири и шест шилинга, след което попитахме Теди Уийкс дали ще успее да се настрои достатъчно подходящо в рамките на тази сума.

— Ще се опитам — каза Теди Уийкс.

И така, без да забравяме факта, че това отлично заведение доставя кварта шампанско по осем шилинга бутилката, се уговорихме да се съберем в седем часа при Баролини.

Ако вечерята, която трябваше да помогне на Теди Уийкс да се настрои подходящо, трябваше да бъде разглеждана като светско събитие, то тя не беше твърде успешна в това отношение. Мисля, че още от самото й начало тя ни се стори дразнеща. Въпросът не се свеждаше само до факта, че той обилно се поеше с осем шилинговото шампанско на Баролини, а ние, поради липса на средства, трябваше да се задоволим с по-скромни напитки. Онова, което наистина отрови радостта от това тържество, беше удивителният ефект, който искрящото вино оказа върху Теди. Какво точно имаше в шампанското, доставяно на Баролини и предлагано от него на клиентелата, която беше достатъчно безразсъдна, за да го пие на цена осем шилинга бутилката, си оставаше тайна между неговия създател и Неговия Създател; но три чаши от напитката се оказаха достатъчни да превърнат Теди Уийкс от кротък младеж, склонен мазно да ласкае онези, от които зависи, в агресивен надут самохвалко. Той успя да се скара с всички ни. Докато хапвахме супа, той се нахвърли да критикува теориите на Виктор Биймиш за изкуството; когато поднесоха рибата, той се подиграваше на мнението на Бъртрам Фокс за бъдещето на игралното кино; а когато стигнахме до пилешкото бутче със салата от глухарче — а може да беше и от боб — по този въпрос мненията се различаваха — дяволската настойка така го беше главозамаяла, че нахалното мекотело започна да чете