— Това се решава от отряда, не от мен. Нямам представа.
— Къде я държат сега?
— Защо Берлин се интересува от това? — неонацистът изведнъж присви очи и въпросително изгледа Дру. — Никога досега не са искали подобна тактическа информация.
— Откъде, по дяволите, да знам? — щом Латъм повиши тон, питбулите изръмжаха. — Просто повтарям това, което ми казаха да питам. — В нервността си Латъм усещаше как пот се стича по лицето му. Трябваше да се овладее, още малко му оставаше! Още съвсем малко!
— Добре — каза ниският свещеник, който приличаше на питбул. — Намира се в един апартамент на „Рю Лакост“ номер 23.
— Какъв е този апартамент?
— Отрядът не ми е казал. Под наем, нямат дори телефон. Тази сутрин, след като изчезнат, хазяинът ще получи наем за няколко месеца и няма да казва, че е имал наематели.
„Стъпка първа“ — помисли си Дру. Втората стъпка беше да се отърве от проклетите кучета и да остане насаме с Кьониг.
— Мисля, че това е всичко, което искаше Берлин — каза той.
— А каква е информацията за мен? — попита неонацистът.
— По-скоро заповед, отколкото информация — каза Латъм. — Налага се временно да преустановите всякаква дейност — да не давате и да не получавате инструкции от когото и да било. А ако искате да потвърдите заповедите, които получихте от мен, трябва да го направите през Испания или Португалия.
— Това е лудост! — закрещя дребният прелат, а двете кучета заръмжаха и затракаха със зъби. — Halten!148 — извика той и укроти животните. — Но аз съм най- сигурният човек във Франция!
— Помолиха ме да ви кажа, че един човек на име Андре е мислел същото и с него вече е свършено.
— Андре?
— Не знам кой е този човек и какво означава това.
— Mein Gott, Андре! — гласът на нациста стана слаб, лицето му изразяваше страх и объркване. — Беше толкова getraut149!
— Съжалявам, не разбирам, организацията в Америка не изисква от всички ни да знаем немски. Смятат, че няма нужда.
— Невъзможно беше да го разкрият!
— Предполагам, че не са го разкрили. От Берлин споменаха, че се връщал в Страсбург.
— Страсбург? Значи знаете…
— Нищо не знам и не искам да знам. Искам само да стигна до летище „Хитроу“ и да хвана самолета за Чикаго.
— А аз какво да правя?
— Обадете се на свръзките си в Испания или Португалия — от някой телефон далеч оттук — и потвърдете моите заповеди, а после направете каквото ви казах. Какво не ви е ясно?
— Всичко е толкова объркано…
— По дяволите — каза Латъм и леко хвана Кьониг подръка. Питбулите изръмжаха. — Хайде, кажете на вашите кучета да се прибират, а аз ще ви последвам. Ако не друго, дължите ми едно питие.
— О, разбира се… Rein150 — заповяда Кьониг и двата питбула се втурнаха през отворената врата. — Заповядайте, хер зоненкинд, влезте.
— След малко — каза Дру и изведнъж затвори вратата. Той дръпна синия шал от раменете на неонациста и откри малкия автоматичен пистолет. Преди Кьониг да успее да реагира, Латъм грабна оръжието и изви ръката му обратно на часовниковата стрелка, като очакваше или китката на Кьониг да изпука, или пистолетът да падне от ръката му. Пръстите на свещеника се изпънаха. Дру грабна пистолета и го хвърли в тревата.
Последва борба на живот и смърт. Всеки преследваше своята цел, на която бе отдаден изцяло. В крайна сметка ръстът и силата на Латъм надделяха. Кьониг лежеше на земята, едната му ръка бе счупена, другата — изкълчена. Латъм бе целият изподраскан, ръцете и гърдите му кървяха. Той се изправи и се изплю в лицето на нациста. След това извади навитата жица, която Хюго му бе дал, и завърза ръцете и краката на Кьониг така, че при всяко движение примките да се стягат все повече. Разкъса синия шал, както бе направил с чаршафите в хотел „Нормандия“ и омота тялото на свещеника. Погледна часовника си, издърпа Кьониг към храстите, удари го и нацистът изгуби съзнание. Дру извади телефона си и набра номера на Стенли Витковски.
32.
— Кучи син! — изрева полковникът. — Моро е готов да те застреля и аз ни най-малко не го обвинявам! Какво си направил?
— Ако се успокоиш, ще ти кажа.
— Да се успокоя? Имам причини да бъда спокоен! Обявен си за персона нон грата, ще те изхвърлят от страната! Срещу мен е подадена нота от френското правителство!
— Моро ли стои зад всичко това? Значи ще се оправим.
— Слушаш ли ме изобщо? Нападнал си двама агенти на „Дьозием“ и си ги завързал като заложници, не си се обаждал от няколко часа, като по този начин си провалил френска разузнавателна операция!
— Затова пък напреднах. Мисля, че Моро ще остане доволен.
— Какво?…
— Изпратете отряд от морски пехотинци в лутеранската църква в Ньой-Сюр-Сен — Латъм съобщи на Витковски адреса и му разказа за Кьониг. — Това е ръководителят на нацисткото движение в Париж, може би е по-важна клечка дори от граф Страсбург.
— Как го откри?
— Няма време да ти обяснявам. Обади се на Моро и изпрати морските пехотинци да закарат Кьониг в „Дьозием“. Кажи на Клод, че му го подарявам.
— Той ще иска нещо повече от завързан лутерански свещеник. Трябват им факти, за да го съдят.
— Няма да го осъдят. Кодовото име на Кьониг е Деметра. Действай! След това ще се срещнем някъде.
— Ще те убия, да знаеш!
— Отложи го за по-късно, Стенли. Знам къде е Карин.
— Какво?
— „Рю Лакост“ No 23, апартамент под наем.
— Отецът ли ти го каза?
— Умираше от страх. Няма време, Стенли! Имам нужда от теб за една операция.
— Нямам избор. Трябва да ти повярвам.
Карин де Врийс седеше на стола, ръцете й бяха вързани отзад. Срещу нея, възседнал дървен кухненски стол отзад напред, седеше неонацист. В дясната си ръка държеше пистолет със заглушител.
— Защо смятате, че мъжът ви е жив, фрау Де Врийс? — попита нацистът на немски. — А дори и да е така, защо ние трябва да знаем нещо за него? Той беше екзекутиран от ЩАЗИ, всеки го знае!
— Това е лъжа. След като съм живяла с него осем години, мога да позная гласа му, независимо колко е променен.
— Изключително! Чула сте гласа му?
— Два пъти.
— В папките на ЩАЗИ пише друго. Има много доказателства.
— Там е работата — студено отвърна Карин. — Прекалено много са доказателствата.
— Говорите глупости.
— Дори гестаповците не са описвали толкова подробно всички мъчения на пленниците.
