и голям да беше респектът ми към този мъж преди, той само засили високата ми оценка на изгледите за успеха, който го очакваше в избраната от него професия. Този път беше буден и пристъпваше тежко из стаята. Изправен, той изглеждаше още по-внушително, отколкото в легнало положение. Освен това при първата ни среща очите му бяха затворени, защото спеше. Сега те бяха отворени, зелени на цвят и с особен метален блясък. Вперени в мен, те ме накараха да изпитам чувството, че внимателно разглеждат тялото ми за подходящи за удари места. Онова, което бе предназначено за предразполагаща усмивка, ми се стори зловещо и язвително присвиване на устните. Като цяло, никога не бях срещал човек, създаден да превръща и най-свирепия надут самохвалко в убеден пацифист само с поглед, а когато си спомних разказа на Ъкридж за малката схватка в Марсилия и как половин дузина здрави и прави първокласни моряци са имали безразсъдството да влязат в схватка с този тип, бях изпълнен с патриотична гордост. В Британския търговски флот очевидно имаше свестни момчета, убеден бях аз. С корави сърца.
Вечерята след запознанството показа, че Тупалката е по-скоро човек с неизчерпаем апетит, отколкото сладкодумен събеседник. Дългите ръце му позволяваха да си взема сол, картофи, пипер и други продукти от първа необходимост без да има нужда да моли за тях. По останалите теми той изглежда нямаше мнение, което да смята достойно за разискване. Силен мълчалив мъжага.
Че има и по-нежна страна на неговия характер ми стана ясно когато, след като изпуши една от моите пури и поговори за това и онова, Ъкридж излезе по една от онези загадъчни задачи, които не го оставяха на мира нито през деня, нито през нощта и ме остави насаме с моя гост. След половинчасово мълчание, нарушавано единствено от успокояващото клокочене на лулата му, бъдещият шампион ме изгледа смразяващо и проговори.
— Бил ли си някога влюбен, мистър?
Аз бях развълнуван и поласкан. Нещо в моя вид, казах си, нещо неясно, показващо ме като човек емоционален и отзивчив, се беше понравило на този мъжага и той се канеше да излее сърцето си в съкровена изповед. Да, казах аз, много пъти съм се влюбвал. Продължих да говоря за любовта като за благородно чувство, от което нито един мъж не трябва да се срамува. Говорих дълго и разпалено.
— Р-р-р! — изръмжа Билсън Тупалката.
После, сякаш дал си сметка, че си е позволил да разговаря прекалено свободно с един почти непознат човек, той отново потъна в мълчание, което наруши чак когато стана време за лягане. Каза „Лека нощ, мистър!“ и изчезна. Това беше разочароващо. Може би разговорът ни беше смислен, но аз хранех надежда да чуя нещо по-драматично, което би могло да прерасне в покъртително повествование, озаглавено „Душата на страховития звяр“ и да бъде продадено на някой редактор за онази значителна сума, от която винаги изпитваше въпиюща нужда моята кесия.
Ъкридж и неговото протеже отпътуваха на другата сутрин към Барнс и тъй като този крайречен курорт беше встрани от обичайния ми маршрут, повече не видях Тупалката до съдбоносната вечер в „Уандърлънд“. От време на време Ъкридж се отбиваше в квартирата ми да задигне малко пури и някой и друг чифт чорапи и в тези случаи винаги говореше с огромна увереност за перспективите на своя състезател. В началото, както изглежда, имало известна трудност, дължаща се на дълбоко вкоренената идея, че пресованият тютюн за дъвчене бил задължително попълнение към тренировките. Към края на първата седмица, обаче, доводите на здравия разум надделели и той се съгласил да откаже пушенето до своя дебют. След това съгласие Ъкридж беше на мнение, че победата му е в кърпа вързана и той изглеждаше в прекрасно настроение, когато взе от мен пари назаем, за да плати пътя ни до онази станция на метрото, където се качва пътникът, желаещ да посети „Уандърлънд“ — тази Мека на бокса в Ийст Енд.
Тупалката ни беше изпреварил и когато пристигнахме, беше в съблекалнята, полугол и със зашеметяващ вид. Не бях предполагал, че е възможно някой човек да изглежда по-едър от мистър Билсън, когато беше облечен празнично за разходка по улиците, но по шорти и с боксови обувки той приличаше на по-големия си брат. Мускули, подобни на буксирните котвени въжета на някой презокеански параход, се виеха надолу по ръцете му и потръпваха край масивните му рамене. Слабоватият атлет, който излезе от стаята, когато влизахме, изглеждаше като джудже в сравнение с него.
