жалост котката не е край старото си домашно огнище.
— Не ви разбирам.
— Тя е тук, сър, във вашата кухня. Отнесох я в Егсфорд Корт, както беше договорено, и я освободих в близост до конюшните, след което се упътих към къщи, щастлив, че съм заработил парите, с които вие тъй щедро ме възнаградихте за труда. Представете си моята тревога и смут, когато, влизайки в селото, открих, че котката ме е последвала по петите. Тя е много обичливо животно и както личи, е успяла да се привърже към мен. Дали бихте желали сега да я върна отново? Разбира се, този път не се чувствам в правото си да поискам пълната тарифа, но да кажем, срещу десет лири?
Ако искате да знаете как погледнах на това предложение, мога с две думи да ви уверя, че за мен то бе прозрачно като стъкло. Много хора, подведени от честното ми и открито лице, си вадят погрешния извод, че аз паса трева, но за мен мошениците са като отворена книга и аз не изпитах капка съмнение, че един от тях стои пред мен сега.
Онова, което ме спря да се възправя в пълен ръст и с гръмовен глас да го разоблича, бе съображението, че нямах друг избор, освен да играя по гайдата на подлеца. Един отказ да снеса парите би го накарал да отиде директно при татко Кук и да смъкне от него щедро възнаграждение срещу сведението, че пра- родителката го е наела да похити котката — а независимо от нейните твърдения за неувяхващата й слава в Мейдън Егсфорд след изпълнението на „Всяка сладурана обича по един моряк“ в моряшко костюмче, аз знаех, че името й ще бъде оваляно в калта. Като капак все още не бях сигурен, че не могат и да я опандизят, а за съкрушителния удар върху храносмилането на чичо Том нямаше какво и да се говори.
И тъй, аз снесох десетачката. Не с песен на уста, но я снесох, и той ме остави на мира.
Известно време след това седях, отдаден на размисли. И тъкмо се канех да се вдигна, за да навестя Орло Портър, когато в стаята нахълта Ванеса Кук.
Глава 15
Придружаваше я слон, който при по-близък оглед се оказа куче с големи щръкнали уши. Аз на драго сърце щях да го почеша зад тях, но след като се наслади за един кратък миг на омайния мирис на моите крачоли, то съзря на улицата нещо, което силно го възбуди и то ни напусна.
Междувременно Ванеса бе взела „По заповед на царя“ и от начина, по който сумтеше, ми стана ясно, че се кани да изгори книгата на клада. У нея от край време се забелязваше изявена жилка на литературен критицизъм.
— Боклук — рече тя. — Крайно време е да започнеш да четеш нещо стойностно. Не очаквам да минешнаправо на Тургенев и Достоевски — очевидно имаше предвид пописващи от немай-къде руски емигранти, с които се е запознала в Лондон, — но има купища други книги, които са по-леки и в същото време обогатяващи. Тук ти нося една от тях — продължи тя, при което съзрях в ръцете й тънко томче, подвързано в мека бледоморава кожа със златни винетки отгоре, и леко потреперих. За мъж като мен, видял в живота си две и двеста, винаги има нещо зловещо в книжлета, подвързани в мека бледоморава кожа. — Това е сборникът с авангардни есета „Прозаични бълнувания на един стихоплетец“ на Реджиналд Спрокет, един блестящ млад поет, от когото критиците очакват велики дела. Неговият стил е обект на всеобщо възхищение, но онова, на което специално ти обръщам внимание, е мисълта в тези малки бисери. А сега вече трябва да тръгвам. Отбих се само да ти оставя книгата…
Вероятно ще си помислите, че съм се олюлял под този удар, но всъщност духът ми не бе чак толкоз огънат, защото бързият ми ум мигновено прозря ползата, която Устър можеше да извлече. Отблъскващият предмет щеше да представлява възхитителен коледен подарък за леля Агата, за която човек винаги трудно намира какво да сложи под елхата. Тъкмо потривах ръце над тази мисъл, когато Ванеса продължи.
— Много внимавай да не я изгубиш, защото е с личния автограф на Реджиналд.
И наистина, един поглед към заглавната страница ме увери в правотата на това твърдение, което само по себе си би пратило леля ми Агата на седмото небе, ако освен собственото си противно име онзи мърляч не бе изографисал и Ванесиното. „На Ванеса, най-прекрасната от прекрасните, от нейния предан обожател“ гласеше посвещението, сривайки с един замах брилянтния ми план. Тук вече на духа ми не му остана нищо друго, освен да се огъне, защото нещо ми подсказваше, че рано или късно ще бъда препитан върху творбата и ако ме скъсат, яка ми душа.
