неподвижен, стъпил здраво на краката си и очевидно изпаднал в дълбок размисъл. После, с вид на човек, който внезапно си е спомнил за важна среща, се спусна напред. Досущ като жива мелница той се нахвърли върху момъка с дертовете. Удари го тук, цапна го там. Нанесе сериозни телесни повреди по фасадата му. Всъщност направи с него всичко, което би могъл да стори един ограничаван от боксови ръкавици. След малко момъкът с дертовете се отпусна тежко върху страничните въжета, увесил замаяно глава, а целият му вид говореше, че му се иска да зареже всичко още в този миг. Оставаше Тупалката само да му нанесе последното кроше и стотици ентусиасти, наскачали прави, му подсказваха привлекателни места за него.
Но нашият представител отново изпадна в странна нерешителност. Докато всички присъстващи в залата изглежда знаеха правилната процедура и я описваха на разгорещен цветист английски, мистър Билсън очевидно беше обзет от съмнения. Той погледна неуверено противника си, а после въпросително съдията.
Съдията, който, както по всичко личеше, беше човек с притъпена чувствителност, не прояви никаква отзивчивост. Неговият девиз очевидно беше „Направи го веднага!“ Той беше бизнесмен и искаше клиентите му да получат добра стока срещу парите си. Затова подкани мистър Билсън да си свърши работата както трябва. Накрая мистър Билсън приближи своя противник и изтегли назад дясната си ръка. След като направи това, той отново погледна през рамо към съдията.
Това беше съдбоносна грешка. Мъжът с дертовете, може и да не беше в най-добрата си форма, но като повечето хора с неговата професия беше запазил известен запас от енергия въпреки сполетелите го наскоро злополуки. Още докато мистър Билсън обръщаше глава, той протегна към пода дясната си ръка, а после с едно последно усилие я вдигна с величествен замах към челюстта на противника си. След това, докато капризната публика с внезапна промяна на симпатиите го окуражаваше, заби лявата си ръка в стомаха на мистър Билсън, право в онова място, на което се намира третото копче на жилетката на един добре облечен мъж.
От всички човешки преживявания най-неприятното е да бъдеш ударен именно на това място. Билсън Тупалката се преви като повехнало цвете, приседна бавно и се просна на пода. Лежеше кротко по гръб, разперил ръце като човек, който се носи по спокойна вода. Неговият работен ден беше приключил.
Над всеобщата гълчава от възбудени гласове на любители на спорта, които се опитваха да обяснят на съседите си как се бе случило всичко, се издигна див вопъл. Това беше гласът на Ъкридж, който оплакваше своя паднал в битката герой.
В единайсет и половина същата вечер, когато се приготвях да си лягам, една прегърбена фигура влезе в стаята ми. Аз безмълвно и съчувствено приготвих чаша скоч със сода и известно време никой от двама ни не проговори.
— Как е бедният човечец — най-сетне попитах аз.
— Нищо му няма — равнодушно отговори Ъкридж. — Оставих го да се тъпче с риба и пържени картофи на една лавка.
— Не му провървя, да го проснат по този начин.
— Не му провървяло! — прогърмя Ъкридж, като отхвърли обзелата го летаргия със сила, свидетелстваща за дълбоко душевно страдание. — Какво искаш да кажеш с това „Не му провървяло“! Това беше просто проклето твърдоглавие. Дявол да го вземе, животът е много труден! Инвестирам огромни суми в този калтак, осигурявам му луксозен живот в продължение на две седмици без да искам в отплата нищо, освен да се качи на ринга и да нокаутира противника, което би могъл да стори за две минути, ако искаше, а той ме прецаква само и единствено защото другият тип му казал, че будувал цяла нощ, за да се грижи за жена си, която си изгорила ръката във фабриката за конфитюр. Проклета сантименталност!
— Прави му чест — възразих аз.
— Да бе!
— Добрите сърца — продължих да настоявам аз — струват повече от перска корона.
