— Съмнявам се, че някой ще се хване, Стенли. Те не са глупаци и надушват капаните.
— И аз мисля така, но познавам човешката природа. Няма да издържат.
— Надявам се да си прав, Стенли… Как е нашият колега Латъм?
— Разкрихме пред някои хора от посолството новата му самоличност. Казахме и на „Антинеос“, но те вече го знаеха. Ще преместим Де Врийс в посолството, а в апартамента й ще сложим охрана от морски пехотинци.
— Изненадан съм, че се е съгласила — каза Моро. — Мисля, че наистина обича този мъж и доколкото я познавам, едва ли би го изоставила при подобни обстоятелства.
— Тя още не знае за това — каза Витковски. — Довечера ще я преместим.
Беше привечер. Карин де Врийс седеше в креслото до прозореца. Меката светлина от една нощна лампа на пода се отразяваше в дългата й тъмна коса и хвърляше сянка върху хубавото й лице.
— Даваш ли си сметка какво правиш? — попита тя и погледна към Латъм, който бе наполовина облечен в униформата си, а мундирът му бе преметнат върху стола до бюрото.
— Разбира се — отвърна той. — Аз съм стръв.
— Отиваш на смърт, за Бога!
— И какво от това? Шансовете са на моя страна. Иначе нямаше да приема.
— Защо полковникът иска това от теб? Не разбираш ли, Дру, в тази мисия ти си просто фактор Х или Y, който може да бъде пожертван. Витковски може да ти е приятел, но не се самозалъгвай — той е професионалист. На първо място за него стои операцията! Защо мислиш, че толкова настоява да си облечен в проклетата униформа?
— Ще ми изпратят бронирана жилетка, няма да изляза незащитен навън. Не казвай на Стенли, че не обичам тези предпазни приспособления — ще се вкисне…
— Убийците, скъпи мой, ще се целят в главата ти.
— Все забравям, че разбираш от тези неща.
— Точно затова искам да кажеш на нашия общ приятел Стенли да върви по дяволите!
— Не мога.
— Защо? Нека измисли друга примамка. Толкова ли е сложно?
— Друг човек? Няма да го преживея.
— А аз няма да преживея твоята смърт! — извика Карин и се хвърли в прегръдките му. — Никога не съм предполагала, че отново ще кажа това на някого, но го чувствам с цялото си сърце!
— И двамата имаме нужда един от друг — той я погали по главата и надникна в очите й. — Какво ще кажеш за това да прекараме старините си в люлеещи се столове на веранда с изглед към морето?
— Или към планините… Обичам планините.
— Ще го обсъдим.
Някой почука на вратата.
— О, по дяволите! — възкликна Дру и я пусна. — Къде е онзи лист с кодовете?
— Залепих го на стената в коридора, за да не можеш да го изгубиш.
— Колко е часът?
— Почти седем и половина. Кодът ще се смени в осем.
— Кой е?
— Зайчето Бъни — чу се гласът на Фрак зад вратата.
— Пълна глупост! — каза Латъм и отвори.
— Време е, мосю.
— Знам. Дай ми само минута-две.
— Certainement141 — каза Фрак.
Дру затвори вратата и се обърна към Карин.
— Трябва да тръгваш.
— Какво?
— Не ме ли чу? Ще те местят в посолството.
— Какво… Защо?
— Ти си служител в американското посолство и то е решило, че работата ти в секретен отдел е достатъчна причина, за да те предпазят от заплахата.
— Какво говориш?
— Трябва да остана сам, Карин.
— Няма да позволя! Ти имаш нужда от мен!
— Извинявай. Ако не тръгнеш доброволно, господата Фрик и Фрак ще те упоят и ще те отнесат.
— Как можа да се съгласиш, Дру?
— Искам да останеш жива, за да можем да прекараме старините си в люлеещи се столове с изглед към планините някъде в Колорадо. Какво ще кажеш?
— Мръсник!
— Никога не съм твърдял, че съм симпатичен. Ти смяташе така.
Агентите на „Дьозием“ придружиха Карин до асансьора и я увериха, че след час багажът й ще бъде изнесен от хотела и докаран в посолството. Тя с нежелание се подчини, качи се с тях в асансьора и слезе във фоайето. Там ги посрещнаха други двама служители на „Дьозием“. Господата Фрик и Фрак бързо се обърнаха и тръгнаха към асансьорите.
— Колата чака отвън, мадам, вляво от входа.
— Можех да взема такси.
— Лично аз се радвам, че не са ви позволили да го направите — каза единият от агентите и се усмихна.
Тримата минаха през стъклените врати и бързо завиха наляво по тротоара. Сред тълпата от минувачи на „Рю д’Ешел“ двамата агенти отведоха Карин де Врийс до бронираната кола на бюрото, която чакаше на място, забранено за паркиране. Единият агент отвори вратата и с жест покани Карин да се качи.
В този миг се чу леко изщракване. Кръв плисна от лявото слепоочие на агента. Вторият служител на „Дьозием“ падна напред с широко отворени очи и уста. От гърба му стърчеше дълъг нож. И двамата се строполиха на тротоара. Де Врийс извика, но една силна ръка затисна устата й и грубо я блъсна в автомобила. Нападателят я последва. След секунди отсрещната врата се отвори и вторият убиец скочи в колата задъхан, с окървавен нож в дясната ръка.
— Бързо! — изкрещя той на немски.
Колата се понесе по улицата и се сля с потока от автомобили. Първият убиец свали ръката си от лицето на Карин и заговори:
— Виковете няма да ти помогнат — каза той. — Опиташ ли се да викаш, ще имаш белези по лицето.
— Добър вечер, фрау Де Врийс — каза шофьорът и се обърна към нея, като побутна трупа на предната седалка. — Вероятно сте решила да последвате съпруга си. Можете да бъдете сигурна, че ще успеете, ако откажете да ни сътрудничите.
— Убихте двамата мъже — прошепна Карин. Устните й едва се движеха, гласът й почти не се чуваше.
— Ние сме спасителите на Нова Германия.
— Как ме открихте?
— Много просто. Имате врагове там, където мислите, че имате приятели.
— Сред американците?
— И сред тях. И сред англичаните, и сред французите.
— Какво ще правите с мен?
