— Веднага ми кажете на кого сте казал за мен!
— Бог ми е свидетел — само на информатора ни от посолството… и на още един човек.
— Първо за информатора. Кой е той?
— Секретарка, жена на име Кранстън, която има нужда от Божията помощ.
— Доколко я познавате?
— Говорим, срещаме се, а плътта е слаба. Не съм съвършен, дано Бог ми прости греховете.
— Кой е другият?
— Това е поверително, ще бъде светотатство, ако ви го кажа.
— Няма да бъде светотатство, ако вдигна „Мезон Руж“ във въздуха!
— Няма да го направите!
— Ще го направя и още как! Кой е другият! Кажете ми!
— Още един свещеник — бивш свещеник. Сега вече е стар, но когато беше млад, беше талантлив и работеше към клона на френското разузнаване, който по-късно се превърна в бюро „Дьозием“. В тези кръгове все още го ценят и често се консултират с него. Името му е Лаволет, Антоан Лаволет.
— Казахте, че вече не е свещеник. Защо тогава смятате, че е светотатство да ми кажете името му?
— Защото ходя да се съветвам с него по религиозни въпроси, а не по политически! Имам проблем, а той имаше подобен преди години, макар че моят е нерешим, защото изпитвам влечение към повече от една жена. Аз съм несъвършен, недостоен съм за Светата Църква. Какво повече да ви кажа?
— Може би има още много неща за казване, но не сега. Между другото, отче, защо казахте, че не е било правилно да се отвлича Карин?
— Защото е глупаво! — бързо каза свещеникът.
— На чия страна сте, за Бога?
— Толкова ли е необходимо да се споменава името Господне в подобна ситуация?
— Хайде, престанете! Кажете ми защо е глупаво и неправилно!
— Ако са имали за цел да я убият, то би трябвало да го сторят веднага. Но да я отвличат, без да оставят доказателство, че е мъртва — това означава, че сега всички ще тръгнат да я търсят. Могат да открият нашата главна квартира! Моля ви, в името на всичко свято, не казвайте на никого къде се намираме!
— Ще направя всичко възможно, но сега Карин де Врийс е много по-важна! Нищо повече не мога да ви обещая.
Латъм затвори телефона. Първото, което му дойде наум, беше да се свърже с Моро и да му зададе няколко въпроса относно бившия отец Лаволет. Но после реши друго: без съмнение Моро щеше да се намеси и сам да се обади на пенсионирания свещеник. Не, не беше това начинът. Лаволет трябваше да бъде хванат натясно, изненадан, предизвикан, за да разкрие всичко, което знае — може би други имена. Същото можеше да се направи и с Филис Кранстън — една от двете секретарки, които фигурираха в списъка на Витковски.
Сега най-важно за него бе да се измъкне от хотела. Всеки час, всяка минута бяха от значение.
Карин беше казала, че с помощта на шампоан и средство за потъмняване на белите коси Латъм би могъл да си възвърне естествения цвят на косата или поне да получи нещо, близко до него.
Половин час по-късно Латъм стоеше пред запотеното огледало в банята. Косата му бе придобила странен тъмнокестеняв цвят с лек червеникав оттенък, но поне не беше руса. Това беше достатъчно.
Сега оставаше да се справи с господата Фрик и Фрак или с тези, които бяха дошли да ги сменят. Карин му бе споменала, че трябва да застъпи нова смяна. Познаваше всички пазачи, но Фрик и Фрак — по-добре от останалите.
Дру извади от шкафа другите си дрехи — типични за аташе от посолството: сив фланелен панталон, тъмен пуловер, бяла риза и консервативна вратовръзка, за предпочитане в ситно райе. Обзе го задоволство, когато установи, че бронираната жилетка му е удобна — беше плътно прилепнала към тялото, но не го притесняваше. Облечен, с куфар в ръка, той отвори вратата на апартамента и излезе в коридора. Откъм асансьорите се появи единият от охраната, а колегата му се зададе от далечния край на коридора.