— На кого, по дяволите, е притрябвал боксьор с добро сърце? Каква полза, че този тип Билсън може да нокаутира слон, след като страда от тази проклета мекушава сантименталност? Кой изобщо е чувал за сантиментален боксьор? Този дух не върши работа. Той не носи успех.
— Това, разбира се, е слабост — признах аз.
— Каква гаранция имам — продължи Ъкридж, — че ако отново вляза в огромни разходи и му уредя друг мач, той няма да се извърне и избърше предателска сълза в първия рунд, защото чул, че жената на противника му имала враснал нокът на крака?
— Можеш да му организираш срещи само срещу ергени.
— Да, и първият ерген, с когото трябва да се бие, ще го придърпа в някой ъгъл и ще му каже, че леля му е болна от магарешка кашлица и нашият глупак ще въздъхне и ще протегне брадичка да го цапнат. Човек няма право да бъде червенокос, ако не се покаже достоен за това. И все пак — замислено каза Ъкридж — виждал съм този човек — беше в някаква зала за танци в Неапол — виждал съм го да се разправя поне с единайсет италианци едновременно. Тогава обаче един от тях заби седем сантиметров нож в крака му. На него, изглежда, му трябва нещо подобно, за да го амбицира.
— Не виждам как можеш да уредиш да го пронизват с нож преди всяка среща.
— Така е — скръбно отвърна Ъкридж.
— Какво смяташ да правиш в бъдеще с него? Имаш ли някакви планове?
— Нищо определено. Последният път, когато видях леля ми, тя си търсеше компаньон, който да води кореспонденцията й и да се грижи за канарчето. Мога да се опитам да го уредя при нея.
И с ужасен безрадостен смях Стенли Федърстоунхо Ъкридж взе назаем от мен пет шилинга и се изгуби в нощта.
Следващите няколко дни не видях Ъкридж, но получих новини за него от нашия общ приятел Джордж Тапър, когото срещнах да крачи важно в приповдигнато настроение из Уайтхол.
— Слушай — каза Джордж Тапър без всякакво предисловие. Беше леко замаян и безкрайно ентусиазиран. — Назначиха ме за заместник-министър.
Стиснах ръката му. Бих го потупал по гърба, но човек не потупва по гърба държавните служители от Външно министерство в Уайтхол посред бял ден, дори да е ходил заедно с тях на училище.
— Поздравления — казах аз. — Няма друг, когото с по-голяма радост бих приветствал на поста заместник-министър. Чух нещо подобно от Ъкридж.
— О, да, спомням си, че му казах, че има възможност да ме назначат. Добрият стар Ъкридж! Срещнах го преди малко и му съобщих новината. Много се зарадва.
— Колко ти изкрънка?
— Ъ? О, само пет лири. До събота. Дотогава очаква да се сдобие с доста пари.
— Да помниш случай, когато Ъкридж не е очаквал да се сдобие в най-скоро време с много пари?
— Искам двамата с Ъкридж да дойдете и да вечерята с мен, за да го отпразнуваме. Какво ще кажеш за сряда?
— Чудесно.
— Е, тогава в седем и половина в Риджънт грил. Ще кажеш ли на Ъкридж?
— Не знам къде е. Не съм го виждал близо седмица. Той каза ли ти къде се подвизава?
— На някакво място в Барнс. Как се казваше?
— „Уайтхарт“?
— Точно така.
— Кажи ми — попитах го аз, — как ти се стори? Радостен?
— Много. Защо?
— Последния път, когато го видях, мислеше да зареже всичко. Беше претърпял неуспех.
Веднага след като обядвах, поех към „Уайтхарт“. Фактът, че Ъкридж все още се намираше в този хотел и си беше възвърнал обичайния слънчев поглед към живота очевидно показваше, че облаците, надвиснали над бъдещето на мистър Билсън, се бяха разсеяли и че той все още се боксираше. Че това е така, ми стана ясно веднага щом пристигнах. След като попитах за моя стар приятел, аз бях насочен към една от стаите на горния етаж, откъдето се разнасяха странни приглушени звуци от блъскане. Когато отворих вратата, установих, че източник на необичайния шум е мистър Билсън. Облечен в спортен панталон и фланелка, той
