Както и предполагах, беше сестрата на покойния ми баща Далия, и още в първите секунди стана ясно, че тя току-що е разговаряла с Били Греъм и е научила страшната вест. В покъртителна тирада, където той фигурираше като долен плъх, тя заклейми неговия официален отказ да изпълни свещения си дълг.
— И при това ми излезе с някаква налудничава история, че открил Кук в твоята гостна, увит в покривка и с картина на шията, и сега се боял да се доближи до Егсфорд Корт. Дали не е имал халюцинации?
— Не, лельо, това е самата истина.
— Искаш да кажеш, че той действително е стоял там увит в покривка и с картина на шията?
— Да.
— И на какво според теб се дължи?
— Имахме едно дребно разногласие.
Тя изсумтя като локомотивна свирка.
— Значи не друг, а ти си виновен, задето оня пор Греъм е напълнил гащите?
— В известен смисъл, да. Нека ти обрисувам накратко епизода — рекох и го направих. Когато свърших, тя заговори отново и тонът й бе зловещо спокоен.
— Можех да се досетя, че ако съществува и най-малката възможност да се оплескат тези тъй деликатни преговори, ти начаса ще я оползотвориш. Е, след като ти си причината Греъм да се запъне като магаре на мост, ще трябва да заемеш неговото място.
Очаквах това. Греъм, не бива да се забравя, беше излязъл с идентично предложение. Бях решен да го изтръгна още в зародиш.
— Не! — казах.
— „Не“ ли каза?
— Не казах.
— Страх те е, а?
— Не се срамувам да го призная.
— Ти не би се срамувал да признаеш практически нищо. Къде е гордостта ти? Или си забравил своите славни предци? По времето на Кръстоносните походи е имало един Устър, който щял сам да спечели битката при Яфа (Има се предвид завземането на Яфа от кръстоносците през ХІІ век. — Б. пр.), ако не бил паднал от коня си.
— Не се и съмнявам, но…
— Ами онзи, дето участвал във Войната на полуострова? (Става дума за войната на Пиренейския полуостров (1808–14) между Англия и Португалия. — Б. пр.) Уелингтън все повтарял, че никога не е имал по-добър шпионин от него.
— Много е възможно. И при все това…
— Значи не искаш да се покажеш достоен за техния светъл завет?
— Не и ако за целта трябва да пресека отново пътя на Кук.
— Е, щом не искаш, значи не искаш. Бедният стар Том, какви ли страдания го чакат. А, като стана дума за Том, тази сутрин получих писмо от него. Цялото беше посветено на великолепната вечеря, която Анатол приготвил предишния ден. Трябва да ти го дам да го прочетеш, истинска поезия е. Очевидно Анатол е бил споходен от оная муза на съвършенството, която понякога навестява френските готвачи. В послеписа Том казва: „Милият Бърти, как би се радвал, ако беше тук.“
Аз съм доста прозорлив и черната неизречена заплаха зад думите й не ми убягна. Тя правеше завой от железния юмрук към юмрука в кадифена ръкавица, или по-скоро обратното, като, без да бъде груба, ме известяваше, че ако не се превия пред нейната воля, ще ми бъдат наложени санкции, при които ще видя ястията на Анатол само през крив макарон.
Направих великия избор.
— Нито дума повече, скъпа лельо — рекох. — Аз ще върна котката в нейния дом. И ако по време на акцията Кук изскочи иззад някой храст и ме опече на шиш, то какво от туй? Само още един самотен надгробен камък ще се белее сред хълмовете. Какво каза?
— Само мълвях: „Спасителю мой“ — отвърна пра-родителката.
Глава 17
Проявявайки малодушие при така създалите се обстоятелства, аз бях по-скоро за съжаление, отколкото за упрек. Помня как веднъж, принуден да се опълча срещу леля Агата и твърдо да откажа да приютя под покрива си синчето й Томас по време на училищната му ваканция, за да го разведа (А) из Британския музей, (Б) из Националната художествена галерия и (В) да гледам заедно с него пиеса от някой си Чехов в „Олд Вик“, аз споделих с Джийвс тревогата си относно последствията и неговото становище бе, че състоянието на духа ми е напълно в реда на нещата.
