съсредоточено блъскаше голям кожен предмет, който висеше от дървена платформа. Мениджърът му, седнал върху сандък от сапун в ъгъла, беше вперил в него любящ поглед, изпълнен със собственическо чувство.
— Здрасти, стари друже! — каза Ъкридж и стана, когато влязох. — Радвам се да те видя.
Моята поява не беше накарала мистър Билсън да преустанови заниманието си. Шумът от ударите по крушата беше толкова силен, че правеше разговора невъзможен. Ние се пренесохме в тихото убежище на бара на долния етаж, където уведомих Ъкридж за поканата на заместник-министъра.
— Ще дойда — каза Ъкридж. — Едно нещо му е хубавото на добрия стар Билсън — можеш да си сигурен, че няма да спре да тренира, ако го оставиш известно време сам. И, разбира се, той си дава сметка, че това е голямо нещо. То ще го прослави.
— Значи леля ти смята да го наеме?
— Леля ми? За какво, по дяволите, говориш? Я ела на себе си, момко.
— Когато си тръгна от квартирата ми, каза, че ще се опиташ да му намериш работа — да се грижи за канарчето на леля ти.
— О, тогава доста ми беше накипяло. Край с тази история. Поприказвах си сериозно с бедната откачалка и вече гледа сериозно на нещата. И е длъжен, дявол да го вземе, с такава прекрасна възможност пред него.
— Каква например?
— Предстои ни нещо голямо, момко, нещо дяволски голямо.
— Надявам се, че другият тип е ерген. Кой е той?
— Тод Бингъм.
— Тод Бингъм? — разрових се из паметта си аз. — Имаш предвид шампиона в средна категория?
— Точно него.
— Нали не очакваш да повярвам, че вече си уредил среща с шампион?
— Това няма да бъде точно среща. Значи, ето за какво става дума. Тод Бингъм обикаля из залите на Ийст Енд и предлага двеста лири на всеки, който издържи четири рунда с него. Рекламна история. Добрият стар Билсън ще се развихри в Шордич Импайър идната събота.
— Смяташ ли, че ще може да издържи четири рунда?
— Да издържи четири рунда! — извика Ъкридж. — Ами че той може да издържи четири рунда срещу противник, вьоръжен с тежка картечница и няколко търнокопа. Тези пари са ни в кърпа вързани, момко. А приключим ли с тази история, няма да има боксова зала в Англия, която да не пожелае да се боксираме в нея. Нямам нищо против да ти кажа под секрет, стари друже, че до една година очаквам да прибирам стотици лири седмично. Ще овършеем първо тук, знаеш, а после ще се прехвърлим в Америка и ще направим огромно състояние. Дявол да го вземе. Няма да знам как да си харча парите!
— Защо не си купиш един-два чифта чорапи? Моите вече са на привършване.
— Хайде сега, момко — укорително каза Ъкридж, — трябва ли да се дърлим? Нима сега е моментът да навираш противните си чорапи в лицето на стария си приятел? Бих искал да видя у теб по-широк мироглед.
В сряда се появих в Риджънт грил с десетина минути закъснение за вечерята, на която бях поканен от Джордж Тапър и гледката на самия Джордж, застанал гологлав на входа откъм Пикадили ме изпълни с угризения. Джордж беше най-свестният тип на света, но атмосферата във Външно министерство беше увеличила склонността му към известна дребнавост, която проявяваше още от детските си години, и той се разстройваше, ако делата му не вървяха точно по график. Мисълта, че моята неточност може да му провали вечерта, ме накара да се завтека към него пълен с извинения.
— О, ето те и теб — каза Джордж Тапър. — Слушай, твърде зле…
— Ужасно съжалявам, Джордж. Часовникът ми…
— Ъкридж! — извика Джордж Тапър и забелязах, че не аз съм причината за неговото притеснение.
— Няма ли да дойде? — попитах аз удивен. Идеята, че Ъкридж може да пропусне безплатно угощение, беше от онези, които можеха да разклатят солидните основи на света.
