— Няма значение как съм прекарал. Кой е онзи тип, дето си го замъкнал в квартирата ми?
— Червенокосият мъж?
— Боже мой! Дори и ти с твоето безгранично нахалство не би ми натресъл повече от един!
Ъкридж ме изгледа огорчено.
— Този тон не ми харесва — каза той, докато ме водеше надолу по стъпалата на Коул хоул. — Дявол да го вземе, твоето държане ме наранява, стари друже. Никога не съм си мислил, че ще имаш нещо против най-добрият ти приятел да положи глава на твоята възглавница.
— Нямам нищо против твоята глава. Но когато главите се умножат…
— Поръчай два портвайна, момко — каза Ъкридж, — и ще ти обясня всичко. През цялото време си мислех, че ще искаш да знаеш. Значи така — продължи той, когато портвайнът пристигна. — Този тип ще ми донесе цяло състояние.
— Е, а не може ли да го направи на някое друго място, а не в моята всекидневна?
— Старче, ти ме познаваш — каза Ъкридж, като отпи щедра глътка. — Енергичен, буден, прозорлив. Умът ми не знае миг покой. Винаги ми хрумват идеи —
— Кой е Тод Бингъм?
— Скъпи ми стари синко, сигурно си чувал за Тод Бингъм. Новият шампион в средна категория. Победи Алф Палмър за шампионския пояс преди няколко седмици. А този тип, един от най-богатите, които съм виждал, бил неговият мениджър. Предполагам, че взема към петдесет процента от всичко, което Тод изкарва, а знаеш какви пари дават за големите срещи в днешно време. Освен това има турнета из мюзикхоловете, филми и всичко останало. Е, не виждам причина, дори и в най-лошия случай, да не натрупам хиляди. Тази идея ми хрумна две секунди след като ми казаха кой бил този тип. А онова, което ме накара да помисля, че тук Съдбата има пръст, беше щастливата случайност, че тъкмо същата сутрин бях чул, че „Хайъсинт“ бил пристигнал.
Стори ми се, че моят приятел говори несвързано. Уморен от пътуването и огорчен от неканения гост в квартирата ми, неговият неразбираем метод на разказване ме подразни.
— Не знам за какво говориш — изръмжах аз. — Какъв е този „Хайъсинт“? Пристигнал къде?
— Я се стегни, старче — каза Ъкридж с вид на човек, който се опитва да бъде търпелив с малоумно дете. — Нали помниш „Хайъсинт“, парахода, с който предприех моето пътуване преди няколко години. Много пъти съм ти разказвал най-подробно за „Хайъсинт“. Та „Хайъсинт“ пристигна в Лондон вечерта преди да срещна онзи богат тип, а аз още на другия ден ходих до пристанището да си поговоря с момчетата. Типът, когото си заварил в квартирата си, е един от огнярите. Много свестен човек. Не приказва много, но има златно сърце. И в момента, в който ми обясниха кой бил онзи тип със скъпоценните камъни, ме осени като гръм от ясно небе идеята, че ако само успея да склоня този човек, Билсън, да се заеме сериозно с боксиране, като, разбира се, аз му бъда мениджър, състоянието ми е в кърпа вързано. Билсън е човекът, който е измислил юмручния бой.
— Личи му.
— Разкошен човек — ще го харесаш.
— И още как! Реших, че ще го харесам, още като го видях.
— Никога не си търси повод за кавга, разбираш ли — всъщност, трябва страшно много да го раздразнят, за да покаже най-доброто, на което е способен; но започне ли веднъж — божичко! Виждал съм как този тип опразни цял нар в Марсилия. Бар, претъпкан с моряци и пожарникари, всеки един способен да повали вол с един удар. Шестима бяха там и не спираха да удрят Билсън с всичката сила и охота, които притежаваха, а той просто ги изхвърли и продължи да си върши работата. Този човек е роден шамшион, момко, истински шампион. И с брадва не можеш да го повалиш, а всеки път, когато той удари някого, погребалните агенти наоколо се скупчват и започват да наддават за трупа. И най-учудващият късмет е, че той си търсеше работа на брега. Изглежда се е влюбил в една от сервитьорките от „Краун“ в Кенингтьн. Но не — каза Ъкридж, за да предотврати всякакви недоразумения — онази кривогледата. Другата, Флоси. Русокосото момиче.