— Това е момъкът — оповести мистър Билсън, като кимна с червенокосата си глава след тази личност.
Досетихме се какво иска да каже — че другият е неговият противник и духът на убеденост, който ни беше обзел, значително нарасна. За този юноша едва ли имаше някаква надежда за успех там, където шестима избрани представители на Търговската флота се бяха провалили.
— Мислех си за него — каза Билсън Тупалката.
Аз приех, че тази непривична словоохотливост се дължи на известна нервност, естествена за подобен момент.
— Доста дертове е имал тоз момък — каза Тупалката.
Очевидният отговор беше, че тепърва му предстои да се сдобие с още доста такива, но преди някой от двама ни да успее да отговори, един прегракнал глас обяви, че Подпийналия и Франта са приключили трирундовия си мач и рингът вече очаква нашия избраник. Ние побързахме да заемем местата си. Необходимостта да видим нашия човек в съблекалнята ни беше лишила от удоволствието да присъстваме на размяната на удари между Подпийналия и Франта, но аз останах с впечатление, че трудовият им процес трябва да е бил оживен и доста забавен, тъй като публиката беше в отлично настроение. Всички онези, които не бяха твърде заети да се тъпчат с желирани змиорки, бъбреха весело или подсвиркваха с пръсти на приятели в отдалечени части на залата. Щом мистър Билсън се качи на ринга в цялото великолепие на своята червена коса и подскачащи мускули, бъбренето прерасна в рев. Беше ясно, че „Уандърлънд“ от пръв поглед беше одобрил нашата Тупалка.
Публиката, която посещава „Уандърлънд“, е доста запозната с научната страна на боксирането. Пъргавите крака печелят нейното одобрение, а умелото извеждане на главата се посреща с многозначителни ръкопляскания. Но онова, което тя цени най-високо е силното кроше. И само един поглед към Билсън й беше достатъчен, за да разбере, че пред нея се е изправило живото олицетворение на Крошето. Те посрещнаха боксьорите с възторжен рев, след което се настаниха по местата си, за да се насладят на чистото удоволствие от наблюдението на техните ближни, които щяха да се налагат здраво и дълго.
Ревът стихна.
Погледнах притеснено към Ъкридж. Това ли беше героят от Марсилия, мъжът, който изпразваше баровете и на когото погребалните агенти се подмазваха? Неуверен беше единствената дума, която можеше да опише нашия Билсън през този първи рунд. Той побутваше леко своя противник, прегръщаше го като брат и се тътреше из ринга като безвреден плужек.
— Какво му става? — попитах аз.
— Той винаги започва бавно — каза Ъкридж, но личеше, че е разтревожен. Пръстите му нервно си играеха с копчетата на мушамата. Съдията предупреждаваше Билсън Тупалката. Говореше му нещо като разочарован баща. Хората от по-евтините места в залата разярено крещяха: „Горчиво!“. В „Уандърлънд“ цареше смразяващ хлад. Първоначалният прекрасен ентусиазъм беше спаднал и звукът на гонга, който оповести края на рунда, беше посрещнат с критично дюдюкане. Когато мистър Билсън се оттегли в своя ъгъл, отвсякъде го възнаградиха с неприкрита враждебност.
С откриването на втория рунд мачът стана доста по-оживен. Нашата Тупалка продължаваше все така бездушно да се мотае по ринга, но противникът му се беше превърнал в друг човек. По време на първия рунд той изглеждаше малко нервен и изпълнен с опасения. Беше се дьржал така, сякаш смяташе, че не е благоразумно да дразни мистър Билсън. Сега обаче това нежелание за преки действия го беше напуснало. Докато вървеше към центъра на ринга, в поведението му личеше напереност, а щом стигна там, той отправи дълъг ляв мощен удар в носа на мистър Билсън. Удари го два пъти и мистър Билсън примигна два пъти като човек, който беше получил лоши новини от дома. Момъкът с многото дертове тръгна с рамото напред и стовари десния си юмрук право в ухото на Тупалката.
Всичко беше забравено и простено. Миг преди това публика единодушно беше настроена против Билсън. Сега те също тъй единодушни бяха за него. Защото тези удари, които, личеше си, не бяха го засегнали кой знае колко физически, бяха разбудили у него спортния дух, сякаш някой беше развъртял кранчето на чешма. Те бяха пробудили в душата на мистър Билсън онази стръв за борба, която за всеобщо нещастие отсъстваше през първия рунд. За секунда, след като получи този удар по ухото, Тупалката остана