— Моля ви — започна той на странен френски. — Бихте ли дошли за момент…
— Говорете на английски, господине! — извика човекът до асансьорите. — Ще ви разберем.
— О, много ви благодаря. Може ли някой от вас да ми помогне — току-що получих съобщение по телефона. Записах думите, но човекът не говореше английски. Мисля, че е някакъв адрес.
— Иди, Пиер — каза мъжът от другия край. — Аз ще остана тук.
— Добре — отвърна първият агент и тръгна към Латъм. — В Америка не учат ли други езици освен английски?
Той влезе в апартамента, а Дру го последва и затвори вратата.
— Къде е съобщението, мосю?
— Там, на бюрото — отвърна Латъм и се приближи към французина. — Записах го на онзи вестник.
Агентът вдигна страницата със странно изписани думи. Латъм замахна с две ръце и удари мъжа в гърба. Той падна на пода в безсъзнание. Ударът беше изненадващ и болезнен, но безопасен. Дру премести тялото в спалнята, където леглото беше разхвърляно, а чаршафът — накъсан на тънки ленти. След деветдесет секунди агентът лежеше по корем на матрака, ръцете и краката му бяха завързани за леглото, а устата му бе запушена с парче плат от чаршафа, което все пак му позволяваше да диша.
С шепа ленти от накъсания чаршаф Латъм излезе тичешком от спалнята и затвори вратата. Хвърли парчетата плат на стола, отвори вратата към коридора и спокойно излезе от стаята. Обърна се към втория агент, който почти не се забелязваше в тъмното на коридора.
— Приятелят ви Пиер пожела незабавно да говори с вас, преди да се обади на онзи тип — как се казваше, Монтрьо или Моно?
— На мосю директора?
— Да, точно така. Казва, че това, което съм записал, е невероятно.
— Къде е Пиер? — извика агентът и се втурна по коридора към апартамента.
Силен удар прекъсна въпроса му. След това Латъм го бодна с два пръста под гръдния кош. Комбинацията от двете накара агента да се задъха и да изпадне в безсъзнание. Дру го издърпа на кушетката и направи същото, което и с първия служител на „Дьозием“. Мъжът лежеше върху възглавниците, краката и ръцете му бяха завързани за облегалките на канапето, устата — запушена с парцал. Последното, което Латъм направи, преди да излезе, бе да изключи телефоните и в двете стаи. Сега вече беше свободен.
31.
Дру изкачи стълбите на сградата на „Рю Паве“, в която се намираше апартаментът на Филис Кранстън, влезе във фоайето и натисна нейния звънец. Тъй като не последва отговор, той продължи да звъни. Тъкмо бе решил да се откаже, когато една пълна и доста възрастна жена излезе от заключения коридор, забеляза звънеца, който Дру натискаше, и заговори на френски:
— Пеперудката ли търсите?
— Не мисля, че ви разбирам.
— А, вие сте америкен?142 Ужасно говорите френски — продължи тя на английски. — Когато самолетите ви напускаха Франция, аз бях най-тъжната жена в Париж.
— Познавате ли мис Кранстън?
— Тук всички я познават. Симпатична е, а някога е била и много хубава, както и аз. Какво да ви кажа?
— Трябва да говоря с нея, много е важно.
— Какво да ви кажа, мосю, може и да има болест, но не е лека жена.
— Нямам нужда от леки жени, мадам. Опитвам се да намеря Филис Кранстън, защото спешно се нуждая от информация.
— Хм! — измънка старицата и изгледа Дру. — Искате да се възползвате от нея заради болестта й? Ако е така, трябва да знаете, че приятелите й я закрилят! Тя е мила и симпатична и помага на всички, които се нуждаят от помощ. Ние не сме бедни, макар че много от нас обедняват заради тези данъци и високи цени.
