Беше три и десет сутринта, когато Дру пристигна в лутеранската църква в Ньой-Сюр-Сен. Освободи таксито и тръгна към сградата на църквата. До нея се намираше енорийският дом на свещеника с ниска покрита колонада. Всичко тънеше в мрак, но под безоблачното нощно небе, осветено от ярката парижка луна, ясно се виждаха и двете сгради. Около двайсет минути Латъм обикаляше, внимателно оглеждаше всички врати и прозорци на приземния етаж на сградата, в която живееше нацисткият водач. В църквата не беше трудно да се проникне, но по всички стени на другата сграда минаваха жици, навсякъде стърчаха металните части на алармената система.
Ако алармата се задействаше, нацистът щеше да се стресне, но това можеше да го подготви за евентуалното нападение. Дру беше записал адреса и телефона на църквата. Той извади радиотелефона, който Витковски му беше дал, от единия джоб на сакото си, а от другия — тънко тефтерче. Помисли какво би могъл да каже, след което набра номера.
— Ало, ало — обади се писклив мъжки глас.
— Ще говоря на английски, защото съм зоненкинд от Америка…
— Какво?
— Пристигнах за конференцията в Берлин. Получих инструкции да се свържа с Деметра. Самолетът ми се забави поради мъглата, иначе щях да се свържа с вас още преди няколко часа. Самолетът ми за Щатите отлита след три часа. Трябва да се срещнем веднага.
— Берлин… Деметра… Кой сте вие?!
— Вече ви казах. Аз съм зоненкинд, Фюрер на зоненкиндер в Америка. Очаквам да получа от вас дължимото уважение. Трябва да ви предам информация.
— Къде се намирате?
— На десет метра от дома ви.
— Mein Gott!147 Нищо не съм чул за това!
— Нямаше време да ви предупредим. Не можехме да използваме обикновените канали, защото ви подслушват.
— Не мога да повярвам!
— Трябва да повярвате, защото още сега ще се свържа с Берлин или с Бон, откъдето ще ми дадат нови инструкции и Деметра ще изгуби поста си. Чакайте ме долу. Ще се срещнем след трийсет секунди — в противен случай ще уведомя Берлин.
Почти веднага светнаха лампите на горните етажи, а след това — и на долния. Входната врата се отвори и преподобният Вилхелм Кьониг се появи по пижама, увит в син шал. Дру стоеше в сянката и го оглеждаше. Наистина беше нисък, но с широки рамене и силни бедра, краката му бяха много криви. Едрото му лице имаше дръзко изражение: приличаше на булдог, готов всеки момент да нападне.
Латъм се появи в светлината на входа.
— Моля ви, елате насам, Деметра. Ще говорим навън.
— Защо не влезем вътре? Хладно е. Вкъщи е много по-уютно.
— Изобщо не е студено — каза Дру. — Всъщност, дори е топло и влажно.
— Значи ще ви бъде по-приятно с климатична инсталация, нали?
— Инструктираха ме да не разговарям с никого в дома ви — разбирате защо.
— Защото мога да запиша какво си говорим, за да натопя после и себе си? — с писклив, дрезгав шепот отвърна Кьониг и пристъпи напред. — Да не сте полудял?
— Има и други възможности.
— Например?
— Къщата ви може да се подслушва от французите.
— Невъзможно е! Имам уреди, които биха регистрирали всяка намеса.
— Всеки ден се изобретяват нови уреди, преподобни. Елате, подчинете се на заповедта на берлинските началници, дори и да не са прави. Честно казано, и двамата нямаме избор.
— Добре.
Кьониг тръгна към единственото стъпало на верандата, но Дру го спря.
— Почакайте.
— Какво има?
— Загасете осветлението и затворете вратата. Не бива да предизвикваме вниманието на патрулните полицейски коли, нали?
— Прав сте.
— Има ли други хора в къщата?
— Само помощникът ми — живее в таванската стая, и двете ми кучета, които спят в кухнята.
— Можете ли да изключите всички лампи оттук?
— В коридора — да, но не и в спалнята.
— Изключете ги и там.
— Извънредно предпазлив сте, хер зоненкинд.
— Резултат на обучението ми, хер Деметра.
Свещеникът влезе в къщата. След няколко секунди лампите и на двата етажа угаснаха. Кьониг изкрещя нещо на немски. Когато се върна при тъмния вход, на лунната светлина се очертаха още два силуета — по един от двете му страни. Кучетата бяха ниски, с големи глави, едър гръден кош и всяко ситнеше на леко изкривените крака. Приличаха на самия свещеник — бяха питбули.
— Това са моите приятели Донер и Блитцен. Децата от енорията много ги обичат. Абсолютно безопасни са, освен ако не им подам команда, след която могат да ви разкъсат на парчета.
— В Берлин не биха одобрили това.
— Не ми давайте повод да ги използвам — продължи Кьониг и тръгна по ливадата. Стражите му ситнеха след него. — И, моля ви, хайде да не говорим за това колко много кучетата приличали на собствениците си и обратно. През цялото време ми го повтарят.
— Не мога да си представя защо. Бих казал, че сте по-скоро висок.
— Не сте забавен, хер зоненкинд — каза нацистът, изгледа Дру отдолу нагоре и преметна широкия син шал през рамото си, като скри лявата си ръка. Не беше трудно да се разбере какво държеше Кьониг под шала. — Каква е тази информация от Берлин? Ще я проверя, разбира се.
— Но не от тази къща — твърдо възрази Латъм. — Отидете да се обадите някъде от улицата или, още по-добре, от друг район. Достатъчно неприятности имате, та да си навличате нови. Приемете го като приятелски съвет.
— Значи е сериозно? Смятат, че въпреки всичките ми предпазни мерки, ме подслушват?
— Със сигурност, хер Деметра.
— Какви основания имат за това?
— Първо, от Берлин искат да знаят дали сте заловили жената.
— Де Врийс?
— Мисля, че така се казваше, но не съм сигурен. Връзката беше ужасна. Трябва да се обадя отново след час.
— Откъде знаят за нея? Още не сме изпратили доклада! Чакаме резултатите.
— Предполагам, че имат „къртици“ във френското разузнаване, „Сюрте“… Вижте, Кьониг, не ме интересува нищо извън моята сфера, имам си достатъчно проблеми в Щатите. Просто ми дайте информацията, която да предам на нашите началници. Разбрахте ли коя е тази жена?
— Естествено.
— Не сте я убили…
— Още не. Но след няколко часа ще я убием, ако няма резултати. Ще хвърлим тялото й на стълбите пред американското посолство.
— Какви резултати? Не ми пробутвайте ненужни подробности, просто отбележете фактите. Повярвайте ми, това е във ваш интерес.
— Добре. Сутринта наш отряд ще отиде при любовника й, Латъм, и ще му каже, че ако иска да я види жива, трябва да дойде на срещата — в някой парк или край паметник — на място, където могат да се скрият нашите отлични снайперисти. Когато пристигне, ще убият и двамата.
— Къде е срещата?
