— Наистина много четете.
— Когато станете на моята възраст, мосю Латъм, ще откриете, че думите са постоянно нещо, за разлика от телевизията.
— Някои твърдят, че един образ струва колкото хиляда думи.
— Няма да споря. Но човек се отегчава от познатото, не е ли така?
— Не знам. Не съм мислил за това.
— Вероятно не сте имал време да се замислите. На вашата възраст никога не съм се замислял.
Пристигнаха питиетата. Всяка от чашите беше пълно точно инч над дъното.
— Благодаря, Хюго — продължи бившият свещеник, — а ако затвориш вратата и изчакаш във фоайето, ще ти бъда много благодарен.
— Qui, patron — каза шофьорът, излезе от стаята и дръпна тежката двойна врата. Тя се затвори.
— Добре, Дру Латъм, какво знаете за мен? — попита рязко Лаволет.
— Че сте захвърлил расото, за да се ожените, и че когато сте бил по-млад, сте бил криптограф във Френското разузнаване. Нищо повече. Освен, разбира се, това, което ми каза Манфред Нойман: че му помагате да реши своя проблем.
— Само опитен психиатър може да му помогне. Посъветвах го да потърси съветите на специалист.
— Каза, че се съветва с вас по религиозни въпроси, защото вие някога сте имал същия проблем.
— Това са пълни глупости, както казвате вие, американците. Влюбих се в една жена и й останах верен четирийсет години. Нойман се среща с много жени. Много пъти съм го съветвал да потърси помощ, преди да е станало късно… И вие сте дошъл тук по това време, за да разговаряме за Нойман?
— Знаете, че не е така. Знаете защо съм тук. Видях изражението на лицето ви, когато ви казах кой съм. Опитахте се да скриете реакцията си, но не успяхте. Нойман ви е съобщил за мен, а вие сте съобщил на някой друг. На кого?
— Не разбирате, никой от вас не разбира — каза Лаволет. Дишаше тежко.
— Какво трябва да разбирам?
— Те ще убият всички ни, и не само нас, но и други, много други!
— Нойман ви е казал кой е полковник Уебстър, нали? Казал ви е, че е Латъм!
— Не доброволно. Измъкнах това от него, защото знаех каква е ситуацията. Наложи се.
— Защо?
— Моля ви, аз съм стар човек и ми е останало малко време да живея. Животът ми и без това е сложен, не го усложнявайте допълнително.
— Какво, по дяволите, сте направил?
— Изслушайте ме, сине мой — Лаволет довърши питието си на две глътки и главата му отново се затресе. — Жена ми беше германка. Срещнах я след войната, когато Светият Конклав ме изпрати в църквата на Светото Причастие в Манхайм. Беше омъжена, с две деца и съпруг, който я измъчваше — бивш офицер от Вермахта; беше собственик на застрахователна компания. Влюбих се, влюбих се отчаяно и напуснах Църквата, за да остана с нея за цял живот. Тя замина за Швейцария и се разведе със съпруга си, но според германския закон децата останаха при него… Те пораснаха, имаха свои деца, после техните деца също родиха деца. Общо шестнайсет в двете семейства, от които произхожда скъпата ми съпруга, и тя бе предана на всички, както и аз.
— Значи е поддържала връзка с тях?
— О, да! Преместихме се във Франция, започнах работа, колегите в службата много ми помагаха, и така минаваха годините. Децата често ни идваха на гости тук, в Париж, а през лятото — в къщата ни в Ница. И аз започнах да ги обичам като свои.
— Изненадан съм, че баща им е позволил да виждат майка си — каза Дру.
— Не мисля, че това го интересуваше. интересуваха го само разходите, а аз ги поемах на драго сърце. Той се ожени повторно, от втория си брак има три деца. Двете деца от първия му брак с жена ми бяха по- скоро товар за него — може би са му напомняли за свещеника, нарушил обета си и разбил живота на германски бизнесмен, офицер от Вермахта… Разбирате ли ме?
— Боже мой — каза Латъм, който гледаше Лаволет в очите. — Имате предвид сделка? Той още ли е нацист?
— Точно така, но преди няколко години почина. Както и да е, оставил е наследство, получено вече от движението.
— Това е съвършен начин да се замеси един бивш свещеник, много уважаван, който все още се ползва с доверието на френското разузнаване…
— Боя се за живота ви, господин Латъм, за живота на шестнайсет невинни мъже, жени и деца, превърнали се в пионки в смъртоносната игра, за която не знаят нищо. Тези деца и внуци са средството, чрез което ме изнудват. Какво бихте направил на мое място?
— Вероятно същото — призна Дру. — А какво направихте вие? С кого се свързахте?
— Могат да ги убият, разбирате ли това?
— Не и ако се действа както трябва, а аз ще направя всичко възможно, за да стане както трябва. Никой не знае, че съм тук, това е във ваш плюс. Кажете ми!
— Има един човек, неприятно ми е да го кажа — също свещеник, но не от моята църква. Лутерански свещеник, доста млад, мисля, че е на около четирийсет години. Той е техният водач в Париж, главната свръзка с нацистката йерархия и в Бон, и в Берлин. Името му е Вилхелм Кьониг, служи в Ньой-Сюр-Сен — там се намира единствената лутеранска църква в района.
— Срещали ли сте се?
— Никога. Когато трябва да му се изпратят документи, изпращам доброволец от нашата асоциация „Християнски съюз“ — някой или много стар, или много млад, който мисли само за това колко франка ще спечели. Естествено, поразпитах малко, научих възрастта му и как изглежда.
— А как изглежда?
— Доста нисък, много атлетичен, много мускулест. В мазето на енорийския си дом има физкултурен салон с най-различни уреди и тежести. Там посреща куриерите — без якичка, винаги седи на някой от онези велосипеди или лежи на гладиатора, очевидно за да скрие ниския си ръст. Работил съм за френското разузнаване, мосю, но не ми беше необходимо обучение, за да науча някой неща. Веднъж изпратих един дванайсетгодишен послушник да му занесе пакета. Кьониг толкова се развълнувал, че слязъл от уреда. Момчето ми каза: „Не мисля, че е по-висок от мене, отче, но Боже, целият е мускули!“
— Значи не е трудно да го открие човек — каза Латъм и допи питието си. После стана от стола. — Кьониг има ли кодово име?
— Да, знаят го не повече от пет човека в цяла Франция — Деметра, сестра на Зевс, според старогръцката митология.
— Благодаря, мосю Лаволет, ще се опитам да предпазя семейството на жена ви в Германия. Но, както вече казах на друг човек тази вечер, само това мога да обещая. Сега има други неща, които са по- важни.
— Бог да ви пази, сине мой. Много хора смятат, че съм изгубил привилегията да благославям, но съм убеден, че Бог не е изгубил доверието си в мен. Живеем в ужасен свят и всички трябва да действаме според свободната воля, която Той ни е отредил. Хюго ще ви върне пистолета и ще ви изпрати.
— Имам една последна молба, ако ми позволите.
— Зависи каква е, нали?
— Трябва ми жица, дълга около десет фута.
— За какво ви е?
— Още не знам, но просто си мисля, че може да ми потрябва.
— Всички от разузнаването сте много потайни.
— Професионален навик — тихо каза Дру. — Не знаем какво ни очаква и се опитваме да предвидим възможностите. Не са толкова много.
— Хюго ще ви даде всичко необходимо. Кажете му да надникне в килера.
