цъфнал и вързал. На моя фон може да се кичи с гирлянди и да пее „Алилуя“.
— Изпълвате ме с тревога, сър.
— Ще те изпълня и още как, и при това още нищо не си чул. Като начало ще те уведомя, че госпожица Кук, за която съм сгоден, е дама, към която питая всяческо уважение и респект, но по известни въпроси… как да се изразя?
— Възгледите ви се разминават, сър?
— Именно. И за нещастие тъкмо тези въпроси явяват не помня вече какво на цялостната ми жизнена политика. Какво имаха политиките, Джийвс?
— Допускам, че терминът, който търсите, би могъл да бъде „крайъгълен камък“, сър.
— Благодаря ти, Джийвс. И тъй, тя не одобрява куп неща, които се явяват крайъгълни камъни на моята политика. Един брак с нея неминуемо би означавал, че ще трябва да ги зачеркна от своя живот, защото тя има стоманена воля и не ще се затрудни да накара евентуалния си съпруг да скача през обръчи и да балансира бучки захар на носа си. Схващаш ли какво имам предвид?
— Да, сър. Образността е твърде колоритна.
— Коктейлите например се изключват напълно. Тя твърди, че вредели на черния дроб. Забелязваш ли между другото повсеместния упадък на нравите? В дните на добрата кралица Виктория никое момиче не би си помислило дори да спомене за черни дробове в смесена компания. (В края на миналия век, когато е царувала кралица Виктория, благоприличието е било издигнато в култ до такава степен, че например думата крак не бивало да се споменава в смесена компания, за да не навява на сексуални мисли, и от същите съображения краката на роялите са били скривани със специални драперии. — Б. пр.)
— Много вярно, сър. Франкският император Лотар, живял през деветия век след Христа, твърди, че времената се менят и ние се меним заедно с тях, или както се е изразявал той, nos et mutamar in illis.
— И това, имай предвид, не е най-лошото.
— Ужасявате ме, сър.
— В краен случай все някак ще мина без коктейли. Това ще е агония, но един Устър може да страда със стиснати зъби. Но тя казва, че трябва да се откажа и от пушенето.
— Наистина, крайно немилостив удар от нейна страна, сър.
— Да се откажа от пушенето, Джийвс!
— Да, сър. Забелязвате тръпките, които ме побиват.
— Цялата неприятност идва оттам, че госпожицата се намира под силното влияние на свой приятел с ексцентричното име Толстой. Не го познавам, слава Богу, защото явно няма да ми допадне и ако питаш мен, не е съвсем редовен. Няма да повярваш, Джийвс, но според него нямало нужда да пуши, тъй като същото удоволствие можело да се извлече и като си въртиш палците! Магарето му с магаре. Представи си само лъскава вечеря в обществото — от ония, на които „се поканвате да носите ордените и отличията си“. Кралският тост е изпит и силни мъже облизват устни при мисълта за кутията с пури, когато церемониалмайсторът обявява: „Джентълмени, можете да започнете да въртите палците си.“ Не ми казвай, че няма да се възцари безпрогледна скръб. Да си чувал някога за тоя Толстой?
— О, да, сър. Той беше прочут руски писател.
— Руски значи? Трябваше да се досетя. И на всичкото отгоре писател. Случайно да е написал „По заповед на руския цар?“
— Доколкото ми е известно, не, сър.
— Помислих, че може да е използвал псевдоним. Защо казваш „беше“? Не е ли вече между нас?
— Не, сър. Почина преди години.
— Така му се пада. Да си въртиш палците! Щях да избухна в смях, ако тя не ми беше казала, че не трябва да се смея, защото друго нейно приятелче, някой си Честърфилд, никога не го правел. Е, може да не се притеснява. Както са тръгнали нещата, няма да имам много поводи за смях. Защото все още не съм споменал основната пречка за този брачен съюз. Не си вади прибързания извод, че имам предвид включения в пакета на сделката татко Кук. Съгласен съм, че той е напълно достатъчен, за да помрачи всеки хоризонт, но това, което терзае ума ми, е мисълта за Орло Портър.
