Чутото изобщо не ме зарадва. Както вече обясних, срещата, за която той говореше, бе изпълнена за мен с всяческа неловкост и аз предпочитах да оставя мъртвото минало да погребва своите покойници (Точният цитат е от Евангелието на Матей, VIII,22 и гласи: „Нека мъртвите погребват своите мъртъвци“. — Б. пр.), както рекъл не помня вече кой. Ако ви припомня, че към нейния завършек той напираше да ме халоса със зулуския си боздуган, вероятно ще разберете, че тя не бе изцяло пропита от дух на сърдечно разбирателство.
— Едно нещо си спомням със сигурност — продължи той. — Вие бяхте страшно запален по ръгби, което е страстта на моя живот, и аз ви споменах, че селският ни отбор е в добра форма и подава големи надежди. А напоследък имах и невероятния късмет да се сдобия с нов викарий, един юначага на име Пинкър, който е бил национален нападател. Играл е четири години за Оксфорд и е печелил всички купи. Направо възроди отбора, освен дето съчинява отлични проповеди.
Нищо не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от тези ласкави отзиви за моя стар приятел Смрадльо Пинкър и ако над главите ни не витаеше мрачната сянка на котката, можех дори да се насладя на нашата малка раздумка. Защото, както често бива при африканските пътешественици, Планк беше развлекателен събеседник и сподели много неизвестни за мен данни за мухата цеце и ми даде ценни наставления какви мерки да предприема, ако ме нападне разярен носорог. Но по средата на една от най- интересните истории — тъкмо беше стигнал дотам, където туземците му изглеждали дружелюбни и затова решил да остане за през нощта — той рязко замлъкна, наклони глава и рече:
— Какво беше това?
Аз, естествено, също го бях чул, но оставах невъзмутим.
— Какво беше кое? — запитах.
— Чух котка.
Без да снемам маската от лице, нададох лек кикот.
— А, трябва да е Джийвс, моят прислужник. Той имитира котки.
— Имитира котки?
— Да, носи му мимолетна наслада.
— И предполагам доста забавлява момчетата в кръчмата тъкмо преди затваряне, когато всеки се е наквасил до козирката. Навремето и аз имах един туземен носач, който умееше да имитира брачния зов на мъжка пума.
— Наистина?
— И то толкова добре, че дори женските пуми се връзваха. Прииждаха край лагерния огън на тълпи и направо брадясваха, щом разберат, че е само някакъв си туземен носач. Той беше същият, за когото ви казах, че се наложи да го погребем преди залез-слънце. Което ми напомни да ви питам: как са вашите петна?
— Напълно изчезнаха.
— Това не винаги е добър знак. Понякога инфекцията задълбава навътре и се смесва с кръвообращението.
— Доктор Мъргатройд очакваше да изчезнат.
— Е, той знае най-добре.
— Аз имам голямо доверие в него.
— Аз също, въпреки тия негови мустаци. — Той помълча малко и добави през смях: — Чудно нещо как хвърчи времето.
— Много чудно, наистина — потвърдих аз.
— Старият Джими Мъргатройд. Никога не бихте повярвали, като го погледнете сега, че като момче бе най-доброто ляво крило, което някога сме имали в Хейлибъри (Привилегировано мъжко средно училище в графство Хартфордшир, основано през 1862 г. — Б. пр.). Бърз като мълния и цар на двойните подавания. Благодарение на него спечелихме срещу Бедфорд и Тонбридж. Отбеляза по два трая (Трай в ръгбито — поставяне на топката зад гол линията на противника, което носи три точки. — Б. пр. ) на мач!
Макар да нямах и понятие за какво говори, аз казах: „Наистина?“, той отвърна: „Абсолютно“ и мисля, че щяхме да побъбрим още доста за момчето Е. Джимпсън Мъргатройд, ако в този миг котката не бе излязла отново в ефир, променяйки радикално темата.
