рогата. Навярно това е задължително качество, за да водиш успешно едър бизнес.
— Е, господин Устър, както разбирам, че се наричате сега, може би ще ви интересува да узнаете, че майор Планк, който си беше изгубил паметта, снощи си я възвърна и ми разказа всичко за вас.
Това беше кофти удар и фактът, че го бях очаквал, не го правеше по-приятен. Колкото и странно да бе, не изпитах никаква враждебност спрямо Кук, държейки Планк единствено отговорен за цялата конфузност на положението. Той толкова лесно можеше, газейки години наред до колене сред отровни змии, гущери и човекоядци пуми, да не им се изплъзва чак толкоз ловко и да се спомине кротко, оплакван от близки и роднини. А ето че вместо това проклетото старче оцелява и тръгва да вгорчава живота на нагледните примери за градски младежи, които просто искат да ги оставят на мира, за да възстановят деликатното си здраве.
Кук продължи, ставайки от секунда на секунда все по-гаден.
— Вие сте изпечен мошеник, известен сред съобщниците си като Джо Тиролеца, и последното ви престъпление е опитът да продадете на майор Планк ценна статуетка, която сте откраднали от сър Уоткин Басет от Тотли Тауърс. Били сте заловен от инспектор Уидърспун от Скотланд Ярд, за щастие преди да осъществите нечестивия си замисъл. Виждайки ви сега на свобода, си правя извода, че вече сте излежали присъдата и в момента сте на служба при полковник Брискоу, който ви е наел да откраднете моята котка. Имате ли да кажете нещо?
— Да — казах аз.
— Не, нямате — каза той.
— Мога да обясня всичко — казах аз.
— Не, не можете — каза той. И Бога ми, внезапно осъзнах, че е прав. Едно обяснение би включило обстоен психологически портрет на сър Уоткин Басет, още един на чичо ми Том, трети на Стефани (Стифи) Бинг, сега вече госпожа Смрадльо Пинкър, четвърти на Джийвс, и би отнело най-малко два часа, и то при условие, че той слуша внимателно и не ме прекъсва, което, разбира се, беше изключено.
При тези обстоятелства аз се оказах, както му е думата, в небрано лозе и в главата ми вече назряваше мисълта, че най-мъдрият ход ще е ей сега да го лиша от присъствието си, да започна да тичам и да не спирам, докато не достигна северните покрайнини на Шотландия, когато нещо като експлозия на газов тръбопровод ме изкара от унеса и аз видях, че той държи в ръце тънкото томче, което Ванеса с първосигналния си ум бе забравила като бледоморава улика върху дивана.
— Тая книга! — изрева той.
Сторих всичко по силите си.
— А, да — рекох. — Най-новото от Реджи Спрокет. Отдавна следя неговите творби. Един блестящ млад поет, от когото критиците очакват велики дела. Това тук, в случай, че ви интересува, са авангардни есета. Просто са великолепни. Не само стилът, но и мисълта в тези малки бисери…
Гласът ми замря. Тъкмо се канех да му препоръчам да си купи томчето, когато видях, че мигът не е подходящ. Той се бе вторачил в заглавната страница с посвещението.
Ръката му улови по-здраво дръжката на камшика.
— Дъщеря ми е идвала тук.
— Тя действително намина за малко.
— Ха!
Разбрах какво означаваше това „Ха!“ То беше съкращение от „Е сега вече ти смъкнах кожата“. Миг по- късно той използва и по-дългата версия, явно разяждан от съмнения, че се е изразил достатъчно ясно.
Ако дойдехте при мен и кажехте: „Устър, хванахме се тук на един бас, кое според теб е за предпочитане — да те изкормят с голи ръце или да ти смъкнат кожата от бой?“ — щях да се затрудня да ви отговоря. И двете са неща, които човек би предпочел да се случат на ближния му. Но мисля, че все пак бих дал гласа си в полза на второто със задължителното условие, че действието се развива в тясно помещение, защото при това положение онзи с камшика осъзнава, че е изправен пред нелека задача. Квадратурата на всекидневната в Сладуранската Къщурка не позволяваше пълно разгръщане. Кук трябваше да се ограничи до къси махове, които пъргав мъж като мен не срещаше големи затруднения да избегне.
