вероучение, беше: „Какво знаете за глухата пепелянка?“ и моето владеене на Светото писание ми позволи безпогрешно да отговоря, че тя си запушила ушите, за да не чува гласа на заклинател (Псалми, LVIII, 4. — Б. пр.), та ако ще той да си заклина, докато пяна му излезе от устата. След своето събеседване с Хърбърт Греъм аз вече знаех какво му е било на този заклинател и ако можех да обменя мнения с него, сигурен съм, че единодушно щяхме да стигнем до заключението, че колкото по-малко глухи пепелянки срещаме за в бъдеще, толкова по-добре.
Никой не би могъл да заклина по-изкусно от мен, докато убеждавах Хърбърт Греъм да не ме кожодерства, и никой не би могъл да си затъква ушите по-здраво от тази пепелянка. Явно понятието „взаимни отстъпки“ му беше напълно непознато, защото не мръдна и на милиметър по посока на разумния компромис. Трийсет и пет лири суха пара! Направо чудовищно. Но ето какво се получава, когато си натясно, а другият държи всички козове.
Пазаренето е изтощителна работа, тъй че след потеглянето на Греъм с котка под мишница един изплезил език Бъртрам Устър седна да прелиства разсеяно встъпителните страници на романа „По заповед на руския цар“. Бях прочел точно толкова, колкото да съжаля, задето вместо него не бях взел „Тайната на черния файтон“, когато телефонът иззвъня.
Както се опасявах, беше леля Далия. Давах си сметка, естествено, че рано или късно стълкновението с прародителката е неизбежно, но щях да го понеса по-добре, ако беше поизчакало. В моето изцедено състояние бях твърде лесна плячка за всяка леля. Мъж, сгодил се току-що за момиче, само видът на което му причинява колики, и изплюл трийсет и пет от най-хубавите лири на бракониер-кръволок и още два пенса за калпава книга от селската библиотека, рядко бива в разцвета на спортната си форма.
Тя, от своя страна, бидейки в блажено неведение, че й предстои да понесе къч, който ще я разтърси до най-интимните части на облеклото й, беше самата ведра лъчезарност.
— Здрасти, тъпчо — рече. — Нещо ново по кината?
— Какво, какво, къде? — отвърнах, недоразбрал.
— Котката, питам. Донесоха ли я вече?
— Да.
— Гушпал ли си я в момента?
Разбрах, че часът е ударил. Колкото и да ми се подкосяваха краката, трябваше да разкрия страшната истина. Поех си дълбоко дъх. Намирах известна немощна утеха в знанието, че леля ми е чак на другия край на жицата, на миля и половина от мен. Никога не се знае как ще постъпи една леля в непосредствена близост. Историята познава случаи от момчешките ми дни, когато много по-незначителни поводи са я карали да ме малтретира болезнено с открита длан в областта на тила.
— Не — казах, — вече я няма.
— Няма ли я? Как така я няма?
— Били Греъм я отнесе обратно.
— Отнесъл я е обратно?
— Да, в Егсфорд Корт. Аз му наредих.
— Ти си му наредил?
— Да. Виждаш ли…
Това зачеркна за значителен период от време моето участие в диалога, тъй като тя се разрази в стихийна тирада с цялата чичкова червенотиквеничковщина, която бях очаквал. Думите й, след успешно разшифроване, гласяха средното:
— Господи, помилуй! Ангели и свети угодници! Боже, дай ум всекиму, та белким има малко и за моя племенник! Той да ти донесе котката на крака и ти в пълно съзнание и преднамерено да я върнеш от вратата си, макар да знаеш какво означава тя за мен. Да ме опропастиш така! Да ме отритнеш в час на вопиюща нужда! Да озлочестиш белите ми коси чак до гроба! И това след всичко, което съм сторила за теб, жалък, неблагодарен червей. Помниш ли как съм ти разправяла, че още като безпомощно сукалче с вид, дължа да спомена, на недоварено яйце, си беше глътнал веднъж биберона и ако не бях аз да ти го извадя от гърлото, щяхме да те целуваме студен? Е, тежко ти, ако си глътнеш биберона сега, защото аз няма да си мръдна и малкия пръст! Ами когато имаше дребна шарка и аз жертвах часове от ценното си време, за да играя с теб на бълхи (Игра с малки пулове, които се притискат откъм ръба, с цел да подскочат в купа или чаша, поставена по средата на масата. — Б. пр.), като те оставях да ме биеш по най-безогледен начин?