— Чуйте само! Бих се заклел в дръжката на туземния ми боздуган, че е котка! Тоя ваш прислужник наистина я докарва като жива.
— Дългогодишна практика.
— Дар Божи, бих казал. Такива добри подражатели на животни не се срещат под път и над път. Аз например така и не попаднах на втори носач като оня с пумата. Сума ти народ може да имитира що-годе сносна кукумявка, но това е съвсем различно. Добре, че Кук не е тук да го чуе.
— В какъв смисъл?
— Ами той веднага ще си въобрази, че това е неговата котка и ще обърне къщата с главата надолу, за да я намери. Хич няма и да повярва, че е просто вашият прислужник, който упражнява изкуството си. Разбирате ли, една негова много ценна котка сякаш потъна вдън земя и той е убеден, че в изчезването й имат пръст съпернически интереси. Дори спомена, че ще прибегне до помощта на Скотланд Ярд. Но аз вече трябва да тръгвам. Отбих се само за да ви зарадвам със забележителното възвръщане на паметта ми. Всичко лека-полека изплува. Не е далеч мигът, когато ще си спомня защо мислех, че името ви започва с Ал. Дали не би могло да е ваш прякор, да речем?
— Не допускам.
— И не е съкратено от „Алка-Селцер“ или нещо подобно? Но няма защо да се измъчваме сега. Рано или късно ще се сетя. Ще се сетя!
Нямах представа защо си е набил в главата, че името ми започва с Ал, но това бе дребен въпрос, тъй че не се разпрострях върху него. Веднага щом вратата се хлопна зад гърба му, аз повиках Джийвс на спешно съвещание.
Той влезе, разсипвайки се в извинения. Явно имаше усещането, че е подложил динена кора на младия господар.
— Боя се, че ще ме сметнете за нехаен, сър, но не намерих за възможно да заглуша докрай виковете на животното. Вярвам, че не са били чути от вашия посетител.
— Напротив, бяха, и посетителят беше не друг, а майор Планк, от когото ти тъй изкусно ме отърва преди време в Тотли-на-Хълма. Той е тясно приближен на татенцето Кук и смея да твърдя, че когато нахълта при мен, си изкарах акъла не по-малко от Макбет, когато призракът му се натресе посред вечеря.
— Сцената ми е добре позната, сър. „Не люшкай тез кървави къдрици пред моите очи,“ казва той.
— И напълно го разбирам. Та значи Планк чу ония вопли.
— Извънмерно съжалявам, сър.
— Вината не е у теб. Котките са си котки. Отпърво се стъписах, подобно на Макбет, но запазих само обладание. Казах му, че ти си котешки имитатор, който се шлифова чрез практика.
— Крайно находчиво, сър.
— Така е.
— Джентълменът остана ли удовлетворен?
— Тъй ми се стори. Но какво ще правим с Кук?
— Моля, сър?
— Безпокои ме, че е възможно татко Кук да не клъвне на тая история и да дотърчи тук да претърсва къщата. И като казвам възможно, разбирай сигурно. Постави се на негово място. Той ме хваща в Егсфорд Корт с котката в ръце. Научава, че съм канен на обяд в Егсфорд Хол. „Охо! — казва си тогава, — да пукна, ако тоя не е от бандата на Брискоу.“ Е, мислиш ли, че когато Планк се върне и му каже как ние тук имитираме котки, той ще се върже? Съмнявам се, Джийвс. Ще бъде пред вратата ми в рамките до десет минути, вероятно съпроводен от целокупната местна полиция.
Едно леко сбръчкване на носа му показа, че безпощадната ми логика е дала резултат. Нищо на света не можеше да накара Джийвс да каже: „Сега я втасахме!“, но несъмнено това бе фразата, която щеше да изскочи от устните му, ако той не я бе спрял насред път. Коментарът му към моите obiter dicta (Неща, казани между другото. (Лат.) — Б. пр.) бе кратък и по същество.
— Трябва да действаме, сър.