И тъй, аз ги избягвах без особен разход на физически усилия, но би било изопачаване на историческия факт, ако кажа, че извличах удоволствие. Гордостта на един мъж страда, когато му се налага да подрипва като агне напролет заради хатъра на разбеснял се стар запъртък, който отказва да се вслуша в гласа на разума. А в настоящото си състояние Кук не би разпознал разума дори ако му го поднесях на сребърна тепсия с лимонче в устата.
Естествено, тъкмо фактът, че той беше такова стар запъртък, ме възпираше да се изявя подобаващо в двубоя. Тази комбинация от възраст и ръст ми спираше ръката. Аз можех — всъщност дори щях — да насиня и двете очи на някой млад запъртък или на попрехвърлил възрастта побеснял екземпляр от средна категория, но нямаше начин да вдигна ръка срещу един ощетен от природата дърт фъстък, който я се свестеше след това, я не. Рицарският дух на Устър не можеше да допусне дори припарването на подобна мисъл.
Един или два пъти ми мина през ума да приложа тактиката, споходила пъргавия ми ум още в самото начало — а именно да забягна по посока на Шотландия. Често съм се чудил, когато чета по вестниците за младежи, нашибани с камшик на стълбите на собствения си клуб, как не са се сетили да скокнат назад и да се скрият в клуба, знаейки, че онзи с камшика не е член и няма никакъв шанс да мине покрай портиера.
Пречката в случая беше, че едно бягство към Шотландия би означавало да обърна гръб на Кук — фатален ход. Тъй че ние просто продължихме ритмичния си танц, докато моят ангел хранител, който досега дремеше някъде, най-сетне реши, че е дошло време да вземе нещата в свои ръце. Както можеше да се очаква, във вила, наречена Сладуранска Къщурка, на пода до стената бе поставен висок старовремски часовник и той уреди нещата тъй, щото Кук да се фрасне в него и да зарие нос в пода. Докато дъртият риеше, аз се задействах с характерната Устърова находчивост.
Вече споменах, че бившата собственичка на Сладуранската Къщурка бе давала израз на творческите си напъни чрез акварели, но в един случай тя бе изменила на своята муза. Над камината висеше голямо платно с маслени бои, изобразяващо някакъв тип с триъгълна шапка и бричове за езда, беседващ задълбочено с девойка, ако не греша, в муселинена рокля. Щом окото ми попадна върху нея, внезапно си спомних случая с Гъси Финк-Нотъл и портрета, станал в дома на леля Далия в Устършир.
Гъси — спрете ме, ако сте чували това и преди, — плътно преследван от Споуд, сега вече лорд Сидкъп, който, ако паметта не ми изневерява, си беше втълпил, че трябва на всяка цена да му откъсне главата, се укри в моята спалня и тъкмо когато вече щяха да му късат главата, грабна една картина от стената и я наниза на шията на Споуд. Споуд остана за миг смутен от факта, че носи портрета на един от прадедите на чичо Том около врата си като Елизабетинска якичка, което ми даде възможността да грабна покривката от леглото и да го пакетирам в нея, привеждайки го, както гласи изразът, в безпомощно състояние.
Сега минах през буквално същата процедура, прилагайки първо картината, а след нея и покривката от масата. После се оттеглих и поех към „Гъската и скакалецът“, за да се срещна с Орло.
Глава 16
Всеки, не докрай запознат с развоя на събитията, вероятно би се ужасил от моето лекомислие да се поставя в изкормяща близост до Орло Портър, чувствайки, че с това дърпам дявола за опашката и в най- скоро време ще се кая горчиво.
Но аз, пребивавайки в крепка увереност, че Орло е сведен до нивото на петоразрядна сила, гледах на предстоящия ни разговор в дух на ведра приповдигнатост, която лесно можеше да избие и на песен.
Орло, точно както бях предвидил, беше в бара, наливайки се с джин и тоник. При моето приближаване той остави чашата и ме изгледа с неприязнения поглед на придирчив клиент, открил в салатата си гъсеница.
— Я, това си бил ти — рече.
Потвърдих догадката му, защото тя бе вярна. Тук две мнения нямаше. Вече уверен, че не гледа неприязнено някой друг, той продължи.
— Какво искаш?
— Да разменя няколко думи с теб.
