— Да, Джийвс, ножът опря до кокала. Не се ли породи у теб желание да върнеш тази котка на първоизточника?
— Не, сър. Не ми подобава да връщам котки, но ако позволите да направя едно предложение?
— Говори, целият съм слух.
— Защо да не поверим задачата в ръцете на Греъм?
— Но разбира се! Как не се сетих за това.
— Той е бракониер с установена репутация, а тъкмо един квалифициран бракониер ни е необходим понастоящем.
— Досещам се какво имаш предвид. Неговият богат опит му позволява да снове наоколо, без нито съчка да изпука под нозете му, а това е първото и необходимо условие, когато връщаш котки.
— Именно, сър. С ваше позволение ще отскоча незабавно до „Гъската и скакалецът“ да му предам, че желаете да го видите.
— Върви, Джийвс — отвърнах и само няколко минути по-късно се озовах на четири очи с Хърбърт (Били) Греъм.
Онова, което ме впечатли при първия бегъл оглед на моя гост, бе излъчващата се от него порядъчност. Винаги бях предполагал, че бракониерите са престъпни типове, облечени в онова, което са могли да заемат от най-близкото плашило и бръснещи се веднъж в седмицата. Той, тъкмо напротив, носеше идеално прилепнал костюм от туид и бе избръснат до синьо. Очите му бяха сини и открити, а косата леко посребрена. Човек среща министри от кабинета с далеч по-неизискан вид. Съдейки по външността му, той спокойно можеше да пее в църковния хор на Брискоу я както по-късно разбрах, той действително се изявявал там, бидейки притежател на мелодичен тенор, особено подходящ за химните и за ония откъси от молебена, където се разправя за окаяния грешник.
По ръст и водоизместимост той се доближаваше до Фред Астер, и имаше онази гъвкавост, която се явява незаменим актив в поприще като неговото. Можех лесно да си го представя как прехвръква безшумно из шубраците с чифт зайци под мишница, винаги на два скока пред мъчещите се да го сгащят лесничеи. Едва сега оцених цялата мъдрост в предложението на Джийвс да поверя нему деликатната мисия, която си бях наумил. Когато работата опре до връщане на похитени котки в законните им обители, човек има нужда от тесен специалист. И аз виждах, че там, където Уинстън Чърчил или Лойд Джордж биха се провалили, Хърбърт Греъм ще успее.
— Добър ден, сър — рече той. — Искали сте среща с мен?
Минах направо към същината. Сега не беше време за хънкане и още по-малко за мънкане.
— Става дума за оная котка.
— Аз я доставих съгласно инструкциите.
— Да, но сега искам да я върнете обратно.
Той изглеждаше озадачен.
— Обратно, сър?
— Там, откъдето сте я взели.
— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.
— Ще ви обясня.
Мисля, че обрисувах положението на нещата доста ясно, изрично подчертавайки, че един Устър не може да поощрява действия, практически равносилни, ако равносилни е думата, която търся, на упойване на кон, и че котката, явяваща се предмет на обсъждане, трябва да бъде възстановена на своя притежател с цялата възможна експедитивност. Той слушаше внимателно, но когато свърших, поклати глава.
— Напълно изключено, сър.
— Как така изключено? Нали вие сте я похитили?
— Да, сър.
— Значи можете и да я върнете обратно.
— Не, сър. Пренебрегвате някои съществени съображения.
— Като например?
— Кражбата, за която говорите, бе осъществена като лична услуга на госпожица Брискоу, която познавам от дете, а тя беше такова сладко дете.
Мина ми през ума да го разчувствам, споменавайки, че и аз също съм бил сладко дете, но както често ми се напомня от леля Агата, случаят далеч не е бил такъв, тъй че се разкандърдисах. Не че имаше голяма вероятност леля Агата и той някога да седнат да споделят спомени за моето детство, но не си струваше да рискувам.
— Още повече — продължи той, и аз за сетен път бях поразен от чистотата на дикцията му. Очевидно бе получил добро образование, макар и да се съмнявах да е чак оксфордски възпитаник. — Още повече, че аз самият съм заложил пет лири на Картофчето при съдържателя на „Гъската и скакалецът“.
„Аха!“ — рекох си аз и мога веднага да ви кажа защо. Рекох си го, защото пелената най-после падна от очите ми и аз прозрях всичко. Явно цялата тази история за лични услуги към сладки дечица си беше чиста проба ела ме изяж. Той от самото начало е бил движен от користни подбуди. Когато Анджелика Брискоу е отишла при него, първата му реакция сто на сто е била едно извинително „много съжалявам“’ въз основа на това, че е заложил тези пет лири на Картофчето и е длъжен да защитава своите капиталовложения. Тогава тя е направила оферта от десет лири, която при всяко положение го е оставяла на печалба и двамата са си ударили ръцете. После леля Далия като гарант на сделката е снесла десетарката, и толкоз. Не току-тъй често съм си мислел, че от мъж с дедуктивни способности като моите би излязъл добър детектив.
Всичко това значително ме улесняваше. Щом нещата се свеждаха просто до „аз на тебе, ти на мене“, единственото, което оставаше, бе да се уточнят условията. При отракан контрагент като него заплащането най-вероятно трябваше да се осъществи в брой, но за щастие аз мъкнех със себе си цели бали пари от хиподрумни съображения, тъй че нямаше да има проблем.
— Колко искате? — запитах.
— Моля, сър?
— За да обезкотите жилището ми и да върнете дребния хищник на щатната му длъжност.
Някаква пелена забули честните му сини очи, както, предполагам, му се случваше винаги при делови преговори, за разлика от случаите, когато пееше в хора. Момчетата в „Търтеите“ са ми казвали, че забелязват същия феномен и при Уфи Просър, клубния милионер, щом се опитат да му изкрънкат малък заем до следващата сряда.
— Колко искам, сър?
— Да. Кажете сумата. Няма да се пазарим.
Той сви устни.
— Боя се — рече, след като ги отви, — че не бих могъл да го направя тъй евтино, както ми се иска, сър. Сам разбирате, че след разкриването на липсата на животното в дома на господин Кук се е вдигнал шум до небесата, както бихте могли да се изразите, и мало и голямо е поставено на бойна нога. Аз ще бъда в положението на военновременен шпионин, натоварен да пренесе тайно съобщение през вражеските позиции, когато зорки очи го дебнат иззад всеки храст. Принуден съм да назова сумата от двайсет лири.
Бях облекчен. Очаквах нещо доста по-солено. Той, изглежда, също долови, че се е минал, защото незабавно допълни:
— Или, по-скоро, трийсет.
— Трийсет!
— Трийсет, сър.
— Хайде да се пазарим — отсякох.
Но когато предложих двайсет и пет, сума, не тъй болезнена като трийсет, той поклати съжалително посребрената си глава и ние продължихме да се пазарим, а понеже той се пазареше по-добре от мен, в крайна сметка скъсахме пазарлъка на трийсет и пет.
Това не беше от най-добрите ми дни за пазарене.
Глава 13
Помня и до днес, че един от въпросите, които ми зададоха, когато спечелих онази викторина по