— Целият промеждутъчен период между едно ужасно дело и първия импулс към него — каза той — наподобява кошмарен трескав сън. В това време безсмъртният разум и неговите тленни оръдия се съвещават и човек, подобно на малко кралство, е разкъсван от метежни размирици.
Аз самият бих го казал по-добре, но, общо взето, схванах потока на мисълта му. Чисто и просто в мигове като този мартинките ти се тресат и ти си безпомощен да възпрепятстваш друсливостта им.
Скрих треперещите си ръце в джобовете на панталоните. Безчетните удари с мокър парцал, коитоБъртрам У стър е понасял от Съдбата през годините, са превърнали лицето му в непроницаема маска. Никой не можеше и да допусне, че не съм спокоен катострида, когато потеглих към Егсфорд Корт с котката на седалката до мен. Но всъщност под гранитните черти бушуваха неудържими чувства. Не би било пресилено, ако кажа, че ме свърташе точно колкото гореспоменатата котка върху горещ тенекиен покрив.
Когато започвам разказ, изпълнен с напрежение и риск, никога не съм наясно дали да пердаша право напред, или да поемам дъх от време на време и да му удрям по едно лирично отклонение. Някои предпочитат първия литературен подход, други си падат по втория. За хатъра на вторите ще отбележа, че беше прелестна вечер, със звезди по небето, тук-таме луна, а земята я галеше лек ветрец, пропит от аромата на какви ли не буреняци. Тъй, сега да минем към същината.
Докато стигна до имението на Кук, вече се бе смрачило, което ми изнасяше напълно, предвид предстоящото извършване на тъмно дело. Спрях колата някъде в средата на извитата алея и зацепих напряко през ливадите. Моите най-добри приятели биха ме предупредили, че по този начин си търся белята, и щяха да бъдат прави. При тази лоша видимост, пресечен терен и дърпаща се котка залогът бе четири към едно, че рано или късно ще ми се случи случка. Така и стана, когато вече наближавах конюшните. Стъпих върху размекната почва, краката ми се плъзнаха разнопосочно, котката изфуча от ръцете ми в неизвестно направление и аз се озовах по лице в локва кал, приютявала от доста време не една и две враждебни за вкуса и обонянието субстанции, явно напъдени дори от конюшнята. Помня, че докато тъжно се разграничавах от тинята със сочно пльокане, ми мина през ума, че имам късмет, задето не съм тръгнал да общувам светски, тъй като съществен дял от естествения ми блясък бе видимо помрачен. Мъжът, който закрачи обратно към колата, вече не бе светският лъв Бъртрам Устър, а обществена утайка, разсъблякла с користна цел първото срещнато плашило и спала под мостовете с тъй придобитата премяна.
Казвам „закрачи“, но не бях изминал и два-три метра, когато нещо масивно се блъсна в крака ми и аз се намерих в компанията на куче с внушителни обеми, при това същото, с което си бях разменил учтивости в Сладуранската Къщурка. Познах го по ушите.
При предишната ни среща, обладано от необуздана радост при вида на красота като моята, то бе накарало небесата да потреперят от гръмкия му възторг. С приглушен глас го призовах сега да запази тактично мълчание, тъй като не се знаеше какви платени агенти на татко Кук сноват в нощта, а моето присъствие тук би било трудно обяснимо, но с него не се излизаше наглава. В Сладуранската Къщурка то бе намерило аромата на Устър, съпоставим единствено с този на Шанел No 5 и сега, изглежда, полагаше усилия да ме увери, че не е куче, което забравя приятелите си само защото торните примеси към букета им напоследък надделяват. Душата е важна, душата — го чувах да казва помежду възторжените излияния.
Е, оцених комплимента, разбира се, но без да изпадам в обичайното си лъчисто настроение, защото се опасявах от най-лошото. Такъв лай, говореше нещо в мен, нямаше начин да остане нечут, освен ако
