— Оценявам чувството ти за хумор, приятелю, но сега никак не ми е до смях. Чу ли какво е станало в Париж?
— Ако е през последните двайсет и четири часа — не съм.
— Значи сега ще го чуеш. Карин де Врийс е изчезнала. Отвлечена е от неонацисти.
— Боже мой! Какво казва Витковски?
— Безпокои се за Латъм. Каза, че на пръв поглед изглежда добре, но вероятно всичко е театър.
— Защо?
— Защото е пожелал да научи имената на хората, които знаят истинската му самоличност.
— Разумно е. Все пак той служи за примамка.
— Не ме слушаш, Нокс. Стенли ми обясни, че е поставил нещата така: „Съобщи ми ги, или без мен“.
— Все още не разбирам какво те притеснява.
— И двамата сме женени от много години и не си спомняме някои неща. Влюбен е, старче. Може би е малко късно, но му е за пръв път. На неговите години хората често си въобразяват, че са непобедими. Отвлекли са любимата му жена и той иска да си я върне.
— Разбрах, Уес. Какво да правим?
— Първо той трябва да направи нещо — нещо, което да ни предизвика да го елиминираме.
— Да го елиминираме?…
— Да го затворим на безопасно място или да го измъкнем от Париж. Няма да е добре за никого, ако примамката се превърне в ловец.
— Разбрах, че е под охрана и постоянно наблюдение.
— Не подценявай Латъм. И брат му Хари беше под охрана, но успя да избяга от долината на Братството. От друга страна, Витковски и Моро не са вчерашни.
— Звучи успокоително.
— Надявам се да е така, по дяволите — заключи Сорънсън.
Дру преглеждаше списъците на светлината на нощната лампа. Списъкът на Витковски съдържаше седем имена, включително на хора от „Антинеос“, а този на Моро — девет. В последния списък трима бяха от „Ке д’Орсе“ и принадлежаха към дясното политическо крило. Шефът на „Дьозием“ предполагаше, че може би са фашисти. Имаше и няколко информатори, изключително привързани към парите — за тях не съществуваха убеждения и морал. В списъка на Стенли фигурираха няколко аташета, които разпространяваха слухове и прекарваха по-голямата част от времето си в увъртане около влиятелни френски бизнесмени вместо в работа; две секретарки, за които се предполагаше, че имат проблеми с алкохола, и отец Манфред Нойман, който живееше в „Мезон Руж“.
В стремежа си да намали броя на заподозрените Дру задраска информаторите на Моро, както и двама от депутатите, до които нямаше достъп. С третия депутат се бе срещал по дипломатическа линия. Трябваше да се обади на този човек и внимателно да го изслуша. Със списъка на Витковски беше по-лесно — петима от заподозрените бяха случайни познати на Дру от посолството. С останалите двама — двете жени, които имаха проблеми с алкохола, можеше да се свърже без много обяснения. Трябваха му само телефонните номера.
— Стенли, много се радвам, че работиш до късно, защото си пропуснал нещо в списъка.
— За какво говориш, по дяволите? — обади се Витковски ядосан. — Тези са хората и ние ги наблюдаваме.
— Ние ли? Кой друг освен теб?
— Моята секретарка, която работи с мен от времето, когато още бях в G-2. Бивш сержант, когото повиших в старши лейтенант.
— Жена?
— Тя е офицер, синко. Когато съпругът й се е уволнил след трийсет години служба, е бил само на петдесет и три. Всичките им деца са военни.
— Какво прави мъжът й сега?
— Играе голф, посещава музеи и продължава да ходи на уроци по френски. Този език не му се удава много.
— В такъв случай няма да й се обаждам, но искам телефонните номера на всички останали. Както и адресите им.
— Мисля, че знам за какво ти трябват. Почакай да включа компютъра.
С Клод Моро беше малко по-трудно. Беше си у дома и се караше със сина си за политика.
— Днешните младежи нищо не разбират!
— Аз също, но ми трябват телефонните номера на хората от списъка.
— Добре, ще ти дам един номер в бюрото. Обади се след пет минути и ще получиш информацията, която искаш.
След единайсет минути Латъм бе записал телефонните номера срещу имената в двата списъка. Започна да звъни, като навсякъде използваше почти едни и същи думи: Обажда се полковник Уебстър. Знаете кой съм, нали? Безпокои ме, че може би и други знаят. Имаме сведения, че информацията е изтекла от вас. Какво бихте могли да кажете в своя защита?
Отговорите представляваха вариации на една и съща тема. Всички отричаха, дори предлагаха да се подслушват служебните и домашните им телефони. Някои изявиха желание да се подложат на проверка с детектора на лъжата. Остана само свещеникът от „Мезон Руж“.
— Отец Нойман, моля — обади се Дру.
— В момента е на вечерна служба. Не можем да го безпокоим.
— Можете. Извънредно важно е, става въпрос за вашата безопасност.
— Боже мой, не знам какво да правя! Не можете ли да се обадите след около двайсет минути?
— Дотогава може да вдигнат „Мезон Руж“ във въздуха!
— Ах! Ще ви свържа.
Когато отец Нойман се обади, гласът му звучеше сърдито:
— Що за глупости? Да ме безпокоите по средата на литургията!
— Името ми е полковник Уебстър. Знаете кой съм, нали, отче?
— Разбира се! Много хора знаят.
— Така ли? Това ме учудва. Мислех, че е секретна информация, дори строго секретна.
— Аз пък мисля, че много други хора знаят. Какво искате да ми кажете?
— Не знам какво ще направя, ако не отговорите на въпросите ми! Нали си спомняте, че живях при вас? Положението ми в момента е отчайващо.
— Как можете да говорите така? „Антинеос“ се погрижиха за вас, подслониха ви, когато бяхте в опасност!
— И отказаха да ми помогнат, когато все още имах нужда.
— Това беше колективно решение, продиктувано от изискванията ни за сигурност.
— Борим се срещу едни и същи хора, нали?
— Вие не сте от нашите, господин Латъм. Аз се отвращавам от насилието, но не всички тук споделят убежденията ми.
— Това заплаха ли е, отче?
— Приеми го както искаш, сине мой. Знаем къде си, нашите коли постоянно обикалят из града.
— Кажете ми, знаете ли къде е Карин де Врийс?
— Фрау Де Врийс… Вашата колежка?
— Отвлекли са я!
— Това не е правилно!…
— Току-що допуснахте грешка, отче! Кое не е правилно? Може би накрая няма да се окажем на една страна…
— Отказах се от всичко!…
