— Дошъл си да злорадстваш значи?
— В никакъв случай, Портър — отвърнах. — Когато чуеш какво ме води насам, ще се разподскачаш до тавана. Как би реагирал, ако ти кажа, че всичките ти тревоги, дето не ти дават мира, ще бъдат разрешени още преди онова слънце над главите ни да залезе?
— То вече залезе.
— Така ли? Не бях забелязал.
— И вече е време за вечеря. Тъй че ако бъдеш така добър да вървиш по дяволите…
— Не и преди да говоря.
— Ама ти още ли ще говориш?
— И то много. Нека разгледаме положението, в което се намираме, в спокоен и безпристрастен дух. Ванеса Кук ми обяви, че ще стане моя жена, и сега ти вероятно гледаш на мен като на змия в тревата. Е, нека ти кажа, че всяка прилика между мен и споменатото влечуго е напълно случайна. Постави се на мое място. Можех ли да отвърна на това нейно изявление с „гледай си работата“? Разбира се, че не можех. Но през цялото време, докато й козирувах, аз се чувствах като презряна твар.
— Ти си си презряна твар.
— Тъкмо тук е голямата ти грешка, Портър. Аз съм мъж с изтънчена чувствителност, а един мъж с изтънчена чувствителност не задига чужди момичета. Той се отказва от тях.
Той допи сетните глътки тоник и се задави, внезапно прозрял същността на моите слова.
— Ти ще се откажеш от нея заради мен?
— Абсолютно.
— Но, Устър, това е благородно. Съжалявам, задето те нарекох презряна твар.
— Всичко е наред. И на най-добрите от нас се случва да грешат.
— Напомняш ми за Сирано де Бержерак.
— Ние, Устърови, сме Бержераци до върха на носовете си.
Орло се разля в усмивки — или почти се разля — до мига, в който меланхолията отново го беляза с черния си знак. Той изпусна тежка въздишка, сякаш бе открил умряла мишка на дъното на халбата си.
— Безполезно е да правиш тази скъпа жертва, Устър. Ванеса никога няма да се омъжи за мен.
— Разбира се, че ще се омъжи.
— Трябваше да я чуеш, когато развали годежа ни.
— Мой представител я е чул.
— Значи имаш представа как протекоха нещата.
— Той ми представи пълен доклад.
— И продължаваш да твърдиш, че тя все още ме обича?
— Ти си нейният идол. Такова чувство не може да се угаси от някаква дребна разпра между влюбени.
— Дребна разпра между влюбени — дрън-дрън. Тя ме нарече бъзливец и жалък мухльо. И още спарена, сополива, мекотела мижитурка. Да се чуди човек откъде се е научила на такива изрази. И всичко това само защото отказах да отида при стария Кук и да си поискам парите. Аз вече бях веднъж при него и по най-учтив начин го помолих да ги изкиха, а сега тя иска да ходя пак, като този път му свивам сърмите и тряскам по масите.
— Тя е права, Орло. Точно по този начин трябва да постъпиш. Какво стана миналия път?
— Получих твърд отказ.
— Колко твърд?
— Много твърд. И ако отида пак, няма да е по-различно.
Ето че той сам ме извеждаше от затруднението как да представя замисъла си. Пуснах една от моите неуловими усмивки и той ме попита защо се хиля зловещо.
— Всичко опира до точния избор на момента — отвърнах аз. — По кое време на деня направи своя първи опит?
— Около пет следобед.
— Така и подозирах. Нищо чудно, че те е изхвърлил като мръсно коте. Пет следобед е тъкмо часът, в който слънчевата жизнерадост на един мъж е в най-долния си регистър. Обядът е вече само далечен спомен, а коктейлите още не са се показали на хоризонта. Кук може да е костелив орех, но и най-твърдите черупки омекват след вечеря. Изненадай го, когато е сит като попско дете на задушница, и ще останеш поразен от резултата. Момчета от „Търтеите“ са ми казвали, че дори добре натъпканият Уфи Просър им е отпускал с лекота крупни суми назаем.
— Кой е Уфи Просър?
— Клубният милионер, който на дневна светлина бди над разходите си като орлица. И Кук вероятно е същата стока. Прочее, дерзай, Портър. Горе главата. Бъди кръвожаден, храбър и решим — добавих, припомняйки си някакъв майтап от онази пиеса „Макбет“, за която ви споменах неотдавна.
Той беше впечатлен, а и кой не би бил. Лицето му се озари от вътрешна светлина, сякаш някой му беше запалил крушката.
— Устър — рече, — ти си прав. Ти ми показа верния път. Вдигна ме от калта. Благодаря ти, Устър, приятелю.
— Няма защо, Портър, старче.
— Направо поразително. Всеки, който те погледне, тутакси би те отписал като безнадежден смотаняк с умствените възможности на умрял заек.
— Благодаря ти, Портър, старче.
— Няма защо, Устър, приятелю. А у теб през цялото време се е криел този потресаващ поглед в дълбините на човешката психология.
— Искаш да кажеш, че имам неподозирани заложби? — изненадах се приятно аз.
— Имаш ги и още как, Устър, стара хрътко.
И докато се усетя, той вече ме обсаждаше с пълни чаши, сякаш бяхме стари фронтови другари и въпросът за моите вътрешности никога не е възниквал помежду ни.
Завръщайки се в Сладуранската Къщурка двайсетина минути след като станахме от кръчмарската маса като родни братя, аз бях изпълнен с онова светло, но рядко срещано в наши дни чувство, че, дето рекъл онзи поет, Господ е на небето и всичко е наред със света. Равносметката не можеше да не ме радва. На Портъровия фронт всичко беше спокойно, Били Греъм сигурно вече бе върнал котката сред близките й в Егсфорд Корт, Орло и Ванеса Кук не след дълго щяха да си загукат отново и ако популярността ми в очите на татко Кук бе леко спаднала, намалявайки шансовете ми да получа подарък от него за Коледа, то това не беше болка за умирачка. Накратко казано, всичко беше точно както го готви мама, тъй че когато телефонът звънна, един ведър Бъртрам Устър отиде да го вдигне с песен на уста. Беше прародителката и дори ухо на ланшен покойник би доловил, че е шашната от нещо. В продължение на няколко секунди, след като установихме връзка, тя се отдаде на хъркане и давене, достойно за гърлото на силен плувец в предсмъртна агония.
— Ало — рекох, — случило ли се е нещо?
Тя нададе експлозивен, стържещ смях, който едва не отвя тъпанчето ми.
— Дали се е случило? — прогърмя отсреща. — Само ти можеш да зададеш толкова тъп въпрос, когато светът лежи в руини в краката ми. Оная котка върната ли е на мястото си?
— Били Греъм държи ситуацията под пълен контрол.
— Искаш да кажеш, че още не е тръгнал?
— Напротив, отиде и се върна. Но за жалост котката го последвала по петите. Поне така твърди той. Във всеки случай дойде тук с нея под мишница и трябваше да го отпратя отново. Вероятно точно в този момент настанява животното по местоназначение. Но защо е тази възбуда?
— Ще ти кажа защо е тази възбуда. Ако котката не се върне на склад незабавно, ако не и по-рано, аз съм изправена пред разгром, а на чичо ти Том му е в кърпа вързан най-лошият стомашен пристъп от деня, в който яде оня омар в клуба си. И за всичко съм виновна единствено аз.
— Ти ли си виновна, казваш?
— Да. Защо?
— Просто не бях сигурен, че съм чул добре.
