Дотолкова бях свикнал да ме винят за всичко, че думите й ме трогнаха дълбоко. Не се случва всеки ден да видиш как една леля опира пешкира, когато има на разположение племенник като слънце, комуто да го пробута. Всепризнат факт е, че това е основната функция на племенниците в природата. Гласът ми леко потрепери, когато помолих за повече подробности.
— Какво е станало?
Лелите като прослойка рядко са добри слушатели. Тя не отговори на въпроса ми, а вместо това се впусна в нещо, очертаващо се като лекция върху днешното състояние на родината.
— Ще ти кажа какво не е наред с Англия днес, Бърти. Навъдили са се прекалено много хора със скрупули, понятия за чест и други подобни дивотии. Вече не можеш да си мръднеш пръста, без някой да писне до Бога, че си му настъпил по мазола идиотския морален кодекс. Редно е да се очаква, че мъж като Джими Брискоу ще има по-мащабни разбирания, но не би. Той се оказа по-голям сухар и от Кентърберийския епископ. Ти вероятно ще стовариш вината върху брат му, викария, но аз не съм съгласна. На човека все пак това му е работата, да търси под вола теле. Но Джими! Накара ме да се почувствам като индиец, изял свещена маймуна. И при това да речеш поне, че съм имала някаква облага, а то аз бях водена от най-чисти благотворителни намерения и простосърдечно милосърдие, понеже виждах колко присърце взема състоянието на църковния орган и как се съсипва заради него. По дяволите, свети Франциск от Асизи би постъпил досущ като мен и тогава всички щяха да кажат какъв чудесен момък е и колко жалко, че няма повече като него, докато Джими го прие тъй, сякаш…
Виждах, че ако не бъде спряна с твърда ръка, тя може да откара така до безконечност.
— Съжалявам, ако ти се струва, че загрявам малко бавно, скъпа лельо — рекох, — но ако е тъй, отдай го на факта, че ти самата не си съвсем на себе си, или вятър те вее на бяла кобила, както е казал Шекспир. Какво, за Бога, си мислиш, че приказваш?
— Ти не ме ли слуша досега?
— Да, слушах те и вече съм на около миля и половина от сърцевината на проблема.
— О, небеса, трябваше да се сетя, че се наложи да ти разказвам всичко с едносрични думи. Ето какво се случи, описано на прост език, който дори ти можеш да разбереш. Говорих с викария и той ми каза, че църковният орган му е голяма грижа, защото е взел-дал, а няма пари за ремонт. Той вече бил искал заем от Джими, за да стегне покрива, и ако толкова скоро отидел да го врънка пак, един дявол знаел как ще ги връща после. Ето защо сега се чудел какви да ги дъвче. Е, ти ме познаваш, Бърти. Бидейки жена със сърце от самороден къс злато, винаги готова да пръсне край себе си радост и светлина, аз му казах, че ако иска да удари кьоравото, трябва само да си заложи и последната риза на Симла в голямата надпревара. Между другото споменах и за котката просто за да му стане ясно, че работата е опечена.
— Но…
— Затъкни си устата и слушай. Как не млъкна поне за секунда! Знам какво ще кажеш — че си изпратил котката обратно. Да, но това беше, преди да се чуем с теб по телефона. И тъй, аз му подадох ръка без боязън и страх, мислейки единствено за щастието, което внасям в неговия живот. Трябваше да се досетя, че едно духовно лице неминуемо ще бъка от скрупули, но на момента това изобщо не ми мина през ума. С две думи, той отърча право при Джими, изпя му всичко и на Джими му хвръкна чивията. „Котката да се върне там, където й е мястото“ — ми викна и добави, че бил шокиран и ужасен. Което пак нямаше да е кой знае какво, ако се беше ограничил само да ми каже какво мисли за мен, ама де тоя късмет. Той заяви, че ако до един час животното не се върне на Кук, ще зачеркне Симла от списъка с участниците. А ти се сещаш, че ако Симла не застане на старта, всичките парички, които съм заложила на него, отиват за оня, дето духа.
— Но…
— Да, знам, че ти ми каза, че изпращаш котката обратно, но откъде можех да съм сигурна, че при един трезв размисъл, осъзнавайки какъв гювеч изпускаш, не си променил решението си?