— А, да, сър.
Отправих му суров взор.
— Ако не можеш да кажеш нещо по-уместно, Джийвс, предпочитам да мълчиш.
— Много добре, сър.
— Мисълта, както казах, за Орло Портър. Вече сме засягали темата за неговата ревност, сприхавия му нрав и яките жилести ръце. Едно просто подозрение, че съм натрапил противната си компания, както той се изрази, на госпожица Кук, бе достатъчно, за да го накара да ме заплаши с изкормване. Какво ли ще направи, щом разбере, че съм сгоден за нея?
— Положително, сър, след като дамата тъй недвусмислено го отхвърля като кандидат, той не би могъл да ви вини, задето…
— Съм заел овакантеното място? Как ли пък не. Той моментално ще реши, че тъкмо аз съм я убедил да му скъса квитанцията. „Тоя Устър е стара змия в тревата — ще си рече, — а всички знаем с какво се занимават змиите в тревата.“ Не, трябва да пипаме със сатанинска хитрост и да измислим начин да му изтръгнем зъбките. В противен случай не бих оценил вътрешностите си и на пукнат грош.
Тъкмо се канех да го запитам дали още пази онази гумена палка, която преди няколко месеца бе конфискувал от Бонзо, сина на леля Далия. Бонзо я бе закупил за употреба върху свой ненавистен съученик и тогава всички единодушно преценихме, че ще е по-добре да се движи без нея. Това несъмнено бе тъкмо средството, от което се нуждаех, за да облекча напрежението около Орло Портър. С подобно оръжие в ръка можех да се изправя пред него с нетрепващо лице. Но преди да отворя уста, откъм коридора се разнесе телефонен звън.
— Бъди така добър да се обадиш, Джийвс, и да кажеш, че съм излязъл на хубава разходка, следвайки препоръките на моя лекар. По всяка вероятност е леля Далия, а макар в края на неотдавнашната ни беседа да беше разположена търпимо, при нея никога не се знае колко дълго ще траят търпимите разположения.
— Много добре, сър.
— Знаеш какви са жените.
— Знам, действително, сър.
— Особено лелите.
— Да, сър. Моята леля например…
— Ще поговорим за нея някой друг път.
— Когато желаете, сър.
Помня как Джийвс веднъж каза за моя приятел Катсмит Потър-Пърбрайт, когато аутсайдерът, на който той бе заложил, победи с една муцуна само за да бъде след това дисквалифициран поради някакво нарушение на правилника от страна на жокея, меланхолията го е белязала със своя черен знак (Джийвс е цитирал английския поет Томас Грей (1716–1771) и по-конкретно неговата „Елегия в църковни гробища“. — Б. пр.). Същото можеше да се каже сега и за мен, докато седях и правех печалните си равносметки в очакване Джийвс да се върне и да ми съобщи в кое допълнително отношение според леля ми не се покривам с нейния идеал за племенник.
— Какво каза тя? — запитах, когато той се появи.
— Не беше госпожа Травърс, сър. Беше господин Портър.
Изпитах дълбока признателност, задето го бях накарал да се обади вместо мен.
— Е, добре, какво каза той? — осведомих се, макар че в общи линии да можех да отгатна.
— За съжаление не е по силите ми да ви предам разговора дословно, сър. В началото репликите на джентълмена не бяха, строго погледнато, членоразделни. Той явно се намираше под впечатлението, че разговаря лично с вас и възбудата се отразяваше върху чистотата на дикцията му. Осведомих го за своята самоличност, при което скоростта на изказа му значително спадна и аз вече можех да следвам потока на мисълта му. Той ми предаде няколко съобщения за вас.
— Съобщения?
— Да, сър, включващи онова, което възнамерява да ви стори при вашата следваща среща. Забележките му в по-голямата си част бяха от грубо хирургично естество и много от намеренията, които