в нощта и аз разбрах, че моят приятел е открил нова сродна душа.
Спрях да се плацикам. Този обрат не ми допадна. Той предполагаше, че Хенри и неговият татко с пушката пак ще се юрнат да душат наоколо и като нищо ще открият, че птичката Бъртрам е излетяла. Замръзнах, усилвайки до крайност своето сходство с умряла риба, и все още не смеек да дишам, когато чух тропот на галопиращи нозе и една човешка фигура се пльосна във водата до мен.
Че това не е било преднамерено действие от страна човешката фигура, стана ясно още от встъпителните й бележки при издигането към повърхността.
— Помощ! — каза тя и аз без особено затруднение разпознах гласа на Орло Портър. — Помощ! — повтори той.
— Здрасти, Портър — поздравих го аз. — „Помощ“ ли каза?
— Да.
— Не можеш ли да плуваш?
— Не.
— В такъв случай… — Насмалко да кажа: „В такъв случай ми се струва безразсъдно това къпане из басейните“, но се въздържах, опасявайки се, че няма да е тактично. — В такъв случай вероятно не би отказал малко помощ? — рекох вместо това.
Той отвърна, че не би, и аз му я оказах, извличайки го от дълбокия край към плитчината, където той незабавно се успокои. Като изплю литър и половина вода, ми благодари с пресекващ от силни чувства глас, а аз отвърнах, че удоволствието е изцяло мое.
— Каква изненада да се срещнем така — рекох. — Какво правиш по тия места, Портър?
— Наричай ме Орло.
— Какво правиш по тия места, Орло? Бухали ли наблюдаваш?
— Дойдох да се срещна с оня сатана Кук, Устър.
— Наричай ме Бърти.
— Дойдох да се срещна с оня сатана, Бърти. Нали помниш какво ме посъветва. Да издебна дъртия син на неженени родители, когато се е навечерял — тъй каза ти и колкото повече размишлявах, толкова по- ценен ми се струваше съветът. Ти имаш наистина невероятен нюх, Бърти. За теб човек е като отворена книга.
— О, благодаря, Орло. Просто въпрос на изучаване на психологията на индивида.
— Но за жалост такива като Кук не се вписват в обичайните стандарти, Бърти. И знаеш ли защо?
— Не, Орло. Защо?
— Защото той е изчадие адово, а никой не може да каже как ще реагира едно изчадие адово. Имаш ли вземане-даване с него, всяко стратегическо планиране е безполезно.
— Започвам да подозирам, че нещата не са протекли съвсем според плана.
— И нямаш представа колко си прав, Бърти. Провалът бе пълен. Не можеше да е по-пълен дори ако се опитвах да измъкна пари от чичо Скрудж.
— Разкажи ми всичко, Орло.
— Ако имаш една свободна минутка, Бърти.
— Щом е за теб — винаги, Орло.
— Не бързаш ли за някъде?
— Не, тук ми харесва.
— И на мен. И тъй значи, пристигнах аз и казах на иконома, че искам да говоря с господин Кук по много важен въпрос. Той ме въведе в библиотеката и там заварих папърдака, захапал дебела пура. Още щом го съзрях, се уверих, че съм подбрал момента правилно. Пурата явно бе предшествана от обилна вечеря, а в чашата до лакътя му имаше бренди. Не можеше да има съмнение, че човекът се е натъпкал до кътниците. Следиш ли мисълта ми, Бърти?
— Като хрътка, Орло.
— С него имаше още един мъж. Някакъв африкански изследовател, доколкото разбрах.
— Майор Планк.
— Присъствието му бе доста смущаващо, защото той настояваше да ни опише детайлно ритуалите за плодородие на племето мбонго от поречието на Конго, които, уверявам те, хич не са за разправяне. Но накрая все пак се разкара и аз можах да отворя дума по същество. И както се казва, цъфнах и вързах. Кук отказа да изкиха дори едно пени.
Зададох въпроса, който отдавна ми беше на езика. Не че чак толкова се тревожех за финансовото състояние на Орло, но все пак любопитството ми бе подразнено.
— Каква е точно уговорката за твоите пари, Орло? Предполагам, че Кук не може просто ей тъй да ги стиска.
— Може, докато не стана на трийсет години.
— А на колко си сега?
— На двайсет и седем.
— Е, значи само след три…
Тук за пръв път у него проблесна старият Орло Портър, който тъй бленуваше да ме изкорми с голи ръце. Не твърдя, че на устата му излезе пяна, но само защото беше прекалено тъмно, за да видя добре.
— Да, ама аз не искам да чакам още три години, по дяволите. Знаеш ли какво ми плащат от застрахователната компания? Жалки трохи, колкото да не пукна от глад. А аз съм мъж, който обича хубавите неща. Искам да живея нашироко.
— Апартамент в Мейфеър? (Луксозен район на лондонския Уест Енд — Б. пр.)
— Да.
— Шампанско с всяко ядене?
— Да.
— Лъскави ролс-ройси?
— И ролс-ройси също.
— И, естествено, по нещичко за закъсалия пролетариат? Сигурно ще искаш да разделиш с него излишъка си от средства.
— Няма да има никакъв излишък.
Затрудних се какво да кажа. Никога преди не бях обменял възгледи с жив комунист и откритието, че той не си пада кой знае колко по закъсалия пролетариат, ми дойде като шок. Мина ми през ума да гопредупредя, че момчетата в Кремъл много ще се разстроят, ако го чуят, но реших да не се пъхам между шамарите и смених темата.
— Между другото, Орло — рекох, — какво те доведе насам?
— Не ме ли слуша досега? Дойдох да видя Кук.
— Имам предвид басейна.
— Не знаех, че е тук.
— Стори ми се, че яко си беше плюл на петите. Бързаше ли за някъде?
— Бягах от едно куче, което искаше да ме изяде.
— Едро добиче с щръкнали уши?
— Да. Познаваш ли го?
— Срещали сме се. Но то не е искало да те изяде.
— Нахвърли се отгоре ми.
— То се хвърля върху всички с най-дружески намерения. Това е неговият начин да изрази чувствата си.
Орло изпусна дълга въздишка на облекчение. Тя щеше да бъде още по-дълга, ако не беше изгубил дъното под краката си, изчезвайки в дълбините. Зашарих с ръка наоколо и го изтеглих, а той ми благодари.
— Няма защо — рекох.
— Да знаеш какъв камък ми смъкна от сърцето, Бърти. Вече се чудех как ще се прибера здрав и читав в странноприемницата.
— Ще те откарам с колата.
— Не, благодаря. След като ме посвети в чистотата на мотивите на онова куче, предпочитам да повървя