Макар да каза, че трябва вече да тръгва, тя, естествено, стоя още половин час, който посвети почти без остатък на каталогизация на допълнителните дефекти в моралния ми облик, които й бяха хрумнали от последната ни среща насам. Това само иде да покаже колко е силен мисионерският дух у жените, та тя да пожелае да надене брачния хомот ведно с такава недостойна отрепка като Б. Устър. Приятелите й в един глас биха я възпрели от подобна стъпка. „Запокити го в мрака безпросветен, где стон и зъбно скърцане се носят като песен — щяха да кажат те. — За него прав път няма, той е безнадежден.“
Сега обект на нападките й беше моето членство в клуб „Търтеите“. Тя не харесваше този клуб и ми даде пределно ясно да разбера, че след приключването на медения ни месец ще прекрача прага му единствено през нейния труп.
И тъй, ако теглим чертата, онзи Бъртрам Устър, който след брачната церемония щеше да подпише присъдата си пред очите на смълчаното паство, щеше да бъде непушач, пълен въздържател и бивш член на „Търтеите“ — с една дума, куха обвивка на своето някогашно „аз“. Нищо чудно, че докато я слушах, аз преглъщах парещите си сълзи, както няма начин да не ги е преглъщал туземният носач на Планк, докато с гледал как се готвят да го заровят преди залез-слънце.
При тази перспектива по челото ми изби хладна пот и докато тя избиваше, Ванеса се придвижи към вратата, този път явно с действителното намерение да си тръгне. А когато я отвори — защото Бъртрам бе твърде кух като куха обвивка, за да го стори вместо нея, — тя отскочи назад със сподавен писък.
— Баща ми! Задава се по алеята.
— Задава се по алеята? — запитах озадачен. Не можех да си представя защо татко Кук ще ми прави визити на учтивост. В края на краищата ние просто не бяхме в такива отношения.
— Спря да си завърже обувката — извика все тъй задавено тя, с което участието й в диалога приключи. Без повече коментар се метна по посока на кухнята като лисица, гонена едновременно от „Куорн“ и „Пайчли“, и вратата на черния вход се затвори с трясък след нея.
Можех да вникна в чувствата й. Запозната с татковата си неприязън към последния от рода Устър, неприязън дотолкова изявена, че го караше да моравее и да завира котлети барабар с костите в кривото си гърло само при произнасяне на името ми, тя, като неглупаво момиче, си даваше сметка, че последното място, където той би искал да я свари, е уютната ми вила. Орло Портър си беше помислил най-лошото, научавайки за нейните тайни посещения в дома на Устър, както той самият се изрази, а един баща, разбира се, щеше да си помисли по-лошо дори от Орло. Макар и чист като ангел, аз щях да видя доста зор, докато го убедя, че не съм някакъв съвременен Казабианка. Не, Казабианка беше оня, дето стоял на пламтящата палуба (Става дума за известна поема от Фелисия Хърманс (1794–1835), посветена на героичната смърт на Джакомо Казабианка, малкия син на морски капитан. Момчето било поставено от баща си на вахта, но корабът се запалва и бащата изгаря. Момчето обаче не напуснало поста си до последния миг, когато корабът се взривил. — Б. пр.). Казанова. Знаех си, че ще се сетя.
А онова, което той можеше да стори на Ванеса в гнева си, не бе малко. Тя, както вече изясних, бе горда красавица, но баща като татко Кук е способен да накара и гордата красавица да помисли три пъти, преди да сгази лука. Ако и да не може вече да й нашари дупето с бастуна си, както в добрите стари дни, той е напълно способен да й отреже джобните пари и да я изпрати при баба й в Търнбридж Уелс, където тя ще трябва да се грижи за седем котки и да посещава по три свети литургии в неделен ден. Да, човек можеше да разбере защо тя се панирва, виждайки го да си завързва обувката на алеята на Сладуранската Къщурка, което, забравих да отбележа, бе името на моята щаб-квартира. (Впоследствие научих, че била собственост на братовчедката на госпожа Брискоу, която рисувала с акварели.)
И ако тя се бе панирала, то аз също с известна тръпка — и то немалка — очаквах появата на своя посетител. Тръпка, която категорично отказа да премине, щом съзрях, че е взел със себе си и камшика за езда. При предишната ни среща не съумях някак да се проникна с топлота и обич към него, а имах чувството, че и сега нямаше да се проникна, но трябва да му призная едно — този човек не си губеше времето. Бързата му, отривиста реч не признаваше отегчителни встъпления, а хващаше бика право за
