— Това зависи от вас. Или ще последвате съпруга си, или ще се присъедините към нас. Знаем, че не можем да ви купим.
— Искам да открия своя съпруг. Вие можете да ми помогнете.
Всички мълчаха.
30.
Силният звук на радиото заглушаваше шума от уличното движение. Латъм сложи бронираната жилетка, облече върху нея мундира и се изненада: чувстваше се относително удобно. Непрекъснато поглеждаше към телефона на бюрото; чудеше се защо Карин не се обажда. Беше казала, че ще му позвъни веднага щом се настани в квартирата си в посолството. Излезе преди повече от два часа, багажът й тръгна почти веднага след нея. Дру замислено поклати глава и се усмихна: представи си срещата й с Витковски. Полковникът трябваше да изтърпи множество упреци за това, че е решил да остави Дру сам. Горкият Стан, изглеждаше толкова коравосърдечен, но едва ли беше подготвен за бурната атака на Карин. Латъм съжаляваше полковника — любовта бе на страната на Карин. И полковникът, и посланикът Кортлънд бяха изгубили всичко в любовта, за да пожънат успех в политиката.
Латъм отиде до голямото огледало в коридора и хвърли един поглед на отражението си в него. Жилетката подчертаваше гърдите му и го правеше по-внушителен. Това му напомни дните на хокея в Канада, когато мускулите бяха най-важното нещо на света. Сега то му се струваше пълен абсурд. „Толкова време мина!“ — помисли си той и се върна до телефона на бюрото. Вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер, но в този момент на вратата се почука. Той остави слушалката, отиде до вратата, хвърли поглед върху листа с кодовете и попита:
— Кой е?
— Витковски — отговори гласът от другата страна.
— Какъв е кодът?
— Да върви по дяволите кодът, аз съм.
— Трябва да кажеш: „Добрият крал Венцеслас“, глупако!
— Отвори вратата, преди да съм изстрелял няколко куршума в ключалката!
— Сега вече не се съмнявам, че си ти, защото със сигурност не знаеш, че от месингова ключалка куршумът може да рикошира в стомаха ти!
— Не и ако ти си зад нея, идиот такъв! Отвори веднага!
Дру отвори. На вратата стояха Витковски и Клод Моро. Изглеждаха разтревожени.
— Трябва да поговорим — започна шефът на „Дьозием“, след като влязоха вътре. — Случи се нещо ужасно.
— Карин! — възкликна Дру. — Не се обади, а трябваше да ми звънне още преди час! Къде е?
— Не знаем, но фактите са обезпокоителни — отвърна Моро.
— Какви факти?
— Двама от хората на Клод са убити отвън на тротоара — каза Витковски. — Единият е прострелян в главата, другият е намушкан с нож. Колата на бюрото е изчезнала, вероятно и шофьорът е мъртъв.
— Трябваше да я откарат в посолството! — изрева Латъм. — Под охрана!
— Била е отвлечена — тихо каза Моро, като гледаше Дру в очите.
— Ще я убият! — изкрещя Латъм, завъртя се и удари с юмрук по стената.
— Допускам и тази възможност — каза шефът на „Дьозием“. — Съжалявам за смъртта на колегите си, защото най-вероятно и тримата са мъртви. Що се отнася до Карин, нямам доказателства, че я е сполетяла същата съдба. Според мен тя е още жива.
— Как можеш да твърдиш това?! — рязко се обърна Дру към Моро.
— Защото за тях тя е много по-ценна жива, отколкото мъртва — ще я използват за заложник. Те искат човека, който се представя за Хари Латъм, а това си ти.
— И какво от това?
— Ще я използват, за да се доберат до Хари Латъм — не знаем защо, но те искат теб.
— Какво да правим?
— Ще чакаме, момче — каза полковник Витковски. Той стоеше изправен и говореше тихо. — И двамата знаем, че това е най-трудното в нашата работа. Ако бяха убили Карин, за да демонстрират на какво са способни, щяха да оставят трупа й при другите два. Значи не са я убили. Ще чакаме.
— Добре, добре! — възкликна Дру, нервно закрачи из стаята, спря се до бюрото и се облегна на ръба. — Ако е така, искам да получа имената на всички — всички, които знаят кой съм и къде се намирам. Искам да знам кого сте информирали.
— И какво ще направиш, mon ami? Тези хора са като камъни, хвърлени в езеро: вълните преминават по цялата повърхност на водата.
— Искам да знам, това е!
— Много добре, ще ти дам имената на хората, с които сме се свързали, а Стенли ще ти съобщи тези на служителите в посолството.
— Напиши ми ги — заповяда Латъм, бързо заобиколи бюрото, отвори чекмеджето и извади няколко листа хартия. — Всички, за които се сещаш.
— Дадохме им двеста трийсет и шест имена заедно със снимки на съответните лица — каза Нокс Талбът, директорът на ЦРУ, на Уесли Сорънсън по телефона.
— Получили ли сте някакъв отговор?
— Нищо конкретно. Имаме късмет, че седем служители на затвора са видели „заместник-директора Конъли“, за да могат да го опишат по-подробно.
— И какви са предположенията ти? — попита директорът на Консулски Операции.
— Готов съм да се обзаложа, че някой от свидетелите е посочил и твоята снимка сред другите.
— Ако всичките са горе-долу на моите години, това ни говори нещо.
— Не са. Стигнахме до извода, че който и да е бил измамникът, той би променил външния си вид — най-вероятно си е боядисал косата или променил цвета на очите с цветни лещи — всички обичайни средства.
— Не, Нокс. Не би могъл да изглежда нито по-стар, нито по-млад, без това да направи впечатление.
— Тъкмо това е странното, Уес. Двама — мъж и жена — казаха почти едно и също: бил толкова обикновен, че е почти невъзможно да го опишеш.
— А с какво е бил облечен?
— С тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка, кафяви обувки — според добрите стари традиции на ЦРУ. О, и със светъл шлифер. Жената на пропуска каза, че същия шлифер имал и един неин познат — моделът се казва „Лондонска мъгла“.
— А лицето?
— Много обикновено, незабележително. Без мустаци или брада, бледо, със съвсем обикновени черти, но с очила с дебели рамки — много дебели.
— Колко са възможните предположения?
— Като изключим хората като теб — двайсет и четири.
— А ако не ги изключваме?
— Петдесет и един.
— Може ли да разгледам снимките?
— Вече ти изпратих тези на двайсет и четиримата. Останалите двайсет и седем ще изпратя по-късно. Да извадя ли твоята снимка? Искам да кажа, че дори не работиш при нас.
— Защо си ме включил?
— Сигурно заради извратеното ми чувство за хумор. Както често казвам на колегата от администрацията Адам Болинджър, малко смях от време на време не е излишен.