— Той дойде. И доведе със себе си момиче!
— Момиче!
— В розово, с руса коса.
Замислих се над този въпрос.
— Това е доста странно нещо, дори и за самия Ъкридж — казах аз, — но предполагам, че ще трябва да й поръчаш вечеря.
— Но тук е пълно с хора, които ме познават, а това момиче е толкова… толкова импозантно.
Изпитвах огромно съчувствие към него, но не виждах как може да се измъкне от положението.
— Как мислиш, бих ли могъл да кажа, че внезапно съм се разболял?
— Това няма ли да нарани чувствата на Ъкридж.
— Ще ми достави удоволствие да нараня чувствата на Ъкридж, проклет да е! — с плам заяви Джордж Тапър.
— Но това ще бъде ужасен удар за момичето, което и да е то.
Джордж Тапър въздъхна. Той беше кавалер по природа. Джордж се изпъна, сякаш се приготвяше за страховито изпитание.
— Предполагам, че нищо не мога да направя — каза той. — Хайде, влизай. Оставих ги да пият коктейли във фоайето.
Джордж не беше сгрешил, описвайки ми добавката на Ькридж към празненството като импозантна. „Крещяща“ сьщо щеше да бъде подходяща дума. Докато вървеше пред нас по пътеката на дългата зала, хванала под ръка Джордж Тапър — тя, изглежда, беше харесала Джордж — имах достагьчно добра възможност да я огледам подробно, от лачените обувки до водопада от златисторуси коси под широкополата дамска шапка. Тя имаше висок, ясен глас и разказваше на Джордж Тапър доста интимни подробности за стомашното неразположение, което напоследък измъчвало някаква нейна леля. Тя не би могла да бъде по- откровена, дори ако Джордж беше семейният й лекар. Видях как добре оформените му уши започнаха да аленеят, като небе при изгрев слънце.
Може би Ъкридж също забеляза това, защото ми се стори, че бе обзет от леко угризение на съвестта.
— Започвам да си мисля, момко — прошепна той, — че старият Тапи е малко раздразнен, че доведох Флоси с мен. Ако имаш възможност, можеш да му кажеш тихичко, че беше абсолютно наложително.
— Кое е това същество? — попитах аз.
— Разказвах ти за нея. флоси, сервитьорката от „Краун“, в Кенингтьн. Годеницата на Билсън.
Аз го изгледах смаяно.
— Да не искаш да ми кажеш, че сам си търсиш белята, флиртувайки с момичето на Билсън Тупалката?
— Нищо подобно, старче — шокиран възкликна Ъкридж. — Цялата работа е там, че се налага да й поискам една специална услуга — доста странна молба — и сметнах, че не си струва да й я сервирам ей така, на трезва глава. Първо трябва да погълне известно количество шампанско, а моите средства не стигат за шампанско. След вечерята ще я водя в „Алхамбра“. Довечера ще намина при теб и ще ти разкажа.
След това пристъпихме към вечерята, която определено не се нарежда сред най-приятните преживявания в живота ми. Бъдещата мисис Билсън бърбореше мило през цялото време, а Ъкридж й помагаше да поддържа разговора. Съсипаният вид на Джордж Тапър обаче смъкваше силно градуса на пиршеството. От време на време той се взимаше в ръце и се опитваше да изпълнява ролята си на домакин, но през повечето време изглеждаше като смазана хлебарка. Едва когато Ъкридж и неговата придружителка станаха да си вървят, настъпи всеобщо облекчение.
— Е! — заяви Джордж Тапър със сподавен глас, когато двамата се отдалечиха по пътеката между масите.
Аз запалих пура и се отпуснах покорно на стола, за да го изслушам.
Ъкридж пристигна в квартирата ми в полунощ, а очите му блещукаха със странен блясък иззад стъклата на пенснето му. Поведението му беше жизнерадостно.
— Всичко е наред — каза той.
