почти един след полунощ: подходящо време за среща с възрастния отец Лаволет, който знаеше важни тайни, и Латъм щеше да ги измъкне от него.
Домът на „Ке дьо Крьонел“ представляваше солидна триетажна сграда от бял камък със свежи, боядисани в зелено дървени греди. Приличаше на картина от Мондриан. Предполагаше се, че собственикът също би трябвало да бъде солиден, защото по богатство кварталът можеше да си съперничи с авеню „Монтен“. Тук живееха само много богати хора. Бившият свещеник се бе устроил доста добре в материалния свят.
Дру изкачи стъпалата и се приближи към зелената емайлирана врата. Блестящият месингов звънец отразяваше светлината от уличните лампи. Дру позвъни и зачака. Беше един и двайсет и шест сутринта. В един и двайсет и девет вратата се отвори; показа се стресната жена по халат, на около четирийсет години. Светлокестенявата й коса бе смачкана — явно бе станала от леглото.
— Боже, какво търсите тук по това време? — заговори тя на френски. — Всички спят!
— Parlez-vous anglais143? — попита Латъм и протегна напред черната си лична карта от посолството — този документ обикновено успокояваше хората.
— Un peu144 — нервно отвърна жената, която вероятно беше икономка.
— Трябва да се видя с мосю Лаволет. Много е важно, не може да чака до сутринта.
— Останете тук, ще повикам мъжа си.
— Той ли е мосю Лаволет?
— Не, той е шофьорът на господаря…
— Между другото, много добре говорите английски.
— Не влизайте!
Тя затвори вратата под носа на Латъм и той остана да чака на тясната тухлена веранда. Единственото му успокоение беше, че жената бе включила осветлението от двете страни на входа. След малко вратата се отвори и пред Дру застана едър здрав мъж, също по халат, с широко лице, гърди и рамене — спокойно можеше да мине за борец, с когото човек не бива да се закача. Вниманието на Латъм бе привлечено както от внушителните му размери, така и от издутия десен джоб на халата, където ясно се открояваше дръжка на пистолет.
— Каква работа имате с господаря, мосю? — попита мъжът с неочаквано любезен глас.
— Трябва да говоря лично с мосю Лаволет — отвърна Дру и отново показа личната си карта. Шофьорът взе картата и я заразглежда на светлината в коридора.
— Американското посолство?
— Работя в разузнаването съвместно с „Дьозием“.
— А, първо беше „Дьозием“, после Сервис д’Етранже, секретният отдел на Сюрте, а сега и американците! Кога ще оставите господаря на мира?
— Той е мъдър и опитен човек, но винаги има неотложни неща.
— Той е стар човек, който се нуждае от сън, особено след смъртта на жена си. Прекарва много часове в параклиса и разговаря с нея и Господ.
— И все пак трябва да го видя. Един негов приятел може да си навлече неприятности. Става дума за нещо, което засяга правителствата на Франция и САЩ.
— Винаги казвате, че е спешно, а след като удовлетворят условията ви, задържате информацията с дни, месеци, дори с години.
— Откъде знаете?
— Дълги години съм работил за вашите хора и само това мога да ви кажа. Защо пък да ви вярвам?
— Хей, човече, не ти ли минава през ум, че бих предпочел да остана вкъщи при жена си и трите си деца?
Репликата на Латъм беше прекъсната от продължително бръмчене. Мъжът инстинктивно се обърна, а вратата се отвори и откри фоайе с дълъг коридор. В края на коридора се виждаше малка врата, обкована с месинг. Това беше миниатюрен асансьор.
— Хюго! — с треперещ глас извика белокосият човек вътре в него. — Какво има, Хюго? Чух, че някой звъни и се кара на английски.
— Трябваше да затворите вратата, господарю. Нямаше да се събудите.
— Хайде, хайде, много се грижиш за моята безопасност. И без това бях буден. Помогни ми да се измъкна от това проклето нещо.
— Ана каза, че почти не сте вечерял, а после сте прекарал два часа в параклиса.
— Имах причини за това, сине мой — каза Антоан Лаволет.
Помогнаха му да стане от стола в асансьора и той внимателно стъпи на пода. Беше тъничък като тръстиково стебло, висок над шест фута, носеше халат на червени карета. Лицето му имаше острите черти на готически светец — орлов нос, тежки вежди и широко отворени очи.
— Вярвам, че Бог чува молитвите ми.
— Сигурен съм в това, господарю.
Старецът се спря пред Латъм, който беше влязъл в коридора.
— Да видим кой е дошъл… Вие ли сте неканеният гост?
— Аз съм, господине. Казвам се Латъм, работя в американското посолство и съм служител в Консулски Операции на САЩ. Личната ми карта още е у вашия шофьор.
— Хюго, върни му я, за Бога — нареди бившият свещеник и внезапно потрепера, главата му се затресе.
— Какво има, господине? — попита Дру.
— Моят приятел Хюго е служител в Преторианската гвардия, събрана от войници на Чуждестранния легион и изпратена в Сайгон. Вие сте го оставили там, но той е успял да се измъкне.
— Говори английски много добре.
— Налагало му се е да го използва, бил е офицер и е изпълнявал специални поръчения под командването на американците.
— Никога не съм чувал за войник от Преторианската гвардия или френски офицер в Сайгон.
— „Преторианска гвардия“ е евфемизъм за отрядите от самоубийци. Има много неща за тази акция, за които не сте чували. Американците са им плащали десеторно повече, отколкото на войниците от легиона. Доставяли са информация през фронтовата линия. Вие толкова лесно забравяте! А сега защо сте тук?
— Отец Манфред Нойман ме насочи.
— Разбирам — каза Лаволет, загледан в Латъм. Очите им бяха на едно ниво, защото бившият епископ бе висок колкото Дру. — Придружи ни до библиотеката, Хюго, и вземи оръжието на мосю Латъм. Ще си го получи, когато приключим.
— Qui, patron145.
Шофьорът подаде на Латъм личната му карта и направи жест с дясната ръка, за да поеме пистолета му. Латъм бавно бръкна в джоба и извади оръжието си.
— Merci, monsieur146 — каза шофьорът, взе пистолета и му подаде картата. Хвана подръка господаря си и го поведе към стая, мебелирана с кожени кресла и мраморни масички; стените бяха отрупани с книги.
— Разполагайте се удобно, мосю Латъм — каза Лаволет, седна на един стол и направи знак на Дру да седне срещу него. — Искате ли нещо за пиене? Аз ще пийна. Мисля, че нощните разговори изискват някакво питие.
— Ще пия същото, което и вие.
— Два пъти „Курвоазие“, Хюго.
— Добър избор — Латъм огледа изисканата библиотека с високи тавана. — Хубава стая — добави той.
— Тъй като съм страстен читател, тя ми е необходима — отвърна Лаволет. — Гостите често се учудват, когато разберат, че съм прочел всичките тези книги. Повечето по два-три пъти.
