конско на Ъкридж за неговия напразно пропилян живот и да го подканя с думи, произнесени толкова силно, та се чуваха чак до другия край на улицата, да се размърда и да си намери работа, като по този начин се сдобие с достатъчно самоуважение, та да може сутрин да се гледа в огледалото без да потрепва от обида. Не че, добави Теди Уийкс с нищо непредизвикана по наше мнение наглост, какво и да е количество самоуважение би могло да помогне в случая. И след като заяви това, властно заръча още една бутилка от осем шилинга.
Ние се спогледахме плахо. Колкото и прекрасна да беше целта, към която всички се стремяхме, поведението на Теди беше трудно поносимо. Но благоразумието ни караше да понасяме мълчаливо излиянията му. Давахме си сметка, че това беше вечерта на Теди Уийкс и че трябва да му угаждаме. Виктор Биймиш кротко заяви, че Теди е изяснил доста въпроси, които дълго време не са му давали мира. Бъртрам Фокс се съгласи, че в мнението на Теди за бъдещето на игралното кино има голяма доза истина. И дори Ъкридж, чиято горделива душа беше разтърсена из основи от инсинуациите на Теди, обеща да се замисли сериозно над неговата проповед и да започне да действа по въпроса в най-скоро време.
— И добре ще направиш! — войнствено отсече Теди Уийкс, като отхапа края на една от най-добрите пури на Баролини. — И още нещо — да не съм чул повече, че отново си задигнал нечии чорапи.
— Много добре, момко — покорно отвърна Ъкридж.
— Ако на света има някой, когото да презирам — каза Теди Уийкс, насочил кръвясал поглед към виновника — а… крадец на чорапи е… знаете какво имам предвид.
Побързахме да го уверим, че знаем какво има предвид, след което той изпадна в продължителен унес, от който се отърси три четвърти час по-късно, за да заяви, че не знаел каккво смятаме да правим, но че той щял да тръгва. Казахме, че ние също си тръгваме, платихме сметката и излязохме.
Негодуванието на Теди Уийкс, когато установи, че сме го наобиколили на паважа пред ресторанта беше силно и той го изрази енергично без всякакви задръжки. Освен всичко друго, заяви той — което не беше вярно — имал репутация в Сохо, която трябвало да поддържа.
— Не се впрягай, Теди, старче — успокоително каза Ъкридж. — Просто си помислихме, че ще искаш да имашоколо себе си всички свои стари приятели, когато те сполети.
— Да ме сполети? Какво да ме сполети?
— Ами злополуката.
Теди Уийкс го изгледа кръвнишки. После настроението му изведнъж се промени и той избухна в силен и искрен смях.
— Ама че глупава идея! — извика развеселен той. — Никаква злополука няма да ме сполети. Нима сте си мислели, че сериозно смятам да си организирам злополука, а?
Това беше просто шега.
В този миг, след повторна рязка смяна на настроението, Теди изведнъж беше обзет от силна тъга. Той погали нежно ръката на Ъкридж, а по бузата му се търкулна сълза.
— Просто шега — повтори Теди. — Нали нямате нищо против тази шега, а? — умолително попита той. — Харесва ви, когато се шегувам, нали? Беше просто шега. Нито за миг не съм си помислял да си организирам злополука. Просто исках да похапна. — Свежият хумор на ситуацията отново надделя над тъгата му. — Най- смешното нещо, което съм чувал — сърдечно заяви той. — Не исках злополука, исках вечеря — добави Теди, обяснявайки какво точно е имал предвид. — Е, лека нощ на всички — весело произнесе той. И щом слезе от тротоара, стъпи върху обелка от банан и минаващият в този миг камион го връхлетя и отхвърли на цели десет метра.
— Две ребра и ръка — каза лекарят пет минути по-късно, докато ръководеше процедурата по отнасянето му. — По-внимателно с носилката.