Можех да оспоря това. Моите победи се дължаха изцяло на собствената ми сръчност. Напоследък не играя често на бълхи, но в онези далечни дни бях истински факир. Тъй или иначе, не го споменах, защото не исках да прекъсвам буйния поток на чичковата й червенотиквеничковщина.
— Ами когато беше в онова твое частно училище и аз с цената на непосилни разходи ти изпращах колети с храна, защото ти се оплакваше, че те морели от глад? А забрави ли как, че когато постъпи в Оксфорд…
— Лельо, млъкни — извиках, трогнат дълбоко от тези спомени за малолетния Устър. — Ще ми разбиеш сърцето.
— Ти нямаш сърце. Ако имаше, не би пропъдил на снега бедното беззащитно животно. Всичко, което поисках от теб, бе да му предоставиш едно легло в стаята за гости за няколко дни и тъй да решиш с един замах финансовите ми проблеми, но ти ми отказа тази нищожна услуга, която нямаше да ти струва нищо освен два-три шилинга за мляко и риба. Какво стана, питам се аз, с някогашните племенници, за които волята на леля им беше закон? Очевидно вече не ги правят в наши дни.
След тези думи Природата взе своята дан. Тя трябваше да млъкне, за да си поеме дъх, и аз получих възможност да вмъкна нещо.
— Скъпа прародителко — рекох, — ти си жертва на погрешна не-знам-си-какво.
— Моля?
— Нали разбираш — онова, на което хората стават жертва. На върха на езика ми е. Започва с ин… А, да, сетих се, погрешна интерпретация. Твоят поглед върху отношението ми към въпросната котка е тотално кривоглед. Аз прецених, че извършената от теб кражба с взлом е петно върху гордия герб на Устърови, но при все това, макар и неохотно, щях да й предоставя постеля и храна, ако не беше Планк.
— Планк?
— Майор Планк, пътешественикът.
— Той пък какво общо има?
— Всичко. Ти вероятно си чувала за майор Планк?
— Не съм.
— Е, той е от ония, които имат туземни носачи и прочие, след което се юрват да изследват дивите пустоши. Кой беше онзи, дето срещнал в саваните на Африка другия, и предположил, че той е доктор? (Бърти има предвид известен анекдот, с който самите англичани обичат да илюстрират прословутата си сдържаност. Прочутият изследовател на Африка доктор Дейвид Ливингстън (открил между другото водопада Виктория през 1855 г.) дълго време не се обаждал в Англия и бил обявен за безследно изчезнал. Тогава на втора експедиция потегля да го дири изследователят Станли, който след дълги месеци на опасни премеждия и сблъсъци с човекоядци племена най-сетне съзира в африканските дебри бял човек и се обръща към него със следните думи: „Доктор Ливингстън, предполагам?“ — Б. ред. ) Планк се занимава, или поне се е занимавал, със същото.
По жицата долетя сумтене, което едва не я разтопи.
— Бърти — рече прародителката, вече натоварила на борда достатъчен запас въздух, — злощастното обстоятелство, че не си ми подръка, ме възпрепятства, но ако ми беше, щях да ти отвъртя такъв тупаник, че да ти държи влага до идния Великден. Защо не ми разкажеш с думи прости какво ти мъчи мижавия мозък?
— Говоря за майор Планк. И онова, което се опитвам да ти разясня е, че Планк, макар и изследовател, понастоящем не изследва, а е отседнал при Кук в Егсфорд Корт.
— Е, и?
— Е, и той ми цъфна на прага малко след като Били Греъм достави стоката. Тя и Джийвс тъкмо бяха отишли в кухнята да сръбнат по едно за сливиците, но тя взе, че се размяучи и Планк, естествено, я чу. Няма нужда да ти описвам последствията. Планк се връща при Кук, казва му, че из покоите на Устър се разнасят котешки серенади, при което Кук, бездруго бъкащ от подозрения след печалната ни среща,