— Не познавам сервитьорките от „Краун“ в Кенингтън — казах аз.
— Приятни момичета — бащински отбеляза Ъкридж. — И, както разбираш, всичко се нареди. Интересите на двама ни съвпадаха. Добрият стар Билсън не е кой знае колко интелигентен, но след около час и нещо успях да го накарам да проумее. След това съставихме и договора. Аз ще получавам петдесет процента от всички приходи като негов мениджър, ще му уреждам срещи и ще се грижа за него.
— И грижите за него включват да му подпъхваш завивката на моето канапе и да го приспиваш с песен?
— Ти продължаваш да си знаеш своето, момко, но това не е най-градивното поведение. Човек би си помислил, че сме замърсили проклетата ти стая.
— Е, трябва да признаеш, че присъствието на този бъдещ шампион в дома ми ще попретрупа малко обстановката.
— Не се тревожи за това, старче — успокоително заяви Ъкридж. — Утре се изнасяме в „Уайт харт“ в Барнс, за да започнем тренировките. Уредил съм на Билсън мач в един от предварителните кръгове в „Уандърлънд“ точно след две седмици.
— Нима? — казах аз, впечатлен от тази предприемчивост. — Как успя?
— Просто го взех с мен и го показах на управата. Те направо му наскочиха. Нали виждаш, видът на този момък говори сам за себе си. Слава Богу, всичко това се случи, когато имах скътана някоя и друга лира. Извадих голям късмет, че случайно срещнах Джордж Тапър точно когато му бяха съобщили, че ще го правят заместник-министър или нещо от сорта — не мога да си спомня подробностите, но е нещо, с което награждават тези типове от Външно министерство, когато покажат усърдие — и Тапи се раздели с една десетачка без да гъкне. Изглеждаше малко нещо замаян. Сега си мисля, че можех да му измъкна двайсетачка, ако бях запазил присъствие на духа или ми беше дошло на ума. Все пак — заяви Ъкридж с мъжествено примирение, което му правеше чест, — вече нищо не може да се направи и ще трябва да се справя с десетачка. Единственото нещо, което ме притеснява в момента, е как да нарека Билсън.
— Да, аз бих внимавал как ще наричам човек като него.
— Искам да кажа, под какво име да се бие?
— Защо не под неговото собствено?
— Родителите му, проклети да са — мрачно отговори Ъкридж, — са го кръстили Уилбърфорс. Питам те, можеш ли да си представиш как ще реагира тълпата в „Уандърлънд“, ако им представят Уилбърфорс Билсън?
— Уили Билсън — предложих аз. — Доста елегантно.
Ъкридж обмисли сериозно предложението със сбърчени вежди, както подхожда на един мениджър.
— Твърде несериозно — произнесе се най-сетне той. — Може да е подходящо за някой от категория „петел“. Не, не ми харесва. Мислех си за нещо от рода на Хикс Урагана или Ригс Скалотрошача.
— Не го прави — възпротивих се аз — или ще унищожиш кариерата му в зародиш. Няма нито един шампион с подобно измислено име. Боб Фитцимънс, Джак Джонсън, Джеймс Дж. Корбет, Джеймс Дж. Джефрис…
— Джеймс Дж. Билсън?
— Не става.
— Не мислиш ли — попита Ъкридж почти плахо, — че Уикс Риса може да свърши работа?
— Не познавам боксьор с животински прякор, който да се е бил в нещо повече от трирундова квалификационна среща.
— А какво ще кажеш за Билсън Тупалката?
— Спри дотук — казах аз. — Въпросът е решен. Билсън Тупалката е името, което ти трябва.
— Момко — каза Ъкридж, снишил глас, като се пресегна през масата и сграбчи ръката ми, — това е гениално. Направо гениално. Я поръчай още два портвайна, старче.
Направих го и двамата пихме до дъно за успеха на Тупалката.
Официалното ми запознаване с моя кръщелник се състоя, когато се върнахме на Ибъри стрийт. Колкото
