обрисува, биха били изключително трудно изпълними. Като пример мога да приведа заплахата да ви откъсне главата и да ви накара да я изядете.
— Той е казал това?
— Редом с множество други намерения, издържани повече или по-малко в същия дух. Но вие не бива да храните безпокойство, сър.
Стрелите и камъните на свирепата съдба, както ги беше нарекъл някой (Шекспир чрез Хамлет. — Б. пр.), ме бяха сломили дотам, че не можах дори да надам невесел смях, нито да отвърна със саркастично „Щом казваш“. Само зарових лице в шепи, а той продължи:
— Преди да напусна стаята, вие твърде уместно се изразихте за необходимостта да се изтръгнат зъбите на змията в тревата или по-точно на господин Портър. Удоволствие е за мен да ви съобщя, че постигнах в това успех.
Реших, че не съм чул добре, та го накарах да повтори изумителното си твърдение. Той го направи и аз се опулих изумен. Друг на мое място вероятно би свикнал досега да го вижда как вади зайци от цилиндъра си с едно движение на китката и решава мълниеносно проблеми, устояли на усилията на най-бляскави умове, но на мен винаги ми идва като за пръв път, оставяйки ме без дъх и карайки очните ми ябълки да се въртят неукротимо в родните гнезда.
После прозрях какво трябва да се крие зад уверената непринуденост на неговите думи.
— Значи и ти си се сетил за палката? — попитах.
— Моля, сър?
— И тя в момента е у теб.
— Не съм сигурен, че напълно ви разбирам, сър.
— Помислих си, че още пазиш онази палка, която отне от Бонзо, и сега ще ми я дадеш, за да не съм с голи ръце, когато Портър направи своя скок.
— О, не, сър. Инструментът, за който говорите, е сред моите вещи в лондонското ни жилище.
— Тогава как, за Бога, си му изтръгнал зъбите?
— Като му припомних за застраховката срещу злополука, която сте си извадили при него, и привлякох вниманието му върху неизбежното раздразнение на работодателите му в случай, че именно той стане причина да се изръсят с крупна сума пари. Не беше много трудно да убедя господина в дълбоката погрешност на всяко агресивно действие от негова страна.
Повторно се озверих. Неговата изобретателност и находчивост ме оставиха бездиханен.
— Джийвс — рекох, — твоята изобретателност и находчивост ми спряха дъха. Портър е оставен с пръст в уста.
— Да, сър.
— Освен ако не предпочиташ „изигран“.
— Намирам, че „оставен с пръст в уста“ му приляга по-добре, сър.
— А колкото до зъбите, може направо да си поръчва изкуствено чене.
— Да, сър, но не бива да забравяме, че отстраняването на господин Портър като заплаха е само половин спечелена битка. Не знам как да пристъпя към един деликатен проблем…
— Пристъпвай, Джийвс, не бой се.
— Доколкото разбирам, съдейки отчасти по това, което казахте, и отчасти по това как го казахте, идеята за един брак с госпожица Кук, с оглед на нейните планове за вашето бъдеще, не ви допада изцяло. Ето защо ми хрумна, че много неприятности биха могли да се спестят при едно повторно сближаване между господин Портър и въпросната дама.
— Наистина е така. Но…
— Искате да кажете, сър, че по ваше мнение разривът помежду им е твърде сериозен?
— А не е ли?
— Мисля, че не е.
— Твоето подробно описание на схватката помежду им ме остави с впечатлението, че са си разделили куклите и парцалките доста окончателно. Забрави ли „жалкия мухльо“?
— Безпогрешно поставихте пръст върху проблема, сър. Госпожица Кук приложи тези епитети към господин Портър заради неговия отказ да се изправи пред баща й и да поиска своите пари, на които последният е попечител.
— По твоите думи той е казал, че ще се изправи пред него само когато цъфнат налъмите.
— Но след вашия годеж с жената, която той обича, ситуацията коренно се измени. За да си възвърне чувствата на госпожица Кук, той е готов да се изправи пред опасности, които преди са го карали да подвива опашка.
Схващах накъде бие, но според мен нещо куцаше. Аз все тъй виждах Орло с подвита опашка.
— Още повече, сър, ако вие отидете при господин Портър и му изтъкнете, че усилията му биха се увенчали с по-голям успех, ако подходи към господин Кук в момент непосредствено след вечеря. Един размекнат от добрата храна джентълмен е като правило по-сговорчив от онзи, който тепърва очаква да му я поднесат, а както разбрах от разговора си с господин Портър, тъкмо такъв е бил случаят с господин Кук при последната им делова среща.
Подскочих видимо. Думите му ме бяха наелектризирали.
— Джийвс — рекох, — в това нещо има хляб.
— Тъй смятам и аз, сър.
— Веднага отивам да се видя с Орло. Той вероятно кисне в „Гъската и скакалецът“ и дави мъката си в джин и тоник. И позволи ми да ти кажа още веднъж, че нямаш равен на тая земя. Ти върна светлината в моя ден. Бих искал да мога да сторя нещо, с което да ти се отплатя.
— Можете, сър.
— Искай и ще го получиш, Джийвс, ако ще да е и половината ми кралство.
— Ще ви бъда извънредно признателен, сър, ако ми позволите да пренощувам у своята леля.
— Искаш да отидеш чак в Ливърпул? Това е доста път.
— Не, сър. Леля ми се е върнала тази сутрин и сега е в своя дом в селото.
— Тогава върви при нея, Джийвс, и нека небесна благодат се спусне над дългочаканата ви среща.
— Много ви благодаря, сър. В случай че се нуждаете от услугите ми, адресът е: Балморъл, Мейфкинг Роуд, госпожа П. Б. Пигът.
— О, значи тя не е Джийвс по фамилия?
— Не, сър.
След което той избледня по краищата и се дематериализира, за да се появи миг по-късно отново с информацията, че господин Греъм е в кухнята и би искал да размени няколко думи с мен. В първия момент името не ми говореше нищо, което само иде да покаже пагубното въздействие на непосилния ритъм на живот в Мейдън Егсфорд върху душевните ми сили. Сетне паметта се върна на своя престол и аз изпитах такова нетърпение да видя господин Греъм, с каквото явно и той очакваше да види мен. Изпълнен от светло упование в неговите способности като възвръщач на котки, аз бях далеч от мисълта, че може да се е провалил в мисията си, но, естествено, желаех час по-скоро да науча подробностите.
— В кухнята, казваш?
— Да, сър.
— Давай го по-скоро тук. Няма друг, на когото с по-голяма охота бих предоставил аудиенция.
И малко преди часовникът да удари шест, този рядко надарен мъж се яви пред мен.
Както и преди, бях поразен от невероятно порядъчния му изглед. Съдейки по външността му, никой заек или фазан не би следвало да изпитва и най-леки опасения в негово присъствие и човек с лекота можеше да си го представи като непоклатим стълб на черковния хор по време на света литургия. А неговото тихо „Добър вечер, сър“ бе истинска наслада за ухото.
— Добър вечер — отвърнах на свой ред аз. — Е, успешно ли се справихте? Котката, вярвам, е отново край старото си домашното огнище?
Погледът му помръкна, сякаш бях извадил на бял свят някаква тайна скръб.
— Виждате ли, сър, и да и не.
— Как така и да и не?
— Отговорът на първия от вашите въпроси е утвърдителен. Аз действително се справих успешно. Но за