Изминаха две седмици преди ръководството на болницата в Чаринг Крос да ни уведоми, че пациентът е в състояние да приема посетители. Последва събиране на волни пожертвования, с които бе закупена кошница плодове, а на нас с Ъкридж беше възложено от акционерите да я поднесем заедно с техните поздравления и пожелания за скорошно оздравяване.
— Здрасти! — тихо, както подобава в болнична обстановка казахме ние, когато най-сетне ни допуснаха при него.
— Заповядайте, господа, седнете — отвърна болният.
Трябва да призная, че още в този първи момент изпитах лека изненада. На Теди Уийкс не му беше присъщо да ни нарича господа. На Ъкридж, обаче, това му се стори съвсем в реда на нещата.
— Бре, бре, бре — жизнерадостно заяви той. — Как си, старче? Донесохме ти някой и друг плод.
— Справям се превъзходно — отвърна Теди Уийкс все още по онзи изискан начин, който беше накарал първите му думи да ми се сторят странни. — И бих искал да кажа, че Англия има защо да се гордее с експедитивността и пред приемчивостта на своите велики вестници. Невероятното съдържание на техните публикации, изобретателността на различните конкурси и най-вече предприемчивостта, рож ба на която е тази застрахователна схема, заслужават единствено похвала. Записахте ли това? — попита той.
С Ъкридж се спогледахме. Бяха ни казали, че Теди на практика отново е нормален, но това ни прозвуча като бълнуване.
— Дали сме записали това, старче? — внимателно попита Ькридж. Теди Уийкс доби изненадан вид.
— Вие не сте ли репортери?
— Как така репортери?
— Помислих си, че сте дошли от някой от седмичните вестници, които ми изплащат пари от застраховка, за да ме интервюирате — каза Теди Уийкс.
Двамата с Ъкридж отново се спогледахме. Този път в погледите ни се четеше смущение. Мисля, че някакво мрачно предчувствие вече беше започнало да надвисва над нас.
— Теди, стари ми друже, няма начин да не ме помниш, нали? — попита Ъкридж с тревога в гласа.
Теди Уийкс сбърчи чело в болезнен опит да се съсредоточи.
— Ами да, разбира се — най-накрая каза той. — Ти си Ъкридж, нали?
— Точно така. Ъкридж.
— Разбира се, Ъкридж.
— Да, Ъкридж. Странна работа, да ме забравиш!
— Да — каза Теди Уийкс. — Това е в резултат от шока, който получих, когато онова нещо ме помете. Предполагам, че съм получил удар по главата. Ефектът е, че паметта ми е доста колеблива. Лекарите тук са доста заинтригувани. Разправят, че случаят бил доста необичаен. Някои неща си спомням отлично, но за други паметта ми сякаш е празна.
— О, но виж какво, стари ми друже — с разтреперан глас произнесе Ъкридж. — Предполагам, не си забравил за застраховката, нали?
— О, не, за нея си спомням.
Ъкридж въздъхна с облекчение.
— Бях се абонирал за няколко седмичника — продължи Теди Уийкс. — Сега те ми изплащат застраховките.
— Да, да, старче — извика Ъкридж. — Но аз исках да се уверя, че си спомняш за Синдиката, нали?
Теди Уийкс повдигна вежди.
— Синдикат? Какъв Синдикат?
— Е, когато всички събрахме пари, за да платим абонамента за тези вестници и теглихме жребий, за да изберем кой от нас трябва да претърпи злополука и да получи парите. И тази задача се падна на теб, не помниш ли?
По лицето на Теди Уийкс се изписа изненада, при това разтърсваща изненада. Човекът беше изпълнен с възмущение.
— Определено не си спомням нищо такова — свирепо отсече той. — Не мога да си представя дори за миг, че бих се съгласил да стана участник в нещо, което според думите ти, представлява престъпен заговор за получаване на пари с измама от няколко седмичника.
— Но, момко…
— Обаче — продължи Теди Уийкс, — ако в тази история има и капчица истина, ти несъмнено разполагаш с писмени доказателства, които да я подкрепят.
Ъкридж погледна към мен. Аз погледнах към Ъкридж. Настъпи продължително мълчание.