Ясно ми беше какво има предвид. Един алчен племенник, лишен от спортсменския дух на Устър, лесно би могъл да се изкуши. Нищо чудно, че беше толкова шаш. Удоволствие бе за мен да разсея опасенията й.
— Всичко е наред, скъпа прародителко — рекох. — Били Греъм е надлежно отпратен към Кукови и досега трябва вече да е там.
— В комплект с котката?
— До последната капка.
— И няма за какво да се притеснявам?
— Не и що се отнася до зачеркването на Симла от състезателните списъци.
— Е, голям камък ми падна от сърцето, Бърти, макар и да не ми е приятно, като знам, че съм си заложила парите на гол късмет.
— Това ще ти е за урок друг път да не правиш калташки номера.
— Май имаш право.
Последва още няколко минути разговор, тъй като щом една леля докопа телефонна слушалка, тя не я пуска току-тъй, но в крайна сметка прародителката затвори и аз, разгръщайки наслуки бледоморавото томче, хвърлих небрежен поглед на есето „Нарцисни дни“.
Съдържанието му се оказа още по-малко годно за човешка консумация, отколкото бях очаквал. Отвърнах лице погнусен, което ми позволи да хвана в добър план влизащия откъм кухнята Били Греъм.
Внезапността на неговата поява, съчетана с пълната ми увереност, че той се намира в Егсфорд Корт, ме накара да си прехапя езика, но в своята тревога пренебрегнах лютата болка.
— Боже милостиви! — възкликнах, ако това е точният израз.
— Сър?
— Още ли не сте тръгнали? Досега спокойно можехте да отидете и да се върнете.
— Напълно вярно, сър, но се случи нещо, което ме възпрепятства да се отправя незабавно, както възнамерявах.
— И по-точно? Да не са ви забавили в банката, докато ви преброят парите?
Язвителни слова, вярно, но според мен напълно оправдани. Впрочем ефектът им бе нулев, защото той дори не трепна под моя сарказъм.
— Не, сър — беше отговорът му. — Аз внасям парите си в Бридмътската банка, а работното й време за днес отдавна е приключило. Събитието, за което говоря, се състоя в този дом, на практика дори в същата тази стая. Бях отишъл до кухнята, за да взема котката, която почиваше в своята кошничка, когато чух идещи отсам звуци и предполагайки, че не сте си вкъщи, влязох да проверя, воден от опасения, че във вилата се е вмъкнал крадец. Тогава съзрях на пода човешка фигура, увита в покривка от маса. Освободих възлите и отвътре се подаде господин Кук, с картина на шията, надаващ нецензурни викове.
Той направи пауза и аз реших да не го въвеждам в курса на събитията. Добре е човек да не се доверява прекомерно на индивиди като Греъм.
— Увит в покривка от маса, казвате? — рекох небрежно. — Е, при неговото кръвно налягане рано или късно е трябвало да се докара дотам.
— Гледката ме потресе дълбоко.
— Не ще и дума. Такива гледки действително не са за хора със слабо сърце. Но бързо се съвзехте, нали?
— Не, сър, останах по-скоро втрещен и ще ви кажа защо. Дължеше се основно на неговия език. Както вече споменах, той се изразяваше по най-неконтролиран начин и аз си дадох сметка, че ще е лудост да се отправя към Егсфорд Корт, рискувайки да го срещна там в това човекоопасно състояние. Аз имам деца и семейство, сър, и трябва да мисля за тях. Тъй че ако искате тази котка да се въдвори на предишното си местоживеене, ще трябва да си потърсите друг посредник, който да го свърши вместо вас, или в противен случай да прескочите до Бгсфорд Корт и каквото сабя покаже.
И докато аз го гледах безмълвен поради глътване на езика и наченки на трупно вкочаняване, той се оттегли.
Все още продължавах да се цъкля към мястото, където беше стоял, каейки се горчиво, задето бях пуснал Джийвс да скитори и да си пилее времето в гуляи с разни лели, макар да знаех, че във всеки миг може да ми се наложи да прибягна до неговия съвет и морална подкрепа, поради което мина доста време, преди да осъзная, че телефонът се скъсва да звъни.
