— Заради Латъм, проклет да бъде, ето защо! — извика Ягер. Леденостуденият му поглед се изпълни с омраза. — Опитва се да ни вкара в капан.
— Познаваш ли го?
— Разбира се, че не. Но познавам други като него. Всичките са покварени от долни жени!
— А жената познаваш ли?
— Не, разбира се! Но мръсниците са покварявали армията още от времето на фараоните. Лишавали са войниците от сила заради няколко минути греховно удоволствие! Мръсници!
— Това е абсолютно точна преценка, Гюнтер, не я оспорвам, но тя няма отношение към нашия разговор.
— Какво искаш да кажеш, Ханс? Искаш да кажеш, че нещата не стоят така, както се описва в докладите. Аз обаче искам да ти кажа, че може би си прав и враговете ни готвят капан. Ние също залагаме капани за тях. В това няма нищо ново — освен че ние ще спечелим. Възползвай се от обстоятелствата, приятелю. Американците, французите и англичаните ни преследват, но не могат да ни заловят. Във Вашингтон подозират сенатори и конгресмени, в Париж имаме двайсет и седем поддръжници в Камарата на депутатите, а главата на „Дьозием“ ни е вързан в кърпа. В Лондон цари пълна бъркотия.
Ягер замлъкна, стана от стола и погледна над живия плет от цветя към спокойните води на Рейн.
— И все пак най-успешна е дейността ни в по-малък мащаб. Това помогна на Адолф Хитлер да влезе в Райхстага. Насъскваш расите, етническите групи, класите една срещу друга, провокираш хаос, а вътре създаваш вакуум. Хитлер е правил това във всеки град поотделно — Мюнхен, Щутгарт, Нюрнберг, Манхайм… Навсякъде е разпространявал слухове и е предизвиквал общественото недоволство. Накрая е превзел Берлин — не би могъл да го направи без подкрепата на цялата страна.
— Браво, Гюнтер! — изръкопляска Траупман. — Толкова ясно виждаш нещата!
— Тогава какво те притеснява?
— Има неща, които може би не знаеш…
— Например?
— Двама блицкригери са били заловени живи в Париж и изпратени във Вашингтон.
— Не са ми съобщили за това — с леден глас изрече Ягер.
— Вече няма значение. Били са застреляни в затвора във Вирджиния от нашия агент Три в ЦРУ.
— Той е глупав чиновник! Плащаме му двайсет хиляди долара, за да разследва какво става в другите отдели.
— Сега иска двеста хиляди за успешно изпълнена заповед.
— Убийте го!
— Идеята ти не е сполучлива, Гюнтер. Първо трябва да разберем с кого е разговарял за нас. Той е глупак и много дрънка.
— Свиня! — изрева Ягер и се обърна с гръб към светлината.
— Но ни направи услуга — добави докторът. — Ще го оставим жив за още известно време, дори може да го издигнем. Той ще се превърне в благодарен роб.
— Ах, драги ми Ханс, толкова си умен! Умът ти реже като скалпел на съвършен хирург.
— Надявам се да ме изслушаш, Гюнтер.
Траупман направи няколко крачки напред. Двамата застанаха един срещу друг в тъмнината.
— Кога не съм те изслушвал, стари приятелю? Какво има?
— Беше прав, като каза, че печелим битката с нашите врагове. Прав беше и за това, че на определени места нашите зоненкиндер се справят чудесно, като предизвикват съмнения и недоволство.
— Впечатлен съм от собствените си изводи — усмихна се Ягер.
— Там е работата, Гюнтер. Това са само изводи, които се основават върху последната ти информация. Но ситуацията може рязко да се промени. Поставят ни твърде много капани, за които няма как да научим. Може никога вече да не ни се удадат толкова благоприятни възможности.
— Искаш да кажеш: „Нападнете Англия, майн Фюрер, не чакайте!“ — прекъсна го Ягер.
— Имам предвид операцията „Водна мълния“ — каза Траупман. — Трябва да побързаме, да нападнем максимално скоро и да предизвикаме паника. Водните запаси на Вашингтон, Лондон и Париж трябва да бъдат атакувани веднага след като нашите пилоти завършат обучението си. Когато правителствата се парализират, нашите хора ще завземат властта.
Жената бе изнесена от американското посолство. Хората, които се разхождаха по „Габриел“, видяха носилката. Тялото й бе покрито с чаршаф и леко памучно одеяло; дългата й тъмна коса беше разпиляна по бялата възглавница, а лицето й бе скрито под кислородна маска. Сива копринена превръзка предпазваше очите й от парижкото слънце. Мълвата се понесе бързо; някои аташета от посолството помогнаха за това — те обикаляха из събралата се тълпа и тихо отговаряха на въпросите на минувачите.
— Това е съпругата на посланика — каза една жена на френски. — Един американец току-що ми каза. Горкичката, вчера е била ранена по време на някаква ужасна престрелка.
— Престъпленията тук са станали непоносими — каза строен мъж с очила. — Трябва да върнем гилотината!
— Къде ще я карат? — съчувствено попита друга жена.
— В болницата „Хартфърд“ в Льовалоа-Пере.
— Това е английската болница, нали?
— Казват, че там имат най-модерната апаратура.
— Кой казва това? — намеси се възмутен французин.
— Онзи висок младеж ей там — къде отиде той? Е, там беше и го каза.
— Колко тежко е ранена? — попита едно момиче. С дясната си ръка стискаше за лакътя млад студент с брезентова чанта, пълна с книги.
— Чух един от американците да казва, че е много болезнено, но не е опасно за живота й — отвърна трета французойка с голям, дебел кафяв плик под мишница, секретарка на дребен чиновник. — Ранена е в белия дроб и й е трудно да диша. Беше с кислородна маска. Какъв ужас!
В офиса на Стенли Витковски Клод Моро седеше на един стол пред бюрото на полковника.
— За Бога, Стенли, излъгах бюрото, Парламента, пресата, самия президент! Заклех се, че мадам Кортлънд е жива и вашите лекари полагат грижи за нея!
— Внесох тялото й вътре, преди някой да е разбрал, че проклетата мръсница е умряла.
— Ще свърши ли работа, Стенли?
— Виж, Клод, само се опитвам да объркам враговете ни. Неонацистите преследват „Хари“ и ние само ще ги чакаме. С малко късмет и твоите невинни лъжи нашият малък капан ще се задейства.
— Невинни лъжи? — възмути се Моро. — Даваш ли си сметка какво съм направил? Излъгах президента на Франция! Никой вече няма да ми повярва!
— По дяволите, помисли малко. Направил си го за негово добро. Имаш причини да смяташ, че телефонът му се подслушва.
— Това е нелепо! „Дьозием“ отговаря за това телефонът му да не се подслушва. И той не се подслушва!
— Добре. Кажи, че правиш поредната проверка на помощниците му.
— Преди няколко месеца направихме най-старателна проверка. Как се справя заместничката на мадам Кортлънд?
— Сигурен човек — отвърна полковникът. — Тя е еврейка от Ню Йорк и мрази нацистите. Баба й и дядо й са били умъртвени в газова камера в Берген-Белзен.
— Странно, нали?
— Знам само, че ако някой нацист тръгне след новата госпожа Кортлънд — а все някой от тях ще го направи — ще го пипнем!
